Йожен Сю
Скитникът евреин (52)

VI глава
Манастирът

Нека обясним с няколко думи присъствието на Дагоберт. Лицето му излъчваше такава войнишка искреност, че управителят на бюрото за пощенски коли се задоволи само с честната му дума, че ще се върне да плати. Но войникът упорито отказваше да си тръгне, докато не получи отговор на писмото си до жена му. И когато куриерът се върна и съобщи, че ще донесат парите, Дагоберт сметна, че честолюбието му е опазено и побърза да се прибере вкъщи.

Можем да си представим смайването на госпожа Гривоа, когато влезе в стаята и завари Дагоберт при жена си и сирачетата. Тя лесно го разпозна по описанието, което й бяха направили.

Франциска също се притесни, като видя госпожа Гривоа. Роз и Бланш й бяха съобщили, че в нейно отсъствие е идвала една жена по много важна работа. От друга страна, изповедникът й бе казал, че ще дойде някаква госпожа да отведе Роз и Бланш в манастира, затова тя изобщо не се съмняваше, че това е същата жена. Тя бе решила да се вслуша в съветите на отец Дюбоа, но се боеше да не би госпожа Гривоа да каже нещо и с това да отвори очите на Дагоберт. Тогава всякаква надежда беше изгубена, сирачетата щяха да останат невежи и в смъртен грях, а тя се смяташе отговорна за това.

Щом прислужницата на княгиня Сен-Дизие влезе, Дагоберт, който държеше ръцете на Роз и Бланш, стана прав и погледна въпросително Франциска.

Този миг беше решаващ. Но госпожа Гривоа се възползува от примерите на господарката си и веднага реши как да постъпи. Тъй като се запъхтя, докато изкачваше бързешком четирите етажа след гнусното оклеветяване на Гърбавото, и се смути, когато неочаквано видя Дагоберт, тя се възползува от това състояние и след кратко мълчание, по време на което потисна смущението си и дойде на себе си, развълнувана и натъжена извика с променен глас:

— Ах, госпожо, присъствувах на едно голямо нещастие. Простете вълнението ми, но вярвайте, толкова се притесних.

— Боже мой, какво се е случило? — попита с разтреперан глас Франциска, която все се боеше да не би госпожа Гривоа да се издаде с нещо.

— Преди малко дойдох да поговорим за една важна работа. Докато ви чаках, едно младо гърбаво момиче събираше във вързоп разни неща…

— Да — каза Франциска, — това е Гърбавото — чудесно и добро момиче…

— Не се съмнявам, госпожо. Но ето какво се случи. Като видях, че не се връщате, реших да отскоча до едно място, слязох долу, стигнах до улица „Сен-Мари“ и… Ах, госпожо…

— И какво стана? — попита Дагоберт.

— Видях, че се събират хора, попитах и ми казаха, че един агент е задържал някакво момиче за кражба, защото я заловил с вързоп, в който имало разни неща, а те явно не били нейни. Доближих тълпата и какво да видя? Младата шивачка, която преди малко беше тук…

— Ах, горкото момиче! — извика Франциска, пребледня и плесна с ръце от ужас. — Какво нещастие!

— Я ми кажи — обърна се Дагоберт към жена си, — какъв беше този вързоп?

— Добре, ще ти кажа. Трябваха ми пари и помолих Гърбавото да занесе в заложната къща някои неща, от които нямаме нужда…

— И те са помислили, че ги е откраднала! — възкликна Дагоберт. — Та тя е най-честното момиче на света. Ужасно! Но, госпожо, вие трябваше да се застъпите за нея, да кажете, че я познавате.

— Опитах се да го направя, господине, но не ме послушаха. Тълпата буйстваше. Дойде стража и я отведе…

— Тя е толкова чувствителна и срамежлива, че може да умре от това — извика Франциска.

— Ах, Боже мой, горкото гърбаво момиче. Толкова е кротко и услужливо — казаха Роз и Бланш и сълзите им закапаха.

— Тъй като не можах да й помогна — продължи госпожа Гривоа — побързах да дойда тук и да ви съобщя за грешката, която може да се поправи. Но ще трябва веднага да отидете и да спасите момичето.

След тези думи Дагоберт грабна шапката си и рече сопнато на госпожа Гривоа:

— За Бога, госпожо, трябваше веднага да ни кажете всичко. Знаете ли къде се намира нещастницата?

— Не зная, господине. Но и досега на улицата има толкова хора и такава врява, че ако имате добрината да отидете и незабавно да попитате, може би ще ви кажат.

— За каква добрина ми говорите, госпожо, това е мой дълг. Горкото момиче — каза Дагоберт, — да го арестуват като крадла. Отвратително нещо! Ще отида при пристава в участъка или в ареста, все някъде ще го намеря и ще го доведа тук — и Дагоберт бързо излезе.

Франциска се успокои за Гърбавото и благодари на Бога, че това обстоятелство отдалечи мъжа й, чието присъствие я поставяше в ужасно положение.

Преди да се качи горе, госпожа Гривоа бе оставила Господин в каретата. Времето й беше скъпо. Тя подаде на Франциска писмото от отец Дюбоа, погледна я красноречиво и рече:

— Госпожо, от това писмо ще разберете каква е целта на посещението ми, която не можех да ви обясня до този момент. Щастлива съм да се запозная с тези две хубави госпожици.

Роз и Бланш се спогледаха смаяни.

Франциска взе писмото разтреперана. За да потисне и последните угризения на съвестта си, клетата жена трябваше непрекъснато да слуша настоятелните, дори заплашителни наставления на изповедника си, защото изтръпваше, като си помислеше за страшния гняв на Дагоберт. Беше толкова объркана, че не знаеше как да съобщи на момичетата да тръгнат с тази госпожа.

Госпожа Гривоа схвана колебанията й, смигна й заговорнически и докато Франциска четеше писмото, каза на Роз:

— Колко щастлива ще бъде вашата роднина, когато ви види, драга госпожице!

— Нашата роднина ли? — попита Роз учудена.

— Разбира се. Тя научи, че сте пристигнали, но тъй като е много обезсилена от дългата болест, днес не можа да дойде сама, а ме изпрати да ви взема и да ви заведа при нея. За нещастие — добави госпожа Гривоа, щом забеляза, че двете сестри се разтревожиха, — не ще можете да останете при нея дълго и след един час ще се върнете тук. Но утре или вдругиден тя вече ще може да излиза и ще дойде да се споразумее с госпожата и с мъжа й, за да ви вземе у дома си, защото ще й бъде много мъчно да сте в тежест на хора, които са били толкова добри към вас.

Последните думи на госпожа Гривоа направиха много добро впечатление на двете сестри, тъй като премахваха страха им, че занапред ще бъдат в товар за семейството на Дагоберт. Караха ги да напуснат къщата на „Brise-Miche“ веднага, без съгласието на приятеля им, и те естествено се двоумяха. Но госпожа Гривоа им каза, че ще останат там само един час. Те изобщо не се усъмниха и Роз каза на Франциска:

— Може да отидем при нашата роднина, без да изчакаме Дагоберт, нали, госпожо?

— Разбира се — каза Франциска с тих глас, — скоро ще се върнете.

— Сега ще помоля госпожиците да тръгнат с мен колкото се може по-бързо, защото ми се иска да ги доведа пак преди пладне.

— Готови сме, госпожо — каза Роз.

— Тогава, госпожици, целунете втората си майка и вървете, — каза госпожа Гривоа, като скриваше с мъка тревогата си и трепереше да не би Дагоберт да се върне.

Роз и Бланш целунаха Франциска. Тя прегърна сърдечно двете невинни души и едва сдържа сълзите си, макар да постъпваше с дълбоката увереност, че се грижи за тяхното спасение.

— Хайде, госпожици — рече госпожа Гривоа мило, — побързайте. Извинете ме за нетърпението, но го правя в името на вашата роднина.

Двете сестри, хванати за ръка, излязоха от стаята и тръгнаха след госпожа Гривоа по стълбите. След тях пое и Сърдитко, който кротичко ги следваше, защото това разумно животно никога не се отделяше от тях, когато Дагоберт го нямаше. Вярната прислужница на госпожа Сен-Дизие от предпазливост бе поръчала на файтонджията да чака встрани от улица „Brise-Miche“, на площадчето пред манастира. След малко сирачетата и тяхната водачка стигнаха до каретата.

— Ах, госпожо — каза файтонджията и отвори вратичката, — прощавайте, но кучето ви е много лошо. Откакто сте го оставили, квичи като побъркано, сякаш иска всичко да изяде.

И наистина, Господин, който мразеше самотата, издаваше ужасни звуци.

— Тихо, Господин, ето ме — каза госпожа Гривоа и се обърна към двете сестри: — Качвайте се, госпожици.

Роз и Бланш се качиха.

Преди да влезе в каретата, госпожа Гривоа пошушна на файтонджията името на манастира „Света Богородица“ и му даде куп други нареждания. В това време кучето й, което изръмжа още при качването на двете сестри, сега изведнъж се разлая като побесняло…

Причината за гнева му беше ясна: в каретата с един скок се бе метнал и Сърдитко, когото до този момент никой не бе забелязал. Ядосано от нахалството му, кучето на госпожата забрави за благоприличието, и обзето от гняв и злоба се хвърли върху муцуната на Сърдитко и го ухапа. Разяреното от болка смело сибирско куче се метна върху Господин, сграбчи го за шията с яката си челюст и с две стисвания го удуши. Господин изхърка два пъти и се отпусна бездиханен върху тлъстия си търбух. Всичко това стана само за миг и уплашените Роз и Бланш едва успяха да извикат:

— Тук, Сърдитко!

— Ах, пресвети боже! — извика госпожа Гривоа. — Как попадна тук това чудовище. Ще ухапе Господин. Госпожици, изпъдете го, кажете му да слезе, не можем да го водим с нас…

Младите момичета още не знаеха какво е извършил Сърдитко и че Господин лежи мъртъв под седалката, но чувстваха, че не е прилично да бъдат придружени от това куче, побутнаха го леко с крака и му казаха ядосано:

— Хайде, Сърдитко, слизай…

Отначало кучето не искаше да ги послуша. То погледна с тъжни, молещи очи сирачетата, сякаш ги обвиняваше, че отпращат единствения си закрилник. Но след повторната строга заповед на Бланш, Сърдитко слезе от каретата с подвита опашка, сякаш осъзнаваше, че е попрекалил в яростта си към Господин.

Бързайки час по-скоро да се махне оттук, Госпожа Гривоа скочи в каретата. Файтонджията затвори вратичката и седна на мястото си. Каретата потегли, а госпожата предпазливо спусна завеските, да не би случайно Дагоберт да ги зърне. Щом приключи с предохранителните мерки, тя се сети за Господин, когото страстно обичаше с онази дълбока и прекомерна привързаност, която понякога злите хора изпитват към животните, съсредоточавайки по този начин цялата любов, дадена им от Бога за хората. С една дума, госпожа Гривоа обожаваше това навъсено, страхливо и зло куче, може би заради сходството на неговите пороци със собствените й. От шест години насам привързаността й към Господин нарастваше все повече и повече с течение на времето.

Разказваме за тези незначителни на пръв поглед неща, защото искаме да подскажем на читателя какви бяха отчаянието, яростта и беса на тази жена, когато видя, че кучето й е мъртво. Отчаяние, бяс и ярост, на чиито жестоки последствия бяха подложени сирачетата.

Каретата се движеше бързо. Госпожа Гривоа седеше отпред. Тя повика Господин, но той имаше основателна причина да не отговори.

— Виж го ти — каза закачливо госпожа Гривоа, — сърди ми се и не ми отговаря. Да не би да съм виновна, че онова голямо грозно куче се вмъкна в каретата. Какво ще кажете, госпожици? Хайде, ела веднага да ме целунеш и да се сдобрим, упорито животинче!

Господин продължаваше да мълчи.

Роз и Бланш се спогледаха разтревожени. Те познаваха грубостта на Сърдитко, но и през ум не им минаваше, че е стигнал чак дотам.

Не толкова разтревожена, колкото изненадана, че кучето не отговаря на нежните й подвиквания, госпожа Гривоа се наведе да го измъкне изпод седалката, където мислеше, че се е свряло от обида. Тя напипа един крак, задърпа го нетърпеливо и полусърдито, полу на шега рече:

— Не се дръж така, добричкото ми. Какво ще си помислят за теб симпатичните госпожици?

След това повдигна кучето, изненадана от некоординираните му движения, но когато го сложи на коленете си и видя, че е вдървено, я обзе ужас:

— Получило е удар! — извика тя. — Много ядеше, горкичкото. Сигурна бях, че ще му се случи нещо — после се обърна към файтонджията: — Спри, спри! — изкрещя тя, без да знае, че той не може да я чуе. Сетне повдигна главата на Господин мислейки, че животното просто е припаднало, и с ужас забеляза дълбоките кървави следи от пет-шест зъба, които не оставяха никакви съмнения относно причината за плачевната кончина на кучето. Тя изпадна в отчаяние и се развика: — Умряло е… Умряло е! Изстинало е вече! Ах, боже мой, то е мъртво! — и се разплака.

Зловещи са сълзите на злия човек… За да заплаче едно покварено създание, то наистина трябва да е заслепено от скръб. Но такъв човек страданието не облекчава душата му, а я залива с отровата на гнева. И след безполезните сълзи господарката на Господин се отдаде на гняв и омраза срещу всичко и най-вече срещу момичетата, които бяха станали неволна причина за смъртта на кучето й. Върху строгото й лице се изписаха такава злоба и ненавист, че Роз и Бланш се изплашиха от озверелия му израз. Тя ги изгледа кръвнишки и им рече с променен глас:

— Вашето куче го уби, но…

— Извинете, госпожо, но ние не сме виновни! — извика Роз.

— Вашето куче първо ухапа Сърдитко — каза плахо Бланш.

Страхът, изписан по лицата на сирачетата, стресна госпожа Гривоа. Тя се досети какви лоши последствия може да има неблагоразумният й гняв. Не биваше да си отмъщава сега, трябваше да се въздържи, за да не събуди недоверие в дъщерите на маршал Симон. Но за да не смени внезапно състоянието си, тя продължи да хвърля гневни погледи към момичетата. После ядът й видимо започна да намалява и бе заместен от горчива скръб. Накрая госпожа Гривоа закри лицето си с ръце, въздъхна тежко и се престори, че плаче.

— Горката жена — каза Роз на Бланш, — плаче. Сигурно е обичала кучето си, както ние обичаме Сърдитко…

— Да — отвърна Бланш. — И ние много плакахме, когато умря нашият стар Смешльо…

След малко госпожа Гривоа повдигна глава, избърса очи и каза нажалено:

— Извинете, госпожици. От отчаяние и скръб не можах да се въздържа. Толкова обичах това клето кученце. От шест години насам не съм се разделяла с него.

— Много ни е мъчно, госпожо, че ви сполетя такова нещастие — поде Роза. — Но най-много съжаляваме, че злото не може да се поправи…

— Преди малко казах на сестра си, че ни е най-мъчно за вас. И ние имахме един стар кон, който ни доведе от Сибир и за когото много плакахме.

— Да забравим това, скъпи госпожици. Аз съм виновна, не трябваше да го вземам със себе си… Но то много тъгуваше, когато го оставях само. Вие ме разбирате. Когато човек има добро сърце, той жали и хората, и животните. Затова ви моля да простите невъздържаността ми.

— Не мислете повече за това, госпожо. Мъчно ни е, като ви гледаме толкова отчаяна.

— Ще ми мине, скъпи госпожици, ще ми мине. А радостта на вашата роднина от срещата с вас, ще ме утеши. Тя ще бъде толкова щастлива! Вие сте толкова хубави! А тази изумителна прилика ви прави още по-мили.

— Ласкаете ни, госпожо.

— Съвсем не. Сигурна съм, че характерът ви не се отличава от нежните ви личица и че си приличате и по нрав.

— Това е естествено, госпожо — каза Роз. — Откакто сме се родили, не сме се делили нито за миг и денем, и нощем. Затова и характерът ни е еднакъв.

— Така ли, скъпи госпожици, никога ли не сте се разделяли?

— Никога, госпожо.

Двете сестри си стиснаха ръцете и си размениха по една признателна усмивка.

— Колко ли нещастни бихте били, ако ви разделят?

— О, това е невъзможно, госпожо — каза Роз усмихната.

— Защо да е невъзможно?

— На кой ще му даде сърце да ни раздели?

— Разбира се, госпожици, би трябвало да е много коравосърдечен.

— Не, госпожо — каза Бланш, — дори и най-лошите хора не биха посмели да ни разделят.

— Би било добре, скъпи госпожици. Но защо мислите така?

— Защото много ще ни наскърбят.

— Защото ще умрем от тази раздяла…

— Горките дечица…

— Преди три месеца ни арестуваха. Управителят на затвора беше много строг човек, но когато ни видя, каза: „Да разделиш тези две деца, означава да ги убиеш…“ И така останахме заедно и бяхме щастливи, доколкото може да бъдеш щастлив в затвора.

— Това показва, че вие имате добри сърца и че онзи, който е усетил щастието ви да бъдете заедно, също има добро сърце.

Каретата спря. Файтонджията извика:

— Отворете вратата!

— Ето, че пристигнахме при вашата роднина — каза госпожа Гривоа.

Двете крила на портата се отвориха и каретата се заклатушка по пясъка на един двор. Госпожа Гривоа повдигна завеската и видя широко оградено място, препречено по дължина от една висока стена, в средата на която се издигаше във вид на арка козирка, положена върху гипсови колони. Под козирката имаше малка врата. Зад стената се виждаше покривът и фронтонът на голяма сграда от дялан камък. В сравнение с къщата на „Brise-Miche“, тя приличаше на дворец. Затова Бланш каза учудено на госпожа Гривоа:

— Боже мой, каква красива къща!

— Това е нищо. Ще видите какво представлява вътре.

Файтонджията отвори вратичката на каретата. Как се ядоса госпожа Гривоа и колко се изненадаха момичетата, когато видяха Сърдитко. Той бе тичал след каретата с щръкнали уши и развята опашка. Кучето стоеше, сякаш бе забравило за престъпленията си и чакаше похвала за неотстъпната вярност.

— Как! — извика госпожата, обзета от нов пристъп на скръб и ярост. — Това отвратително животно е вървяло след нас.

— Добро куче, госпожо — отвърна файтонджията. — Не изостана от конете ми, сякаш е научено на това. Яко е, с двама души може да се пребори. Я, какви гърди има!

Господарката на покойния Господин, вбесена от неуместните хвалби, с които файтонджията обсипваше Сърдитко, каза на сирачетата:

— Ей сега ще ви заведа при роднината ви. Почакайте малко в каретата — и тя отиде до вратичката и позвъни.

Показа се някаква жена в калугерски дрехи, на която госпожа Гривоа съобщи:

— Водя ви двете момичета. Според заповедта на отец д’Егрини и на княгинята, те веднага трябва да бъдат разделени, занапред ги настанете в отделни килии и ги дръжте много строго. Чухте ли, сестро? Много строго, в отделни килии и на диета за непокаяните.

— Ще кажа на настоятелката и тя ще изпълни всичко — каза калугерката и се поклони.

— Идвате ли, скъпи госпожици? — подвикна госпожа Гривоа на двете момичета, които тайно помилваха Сърдитко от благодарност за верността му, която много ги трогна. — Ще ви заведа при вашата роднина и след половин час ще дойда да ви взема. Файтонджия, задръж кучето.

На слизане от каретата Роз и Бланш се загледаха в Сърдитко и не видяха калугерката, която, впрочем, наполовина бе скрита зад вратата. Забелязаха я едва когато тя ги хвана за ръце. Те прекрачиха прага и вратата след тях се затвори.

Когато госпожа Гривоа се убеди, че сирачетата се намират зад стените на манастира, каза на файтонджията да излезе от двора и да я чака пред външната порта. Той я послуша.

Сърдитко хукна след Роз и Бланш към малката градинска вратичка. Тогава госпожа Гривоа каза на един висок човек, който пазеше външната порта:

— Никола, ще ти дам десет франка, ако убиеш онова куче пред мен…

Никола повдигна глава, огледа широките гърди на едрото куче и отвърна:

— Не е лесна работа да се убие такова голямо куче, госпожо.

— Двадесет франка ще ти дам… Но пред очите ми…

— Ще трябва пушка, а аз имам само един железен прът.

— Достатъчен е. С един удар ще го свалиш.

— Ще опитам, госпожо, но не ми се вярва да успея…

И Никола отиде да вземе пръта.

— Ех, да имах сила! — изсъска госпожа Гривоа.

Портиерът се върна с оръжието си в ръка и се доближи дебнешком до Сърдитко, който още стоеше пред вратата.

— Ела тук, куче, ела тук — каза Никола, като потупваше коленете си с лявата ръка, а дясната държеше зад гърба си.

Сърдитко стана, огледа внимателно Никола, сетне по походката на портиера се досети, че му крои нещо лошо и с един скок се отдалечи. Заобиколи неприятеля си, видя каква е работата и се отдръпна настрана.

— Усети ме — каза Никола, — пази се дяволът. Няма да допусне човек до себе си. Невъзможно е.

— За нищо не те бива! — каза госпожа Гривоа побесняла и хвърли пет франка на Никола. — Поне го изгони оттук.

— Това ще бъде по-лесно, отколкото да го убия, госпожо.

И наистина, Сърдитко явно разбра, че откритата борба е безполезна и затова, когато го подгониха, излезе от двора и отиде на улицата. Но щом се намери на неутрална територия, заплахите на Никола останаха без резултат — кучето се отдалечи от вратата само толкова, колкото да не го стигне прътът. А госпожа Гривоа, побесняла от ярост, отново се качи в каретата, където се намираше бездиханното тяло на Господин. С гняв и безсилие тя видя как Сърдитко ляга на няколко крачки от външната врата, която Никола затвори след безполезните си заплахи.

Сибирското куче с вродената си способност беше уверено, че ще намери пътя към улица „Brise-Miche“ и чакаше сирачетата.

И така, двете сестри попаднаха в манастира „Света Богородица“, който се намираше съвсем близо до лудницата, където бе затворена Адриана Кардовил.

Сега ще отведем читателя при жената на Дагоберт. Тя очакваше с ужасни терзания завръщането на мъжа си, който щеше да й иска обяснение за изчезването на дъщерите на маршал Симон.