Йожен Сю
Скитникът евреин (63)

V глава
Срещата

Щом зърна Дагоберт и Агрикол, Гърбавото застина на няколко крачки от манастирската врата.

Войникът още не бе забелязал шивачката. Той бързаше след Сърдитко, който въпреки че бе измършавял, окалян, мръсен и настръхнал, потръпваше от радост и от време на време извръщаше умната си муцуна към своя господар.

— Да, да, разбирам те, мое клето старче — каза войникът с нежност, — ти си по-верен от мен. Ти не остави нито за миг милите ми дечица и вървя след тях. Чака ги прегладнял цял ден и цяла нощ пред вратата на къщата, където са ги отвели, и щом разбра, че няма да излязат, хукна към дома да ме търсиш. Тъкмо когато бях побеснял от отчаяние, ти извърши онова, което трябваше да свърша аз. Ти намери мястото, където са ги скрили. А какво показва това? Че животните струват повече от хората. Разбира се… Най-сетне… Скоро пак ще ги видя. Само като си помисля, че утре е 13 и че ако не беше ти, стари мой Сърдитко, всичко щеше да е загубено и тръпки ме побиват. Но дали ще стигнем скоро? Колко пуст квартал! И мръква вече.

Докато държеше това слово на Сърдитко, Дагоберт не сваляше очи от вярното си куче. Но изведнъж доброто животно заподскача и го изостави. Тогава той вдигна глава и на няколко крачки видя кучето, което подскачаше от радост пред Гърбавото и Агрикол.

— Гърбаво! — извикаха бащата и синът, щом видяха младата шивачка, доближиха се плътно до нея и я загледаха с безкрайна изненада.

— Добри новини, господин Дагоберт — каза тя щастлива, — Роз и Бланш се намериха. — После се обърна към ковача и добави: — Добри новини, Агрикол. Госпожица Кардовил не е луда. Видях се с нея.

— Не е луда! Какво щастие! — възкликна ковачът.

— Децата! — извика Дагоберт и хвана с разтреперани ръце Гърбавото. — Видя ли ги?

— Видях ги преди малко. Много са натъжени и отчаяни. Но не можах да говоря с тях.

— Ах! — изпъшка Дагоберт и се хвана за гърдите. — Никога не съм предполагал, че сърцето ми може да бие толкова силно. И пак благодарение на кучето ми… Знаех, че така ще стане… Както и да е, прилошава ми от радост.

— Както виждаш, татко, денят е добър — каза Агрикол и погледна Гърбавото с признателност.

— Прегърни ме, скъпа дъще — добави войникът, притисна ръцете на Гърбавото към гърдите си и тръпнещ от нетърпение каза: — Да потърсим бързо децата.

— Ех, Гърбаво — каза Агрикол трогнат, — връщаш спокойствието, а може би и живота на баща ми. Но откъде знаеш, че госпожица Кардовил…

— Чиста случайност… А ти как попадна тук?

— Сърдитко спря и лае — извика Дагоберт, който ги беше изпреварил с няколко крачки.

И наистина, кучето също гореше от нетърпение да види сирачетата. Но тъй като знаеше по-добре от господаря си къде се намират, то застана пред вратата на манастира и започна да лае, за да привлече вниманието на Дагоберт. Войникът разбра кучето, смигна заговорнически на Гърбавото и рече:

— Тук ли са децата?

— Да, господин Дагоберт.

— Сигурен бях. Вярно куче. Да, животните струват повече от хората. Освен теб, Гърбаво. Ти струваш повече и от хората, и от животните. Най-сетне… Клетите дечица! Ще ги видя, ще си ги прибера — казвайки това, Дагоберт се затича, въпреки старостта си, за да отиде по-бързо при кучето.

— Агрикол — извика Гърбавото, — не позволявай на баща си да чука на тази врата, защото всичко ще провалим.

Ковачът застигна с два скока баща си.

— Татко, не чукай — извика той и го хвана за ръката.

— Какво ти става?

— Гърбавото каза, че ако почукаш, всичко е изгубено.

— Какво?

— Тя ще ти разкаже.

Гърбавото ги застигна и каза на войника:

— Дагоберт, не бива да стоим пред тази врата, защото могат да ни видят. Ще събудим подозрение. По-добре да вървим покрай стената…

— Подозрение ли?! — възкликна войникът, но не се отдръпна от вратата. — Какво подозрение?

— Моля те, не стой там — каза Гърбавото толкова настоятелно, че Агрикол се присъедини към нея и рече на баща си:

— Татко, щом Гърбавото казва, значи има причини. Нека я послушаме. Болничната градина е наблизо. Оттам никой не минава. Ще можем да си поговорим на спокойствие.

— Бога ми, нищо не разбирам! — извика Дагоберт без да се помръдне от вратата. — Децата са тук и аз ще си ги взема. Ще си тръгна с тях. Това е работа за десет минути.

— Не се надявай, господин Дагоберт — каза Гърбавото. — Това е много по-трудно, отколкото си мислиш. Ела, ела. Не чуваш ли. В двора разговарят.

И наистина се чу един доста висок глас.

— Върви, татко, върви — каза Агрикол и задърпа баща си.

Сърдитко много се изненада от тези колебания и излая два-три пъти, без да се помръдне от мястото си, сякаш протестираше срещу унизителното отстъпление. Но след поканата на Дагоберт побърза да се присъедини към останалата войска.

Часът беше пет. Задуха силен вятър и гъсти дъждовни облаци покриха небето. На това място болничната градина граничеше с манастирската и беше пуста. Дагоберт, Агрикол и Гърбавото спокойно можеха да се съвещават в отдалеченото кътче.

Войникът едва сдържаше нетърпението си и щом завиха по улицата, каза на Гърбавото:

— Хайде, казвай, дъще. Като на тръни съм.

— Къщата, където са дъщерите на маршал Симон е манастир, господин Дагоберт.

— Манастир ли! — извика Дагоберт. — Трябваше да се сетя. Все едно — ще ги търся в манастира, както и навсякъде другаде.

— Но, господин Дагоберт, те са затворени тук против своята воля и против твоята, така че няма да ти ги дадат.

— Няма да ми ги дадат ли? Ще видим — и направи крачка към улицата.

— Татко — възпря го Агрикол, — почакай малко. Изслушай Гърбавото.

— Нищо не искам да слушам. Как така! Децата са тук, на две крачки от мен, аз зная това и да не ги взема веднага — доброволно или на сила? Бога ми, не го разбирам. Пусни ме!

— Господин Дагоберт, моля те, изслушай ме — каза Гърбавото и го хвана за другата ръка. — Има друг начин да прибереш нещастните госпожици, и то без насилие. Госпожица Кардовил ми каза, че ако употребиш насилие, всичко е загубено…

— Щом има друг начин, добре. Казвай бързо да видим какъв е.

— Ето пръстена, който госпожица Кардовил…

— Каква е тази госпожица Кардовил?

— Татко, същата онази великодушна госпожица, която искаше да ми стане гарант и на която имам да съобщя много важни неща.

— Добре, добре — поде Дагоберт, — и за това ще поговорим. Но какво означава този пръстен, Гърбаво?

— Ще го вземеш и веднага ще отидеш при господин граф Монброн на улица „Вандом“ №7. Този човек явно е влиятелен. Той е приятел на госпожица Кардовил и пръстенът ще го убеди, че тя те е пратила. Ще му кажеш, че тя е затворена в лудницата до манастира като невменяема и че в манастира насила са задържани дъщерите на маршал Симон.

— Добре, а после?

— После господин Монброн ще направи каквото е необходимо пред високопоставени лица, за да освободят госпожица Кардовил и двете дъщери на маршал Симон. И може би утре или вдругиден…

— Утре или вдругиден! — извика Дагоберт. — Може би! Днес, още сега ми трябват. В другиден и то може би, ще бъде късно. Все пак ти благодаря, Гърбаво. Задръж си пръстена. Предпочитам сам да си върша работата. Чакай ме тук, чедо.

— Какво смяташ да правиш, тате? — извика Агрикол и отново възпря войника. — Това е манастир! Помисли какво ще извършиш!

— Новобранец си ти и нищо не знаеш. А аз познавам правилата на манастирите като дланта си. Неведнъж ми се е случвало да ги използувам в Испания. Ето какво ще стане. Ще почукам и една портиерка ще ми отвори. Ще ме попита какво искам, а аз няма да й отговоря. Ще поиска да ме спре, но аз ще я подмина. А вляза ли веднъж в манастира, ще повикам децата си колкото ми глас държи и ще го обходя от горе до долу.

— Ами калугерките, господин Дагоберт? — попита Гърбавото и отново се помъчи да спре Дагоберт.

— Калугерките ще се спуснат подире ми, ще ме подгонят и ще се развикат като свраки без гнездо, зная това. Така спасих в Севиля една андалуска, която някакви нехранимайковци бяха затворили насила. Ще ги оставя да си крещят, а аз ще тичам из манастира и ще викам Роз и Бланш… Те ще ме чуят и ще ми отговорят. Ако са заключени, ще избия с каквото ми попадне вратата.

— Ами калугерките, господин Дагоберт, калугерките!

— С виковете си калугерките няма да ме спрат да издъня вратата, да взема децата в прегръдките си и да се махна. Ако затворят вратата отвън, пак ще я избия. И така — добави Дагоберт, отскубвайки се от ръката на Гърбавото, — чакайте ме тук. След десет минути ще се върна. Чедо, иди да намериш кола.

Агрикол беше по-спокоен от баща си и добре познаваше наказателния закон, затова много се изплаши от последствията, които можеше да има странната постъпка на стария войник. Той се хвърли пред баща си и извика:

— Моля те, татко, още една дума…

— Боже мой, хайде, казвай по-бързо.

— Влезеш ли насила в манастира, всичко е изгубено.

— Как така?

— Първо, господин Дагоберт — каза Гърбавото, — в манастира има мъже. Преди малко видях на излизане портиера, който пълнеше пушката си, а градинарят разказваше за острата си коса и за стражата, която обикаля нощем…

— Да не мислиш, че се страхувам от пушката на портиера и косата на градинаря.

— Както и да е, татко. Моля те, послушай ме още малко. Ти ще почукаш, нали? Вратата ще се отвори и портиерът ще те попита какво искаш?

— Ще кажа, че искам да говоря с настоятелката и ще се вмъкна в манастира.

— Боже мой, господин Дагоберт — каза Гърбавото. Щом преминеш двора, ще стигнеш до втората врата, която е заключена. Там има калугерка, която отговаря само след като й кажат причината за посещението.

— Ще й кажа, че искам да видя настоятелката.

— Но, тате, в манастира никой не те познава и ще отидат да повикат настоятелката.

— Добре, а после?

— Тя ще дойде.

— И после?

— Ще те попита какво искаш?

— Как какво искам? Боже мой, децата си!

— Потърпи още малко, тате. Щом са взели такива мерки, можеш да не се съмняваш, че са задържали дъщерите на маршал Симон против тяхната воля и против твоята воля.

— Разбира се. Сигурен съм. За да успеят, завъртяха и главата на клетата ми жена…

— Тогава, тате, настоятелката ще ти отговори, че не разбира какво искаш и че дъщерите на маршал Симон не са в манастира.

— Аз пък ще й кажа, че са тук. Свидетел е Гърбавото, свидетел е и Сърдитко.

— Настоятелката ще ти отговори, че не те познава, че няма да ти даде обяснение и ще затвори вратата.

— Тогава ще избия вратата, щом ще стигаме дотам. Оставете ме, за бога, оставете ме!

— А портиерът ще чуе врявата, ще отиде при стражата, а тя ще те залови и арестува.

— Какво ще стане тогава с клетите деца, господин Дагоберт — попита Гърбавото.

Бащата на Агрикол беше разумен човек и разбра, че забележките на Гърбавото и на сина му са справедливи. Но знаеше също така, че сирачетата на всяка цена трябва да бъдат освободени преди утрешния ден. Тази мисъл беше толкова ужасна, че Дагоберт хвана с пламнали ръце челото си и се отпусна върху един камък, смазан от неумолимата съдба и от положението, в което беше изпаднал. Агрикол и Гърбавото, натъжени от мълчаливото му отчаяние, тъжно се спогледаха. Ковачът седна до войника и му рече:

— Успокой се, тате. Помисли какво ти каза Гърбавото. Ако отидеш с пръстена на госпожица Кардовил при онзи господин, който има влияние, госпожиците могат да бъдат освободени утре. В най-лошия случай, ще ги пуснат вдругиден…

— Какво ми говорите? Да ме подлудите ли искате? — извика Дагоберт и подскочи от мястото си. Той така изгледа Гърбавото и Агрикол, че те изплашени отскочиха назад. — Простете ми, деца — каза след дълго мълчание Дагоберт, идвайки на себе си, — не бива да избухвам затова, че не ме разбирате. Вие сте прави, но и аз имам право. Чуйте ме. Ти, Агрикол, си честен мъж, а ти, Гърбаво, си честно момиче. Нека никой не научи това, което ще ви кажа. Знаете ли защо доведох тези деца от далечния Сибир? За да бъдат утре сутринта на улица „Свети Франц“. Ако не се явят там, ще наруша последната воля на покойната им майка.

— Улица „Свети Франц“ №3 ли? — извика Агрикол.

— Да… Откъде знаеш номера? — попита Дагоберт.

— Този номер е написан на един бронзов медальон?

— Да — отговори бащата още по-учуден. — Кой ти каза?

— Почакай малко, тате. Остави ме да помисля. Мисля, че ще налучкам… Да, Гърбаво, ти ми каза, че госпожица Кардовил не е луда.

— Не, държат я насила в тази къща и не й позволяват никакви контакти. Тя добави, че може би е жертва на някакви гнусни интриги, както и дъщерите на маршал Симон.

— Вече няма никакво съмнение — извика ковачът. — Сега разбирам всичко. Госпожица Кардовил също трябва да бъде утре на улица „Свети Франц“, но тя не знае това.

— Как така?

— Още една дума, Гърбаво. Госпожица Кардовил каза ли ти, че утре непременно трябва да бъде на свобода?

— Не, защото когато ми даде пръстена за граф Монброн, тя ми каза: „Благодарение на него утре или вдругиден аз и дъщерите на маршал Симон ще бъдем свободни…“

— Какво искаш да кажеш? — попита нетърпеливо Дагоберт сина си.

— Когато преди малко дойде да ме освободиш от затвора — поде ковачът, — аз ти казах, че имам да изпълня един свещен дълг и ще те намеря у дома…

— Да, а аз ходих да се моля за разни неща, но ще ти разкажа след малко.

— Веднага изтичах на улица „Вавилонска“, защото не знаех, че госпожица Кардовил е луда или я правят на луда. Един слуга ми отвори и ми каза, че госпожицата ненадейно е полудяла. Разбираш, тате, какъв удар беше това за мен. Попитах го къде е, а той ми отговори, че не знае. Тогава го попитах дали мога да разговарям с някой от роднините й. Но понеже облеклото ми не вдъхва голямо доверие, той ми отговори, че няма никой. Бях отчаян. Мина ми през ума, че щом е луда, лекарят й сигурно знае къде са я отвели. Ако тя е в състояние да общува, той ще ме заведе при нея, а ако не е и роднините й ги няма, ще кажа на него, защото често докторът е и приятел. Попитах слугата дали знае кой е лекарят на госпожица Кардовил. Той веднага ми каза името и адреса му: доктор Баление, ул. „Тарен“ №12. Хукнах натам, но беше излязъл. Близките му ми казаха, че към пет часа мога да го намеря в неговата болница, която е близо до манастира. Ето защо се срещнахме тук.

— А медальонът? Медальонът — каза Дагоберт нетърпеливо. — Къде видя медальона?

— За него и за други неща, за които писах на Гърбавото, исках да се видя с госпожица Кардовил и да й съобщя за някои важни открития.

— Какви са тези открития?

— Ето какви, тате. В деня, когато ти тръгна, аз отидох при нея, за да я помоля да ми стане гарант. Но са ме следили. Тя научи това от една своя слугиня. За да ме спаси от арестуването, тя ме скри в едно скривалище в двореца си. Беше малка сводеста стаичка, осветена отгоре, през някакъв процеп. След известно време започнах да виждам добре. Нямах какво да правя и започнах да се извръщам наоколо. Стените бяха украсени с дърворезби. Вратата на скривалището беше майсторски обкована с железа. Тъй като занаятът ми е такъв, въпреки всички тревоги, започнах внимателно и любопитно да разглеждам направата. Всичко разбрах, само една медна петелка не можах да проумея за какво е. Дръпнах я към себе си, надясно, наляво — не помръдва. Накрая ми дойде наум, че тя е от някакъв друг механизъм и вместо да я дърпам, силно я натиснах навътре. Нещо веднага изскърца и видях, че над вратата на скривалището се спусна една дървена кутия. Понеже бях натиснал много силно петелката, от рязкото движение на земята падна едно медальонче с верижка.

— И на това медальонче видя адреса? — извика Дагоберт.

— Да, тате, и заедно с медальона падна и едно голямо, запечатано писмо. Наведох се да го взема и неволно прочетох адреса, написан с едри букви: „За госпожица Кардовил. Нека тя прочете книжата, веднага щом й се предадат.“ Под тези думи бяха изписани главните букви Р. и К., украсени с венетки и датата: „Париж, 12 ноември 1830.“ Обърнах плика от другата страна и видях върху двата печата същите главни букви и над тях корона.

— Печатите не бяха ли счупени? — попита Гърбавото.

— Съвсем цели.

— Тогава няма никакво съмнение. Госпожица Кардовил не е знаела, че притежава тези книжа — рече шивачката.

— И аз така си помислих, защото й бе поръчано веднага да отвори писмото. А оттогава са изминали близо две години, а печатите си стояха непокътнати.

— Очевидно — каза Дагоберт. — И какво направи след това?

— Върнах всичко на мястото и се заклех да съобщя на госпожица Кардовил. Но след малко ме откриха в скривалището. Повече не можах да се видя с госпожицата. Само успях да кажа на една от прислужниците й нещо като намек за намереното, с надеждата, че тя ще отвори очите на господарката си. И накрая, щом ми се удаде възможност да ти пиша, Гърбаво, помолих теб да намериш госпожица Кардовил…

— Но този медальон прилича на медальона на дъщерите на генерал Симон — каза Дагоберт. — Каква е тази работа?

— Тази работа е много проста, татко. Сега си спомням, че госпожица Кардовил им е роднина. Тя ми каза.

— Тя е роднина на Роз и Бланш?

— Без съмнение — рече Гърбавото. — Преди малко и на мен ми каза същото.

— Е, сега разбираш ли — поде Дагоберт и изгледа със свито сърце сина си, — че трябва да прибера децата още днес? Разбираш ли, че един ден закъснение ще бъде фатален, както ми каза и клетата им умираща майка? Разбираш ли най-сетне, че не мога да се задоволя с може би и утре, защото идвам от далечния Сибир с тези деца, за да ги заведа утре на улица „Свети Франц“? Разбираш ли най-после, че не мога да чакам повече и ще подпаля този манастир.

— Но, тате, повтарям, насилието…

— За Бога, знаеш ли какво ми отговори тази сутрин приставът, когато поднових оплакването срещу изповедника на клетата ти майка? „Няма никакво доказателство и нищо не може да се направи.“

— Но сега поне има доказателства и се знае къде са момичетата. Тази увереност дава сили на човека. Бъди спокоен. Законът е по-силен от всички манастирски настоятелки на света.

— Но нали граф Монброн, при когото госпожица Кардовил ви моли да отидеш, е влиятелен мъж — каза Гърбавото. — Ще му кажеш по какви причини госпожиците трябва да бъдат освободени още тази вечер. А и госпожица Кардовил, която също има интерес утре да бъде на свобода. Тогава граф Монброн ще ускори действията на правосъдието и тази вечер ще ти предадат децата.

— Гърбавото е права, тате. Иди у графа. Аз ще изтичам до пристава и ще му кажа, че знаем къде са задържани момичетата. А ти, Гърбаво, се прибери у дома и ни чакай там, нали така, тате? Всички ще се срещнем у дома.

Дагоберт помисли малко и внезапно каза на Агрикол:

— Добре. Ще те послушам. Но я си представи, че приставът ти каже: „Нищо не може да се направи преди утрешния ден.“ Представи си, че и граф Монброн ми каже същото. Мислиш ли, че ще стоя със скръстени ръце до утре?

— Татко…

— Стига — отсече войникът. — Зная какво да правя. Ти, чедо, тичай при пристава. Ти, Гърбаво, върви у дома и ни чакай. А аз ще ида при графа. Дай ми пръстена. Кажи адреса.

— Площад „Вандом“ 7, граф Монброн. Изпраща те госпожица Кардовил — каза Гърбавото.

— Имам добра памет — рече войникът. — И нека час по-скоро се срещнем на улица „Brise-Miche“.

— Добре, тате, успех и смелост. Ще видиш, че законът защитава и закриля честните хора…

— Толкова по-добре — рече войникът, — защото иначе честните хора щяха да бъдат принудени сами да се защитават и закрилят. И така, деца, дано скоро се срещнем вкъщи.

Когато Агрикол, Дагоберт и Гърбавото се разделиха, вече беше съвсем тъмно.