Йожен Сю
Скитникът евреин (4)

IV глава
Морок и Дагоберт

Голиат не бе излъгал — Дагоберт переше така сериозно, както вършеше всяка работа.

Ако си припомним войнишките обичаи по време на битка, няма за какво да се чудим. Освен това Дагоберт мислеше как да спести парите от тънката кесийка на сирачетата и да ги освободи от грижите, от трудностите. Затова всяка вечер, където и да нощуваха, той извършваше много женски дейности. Той беше майстор във всичко. Много пъти, по време на поход, бе поправял изкусно повредените по време на боя дрехи на войниците, защото войникът освен дето може да понесе поражението от една сабя, той трябва да изкърпи след това и униформата си. Вечерта или на другия ден след някоя люта битка, той виждаше как най-добрите войници, които винаги се отличават по хубавото си и изрядно военно облекло, извадили игли, конци, ножици, копчета и други дреболии, кърпят и поправят скъсаното тъй изкусно, че може да им завиди и най-добрата домакиня.

Тук е мястото да се спомене как спечели прякора си Дагоберт Франциск Балдуин, водачът на двете сирачета, който беше един от най-красивите и най-смелите гренадири от императорската гвардия.

Един цял ден бяха водили боеве, без да се знае кой е надделял… Вечерта ротата, в която беше и нашият войник, отиде да завземе развалините на едно изоставено село. Поставиха постове, половината конница остана върху седлата, а другата разседла конете и отиде да почива. В последвалата случка нашият войник се бе сражавал геройски, без да бъде ранен. Дълбоката драскотина по крака му, оставена от байонета на един немски войник, той приемаше единствено като спомен.

— Нехранимайко! Скъса ми новите гащи! — извика гренадирът, когато видя, че на задницата му има голяма дупка върху униформата. За отговор той отвърна с изкусно промушване от горе на долу, което прониза австриеца. Нашият войник показа хладнокръвие за раната по кожата, но не може да се каже същото за отношението му към парадните панталони.

Затова още същата вечер той се запретна да поправи това нещастие. Извади от пазвата си най-здравите конци, най-добрата игла, сложи напръстника, събу ботушите и гащите си, които обърна наопаки, за да не личи никаква кръпка, и седна да работи до огъня. Това противоречеше на военния ред, но дежурният капитан не можа да се стърпи и да не се засмее, когато видя войника, седнал на петите си, с шапка от пера на главата, с парадна униформа на гърба, с ботушите до него, как шие хладнокръвно като някой шивач, седнал в работилницата си.

Изведнъж се чу гърмеж от пушки, лостовите се върнаха и извикаха:

— На оръжие!

— На конете! — извика и капитанът със силен глас.

За миг войниците се метнаха върху конете, а клетият кърпач се оказа водач в първата редица. В бързината той бе обул панталоните си наопаки и без да губи време за ботушите, се бе метнал на коня. Отряд казаци, използувайки прикритието на близката гора, се бе опитал да нападне френската войска ненадейно. Битката бе кървава. Нашият войник бе особено ядосан — той много пазеше нещата си, а за него денят не бе добър. Панталоните му бяха скъсани, ботушите му ги нямаше, как да не сече със сабята по-ожесточено от всеки друг път. Луната осветяваше всичко, така че дружината се смая от храбростта на гренадира, който уби двама казаци и сам-самичък улови един офицер.

След тази успешна битка капитанът поздрави френските войници и заповяда на кърпача да излезе пред строя. И капитанът, и конницата останаха смаяни, когато видяха как се приближава стройна и висока фигура, възседнала коня си, с отпуснати върху стремената боси крака и притискайки между също голите си колене клетото животно.

Капитанът се приближи до него, изведнъж си спомни заниманията на своя войник, преди да започне битката, и всичко разбра:

— Ах, ти! — каза той. — Ти постъпваш като крал Дагоберт — обуваш панталоните си наопаки…

Въпреки дисциплината, войниците не можаха да се сдържат и се разсмяха на шегата. Но нашият войник, прав на седлото, с палец върху юздата, със сабя, облегната на дясното му бедро, запази свойственото си невъзмутимо хладнокръвие и след като прие поздравленията на капитана, се обърна и се върна на мястото си. От този ден Франциск Балдуин бе наречен Дагоберт и досега носеше този прякор.

И така, Дагоберт переше в двора на гостилницата, а няколко пияници го наблюдаваха с учудване и любопитство.

Зрелището наистина беше странно.

Дагоберт беше свалил сивия си елек и бе засукал ръкавите на ризата си. С едната ръка той търкаше със сапун малка кърпа, чийто долен край лежеше в коритото, пълно с вода. На другата му ръка, нашарена от белези, се виждаха дълбоки вдлъбнатини.

Немците, пушейки лулите си, изпразваха чашите с бира и се чудеха на странната дейност на този висок старец с дълги мустаци, с гола глава и с отвратително лице. Това, което вършеше, за него бе съвсем обикновено, и той започна да се ядосва на начина, по който го наблюдаваха.

По едно време Пророка дойде под навеса. Видя войника, наблюдава го с голямо внимание няколко минути, и като се приближи до него му каза на френски:

— Както се вижда, побратиме, вие нямате вяра на перачките от Мокерн, нали?

Дагоберт не прекъсна прането, начумери се, извърна глава, за да изгледа Пророка и нищо не отговори.

Морок се зачуди от мълчанието му, но продължи:

— Не се лъжа, французин сте, юнако мой, това личи от думите, с които сте нашарили ръката си, пък и по тази фигура се познава, че сте стар войник от империята. Според мен не е прилично един храбрец да държи хурка…

Дагоберт не отвърна нищо, но прехапа мустаците си и започна бързо да търка дрехите със сапуна. Лицето и думите на звероукротителя му се виждаха крайно неприятни. Пророка като че ли забеляза това, но продължи.

— Аз знам, че не сте нито глух, нито ням. Защо тогава не желаете да говорите?

Дагоберт не можеше повече да търпи, извърна рязко глава, изгледа Морок навъсено и рече грубо:

— Не ви познавам и не искам да ви познавам. Оставете ме на мира… — И продължи да пере.

— Но хората се запознават… с чаша рейнско вино. Ще говорим за нашите войни… Защото и аз съм ходил на война, съобщавам ви навреме. Това ще ви направи може би по-учтив.

Жилите върху главата на Дагоберт се издуха. В погледа и тона на упорития си събеседник той откри някакво предизвикателство, но се стърпя.

— Не искате ли да пиете с мен чаша вино? Ще говорим за Франция. Аз съм живял там дълго време — това е хубава страна. Затова ми е приятно, когато срещна французи, особено когато перат така добре като вас. Ако имах прислужница, щях да я пратя при вас, да се учи…

Пророка явно се подиграваше. Безочливият му поглед издаваше нахалството и високомерието му. Дагоберт знаеше, че с подобен противник лесно може да се спречка, но понеже искаше да избегне това, премести коритото на другия край на двора. Очите на звероукротителя светнаха от радост. За да покаже задоволството си, той поглади няколко пъти жълтеникавата си брада и бавно се приближи до войника, последван от неколцина любопитни. Дагоберт беше много хладнокръвен. Обиди се от безочливата упоритост на Пророка, прищя му се да грабне дъската, върху която переше и да му смаже главата, но щом си помисли за сирачетата, се въздържа.

Морок скръсти ръце на гърдите си и рече сухо:

— Наистина, перачо, ти не си учтив човек. — После се обърна към зрителите и продължи на немски: — Казвам на този французин с дългите мустаци, че не е учтив човек. Да чуем какво ще отговори. Може би ще трябва да му се даде един урок? Пазил ме Бог от кавга — прибави той като въздъхна. — Но Бог ме е просветил, аз съм негова твар, и от уважение към него трябва да накарам другите да почитат неговата твар…

Тези тайнствени думи на Пророка много допаднаха на пияниците. Пророка бе прочут и в Мокерн — те чакаха на следващия ден неговото представление и началото много им харесваше.

Дагоберт не се стърпя от предизвикателните думи на противника си и каза на немски:

— Разбирам този език, говорете да чуят всички…

Пристигнаха и други любопитни и ги обградиха, работата започна да става лоша.

Пророка начена на немски:

— Преди малко ви казах, че не сте учтив, а сега ще кажа, че сте безсрамно груб. Какво ще отговорите на това?

— Нищо — отвърна Дагоберт хладнокръвно и продължи да пере.

— Нищо? — попита Морок. — Лесно е да се каже. Аз пък ще добавя, че когато един честен човек иска да почерпи един чужденец с чаша вино, чужденецът няма право да отговори нахално…

Едри капки пот потекоха по челото и бузите на Дагоберт. Широката му брада потрепери от яд, но той се стърпя, хвана двата края на кърпата, която бе потопил във водата, затърка я, изстиска я и започна да шушне през зъбите си стара войнишка песен:

De Tirlemont, tandion du diable

Nous partirons demain matin

Le sabre en main,

Disant adieu à…

Не съобщаваме края на куплета, който е достатъчно циничен. Мълчанието, което си бе наложил, бе задавило Дагоберт, а песента го поотпусна.

Морок се обърна към присъствуващите и каза лицемерно:

— Ние знаехме, че наистина Наполеоновите войници бяха неверници, които връзваха конете си в църквата, които обиждаха Бога сто пъти на ден и които за разплата се удавиха в Березина като египтяните. Но не знаехме, че Бог, за да накаже тия безверници, им е отнел смелостта, единствената им добродетел. Този човек засегна в мое лице една твар, надарена с Божията благодат, и се прави, че не разбира, дето трябва да поиска прошка от мен. Или ако не…

— Или ако не? — попита Дагоберт без да погледне Пророка.

— Ако не, ще ми дадеш удовлетворение. Казах вече, че и аз съм ходил на война. Тук все ще се намерят две саби и утре рано сутринта ще можем да видим какъв цвят има кръвта ни… Ако имате кръв в жилите си!

Присъствуващите изпитаха уплаха, защото не очакваха такава развръзка.

— Да се биете ли? Много хубава идея! — извика един. — Но ще ви затворят и двамата. Законите за двубой са много строги.

— Особено за съмнителни хора и чужденци — прибави друг.

— Ако ви хване кметът с оръжие в ръка, веднага ще ви затвори в клетка, където ще седите два-три месеца преди да ви съдят.

— Вие ли ще ни предадете? — попита Морок.

— Не — отвърнаха селяните. — Но по-добре е да се разберете. Приятелски ви съветваме.

— Мислите, че ме е страх от затвора? — извика Пророка.

— Само да намеря две саби и ще видите утре дали ме интересува какво може да каже или да направи кметът?

— Какво ще направите с двете саби? — попита Дагоберт хладнокръвно.

— Когато едната е във вашата ръка, а другата в моята, тогава ще видите… Бог е заповядал на всеки да брани честта си.

Дагоберт сви рамене, върза опраните дрехи в една кърпа, зави сапуна в мушамена кесийка, затананика през зъби познатата вече песен, и си тръгна.

Пророка се намръщи и се уплаши да не остане напразно заяждането му. Той изпревари Дагоберт, изпречи се пред него, скръсти ръце на гърди, изгледа го нахално и каза:

— Както се вижда, някогашният войник на разбойника Наполеон вече става само за перачка и се отказва от дуел?

— Да, отказва се — отговори Дагоберт решително, макар да бе пребледнял.

Може би никога преди това старият войник не бе показвал любовта и предаността си към сирачетата така, както в този момент. Голяма бе жертвата за човек като него да се остави безнаказано да го обиждат, а и да се откаже от дуел.

— И така, вие сте малодушен. Вие се боите. Сами си признахте това.

При тези думи Дагоберт подскочи и както се готвеше да се нахвърли върху Пророка, така и ненадейно спря. Помисли си за двете момичета и за пречките, които можеше да предизвика един успешен или неуспешен дуел. Но това действие на войника бе толкова показателно, а изражението на неговото грубо, бледо и обляно в пот лице толкова ужасно, че Пророка и любопитните зрители се дръпнаха назад.

За кратко време настана дълбоко мълчание, след което ненадейно всички взеха страната на Дагоберт. Един човек каза на околните:

— Наистина, той не е страхлив.

— Наистина не е!

— Понякога се иска повече мъжество да се откажеш от един двубой, отколкото да го приемеш.

— Освен това Пророка постъпи несправедливо и иска да се скара с човека. Той е чужденец…

— И като чужденец, ако бе приел и го хванеха, дълго време щеше да лежи затворен.

— Освен това — добави друг — той пътува с две момиченца. При това положение може ли да се бие за щяло и нещяло? Ако го убиеха или затвореха, какво щеше да стане с клетите деца?

Дагоберт се обърна към говорещия и видя един пълен човек с искрено и добродушно лице. Войникът му подаде ръка и рече:

— Благодаря ви, господине.

Немецът също стисна ръката на Дагоберт.

— Господине — добави той, без да пуска ръката му — направете едно нещо — изпийте чаша пунш заедно с нас. Ние ще накараме Пророка да си признае, че беше прекалено заядлив и да се чукне с вас…

Звероукротителят, обезсърчен от края на случката, защото се надяваше войникът да приеме поканата му, гледаше присъствуващите с презрение, но полека-лека омекна. С надежда, че ще е от полза за по-нататъшните му планове, той пристъпи към войника и учтиво му каза:

— Добре, ще послушам господата. Признавам, че вината е моя. Вие ме засегнахте с лошото си посрещане и не можах да се стърпя. Повтарям, вината е моя — добави той със скрито неудоволствие. — Бог ни заповядва да сме смирени. Искам ви прошка.

Присъствуващите оцениха въздържаността и разкаянието на Пророка и го поздравиха.

— Е, юначе, иска ви прошка, няма какво да се добави — обърна се един към Дагоберт. — Тогава хайде да се почерпим. Предлагаме ти от сърце.

— Наистина, приемете! Молим ви в името на момиченцата — каза пълният мъж с намерение да убеди Дагоберт.

Войникът, трогнат от сърдечността на немците, отговори:

— Благодаря ви, господа. Добри хора сте вие. Но който приема да го почерпят и той после трябва да почерпи.

— То се подразбира. Всеки ще черпи по реда си. Най-напред ще платим ние, а после вие.

— Аз нямам пари да ви почерпя. Имаме още много път и не трябва да правя безполезни разноски.

Войникът произнесе тези думи с такова искрено и решително достойнство, че немците не се осмелиха да подновят предложението си — те разбраха, че характерът на Дагоберт не му позволява да приеме поканата им без унижение.

— Тогава лека нощ — каза пълният мъж. — Късно е вече и господарят на „Белият сокол“ ще ни изпъди.

— Лека нощ, господа — отвърна Дагоберт и тръгна към обора да нахрани коня си.

Морок се приближи до него и му каза смирено:

— Признах, че съм виновен, поисках ви прошка, но вие нищо не ми отговорихте…

— Ако ви срещна друг път, когато няма да съм необходим на децата — рече старият войник със задавен глас — ще ви кажа само две кратки думи.

После бързо обърна гръб на Пророка, а той бавно напусна двора.

Гостилницата „Белият сокол“ приличаше на четириъгълник с успоредни и равни противоположни страни. На единия край се издигаше главната сграда, а на другия бяха разположени няколко обикновени стаи, в които евтино можеха да пренощуват бедни пътници. По един сводест преход, между гъста върволица от стаи, се излизаше на полето, а от всяка страна на двора се простираха навеси, над които се издигаха житници и плевници.

Дагоберт влезе в обора, взе овеса, който бе приготвен за коня му, изсипа го в едно решето, преся го и тръгна към Смешльо. За негова изненада, старият му другар не изцвили весело. Той подвикна весело на Смешльо с приятелски глас, но вместо да го погледне с умното си око и да зарие с предните си копита, конят не помръдна. Войникът приближи и на слабата светлина на фенера видя животното, настръхнало от уплаха. Краката му бяха подгънати, ушите висяха върху вирнатата му глава, ноздрите му се разтваряха широко. Той опъваше оглавника като че ли искаше да го скъса от оградата, до която се опираше яслата. Пот течеше по синкавата му козина, която бе настръхнала. От време на време конят се разтреперваше.

— Ей, ей, стари Смешльо — каза войникът, като остави решетото на земята, за да помилва коня си. — И ти ли като господаря си, се страхуваш? Ти, който обикновено си безстрашен?

Напразни бяха ласките на войника. След малко конят започна да опъва още по-силно оглавника, доближи ноздри до ръката на Дагоберт и започна да го души, като че ли се съмняваше, че пред него е господарят му.

— Ти като че ли вече не ме познаваш! — продума Дагоберт. — Тук има нещо нередно.

И войникът започна да се оглежда неспокойно.

Оборът беше широк и тъмен. Едва го осветяваше един фенер, закачен на тавана, целия обвит с безброй паяжини. На другия край се виждаха трите яки и черни коне на звероукротителя, но те стояха толкова спокойно, колкото разтреперан и уплашен бе Смешльо. Дагоберт, изненадан от всичко, което след малко щеше да си обясни, отново взе да гали коня си, който полека започна да се успокоява.

— Такъв те искам, мой стари Смешльо — рече Дагоберт, наведе се, взе зобта и я изсипа в яслата. — Яж сега, че утре имаме дълъг път. И друг път няма да се плашиш така. Ако беше тук Сърдитко, щеше да си спокоен, но той е горе при момичетата. Когато мен ме няма, той е техният пазач. Яж сега да те видя!

Но конят само разбърка храната, колкото да послуша господаря си и взе да гризе ръкава на Дагобертовия ямурлук.

— Какво ти е станало? Винаги си ял с удоволствие, а сега оставяш всичко непипнато — рече войникът обезпокоен, защото краят на пътуването му зависеше от силата и здравето на коня.

Изведнъж ужасен и страховит рев така изплаши Смешльо, че той скъса оглавника, прескочи яслата, затича се към отворената врата и избяга на двора. Дагоберт също потрепери от този див рев, който му обясни подплашването на коня. Съседният обор, в който се намираха животните на звероукротителя, беше отделен само от преградите, на които се подпираха яслите. Трите коня на Пророка изглежда бяха свикнали на подобни ревове, защото стояха съвсем спокойни.

— Сега разбрах — каза си войникът успокоен — Смешльо преди е чул този рев и се е уплашил. Ще го вържа в друг обор, той ще си изяде всичко и утре ще можем да тръгнем много рано.

Уплашеният кон след като потърча из двора, се върна при войника, щом той го извика. Дагоберт попита слугата дали има друг обор и той му посочи един, който беше удобен за Смешльо. Конят се успокои и дълго си игра с ямурлука на Дагоберт, който, след като затвори вратата на обора, отиде да вечеря, за да се върне бързо при сирачетата, които отдавна бе оставил сами.