Йожен Сю
Скитникът евреин (104)

II глава
Общежитието

Преди Вълците^[1] да се приготвят така дивашки да нападнат Солидарните във фабриката на господин Харди, утринта бе празнична и напълно отговаряше на ясното, спокойно и синьо небе.

Удари девет часа от кулата на общежитието, което бе отделено от фабриката с широка пътека, опасана с дървета. Лъчите на слънцето осветяваха сградите, разположени на една миля от Париж в живописна местност. Покривът на общежитието, покрит с керемиди, стърчеше над белите стени, сред които се виждаха тухли, които контрастираха със зелените капаци на прозорците. Около тези сгради, обърнати на юг и на изток, имаше голяма градина, около шестстотин квадратни метра, която бе насадена както с гъсти дървета, така също и със зеленчуци и овощни дръвчета.

Преди да продължим описанието, трябва да кажем, че то не е измислица, нито е сън, а е плод на користолюбие — с други думи това бяха жилища, които носеха голяма и сигурна печалба.

Да предприеме човек нещо хубаво, полезно и велико; да дари на много човешки създания идеално благосъстояние; да ги издигне в собствените им очи; да ги накара да предпочетат пред удоволствията на кръчмите удоволствията на ума, на изкуствата… да въздигне нравствено тези нещастници с благородни намерения и благороден пример; да бъде измежду благодетелите на обществото и в същото време насила да извлече голяма печалба… Всичко това изглежда невероятно. Въпреки това, там се криеше тайната на чудесата, за които говорим.

Сега да влезем вътре във фабриката.

Агрикол още не знаеше за изчезването на Гърбавото и беше щастлив, когато си спомнеше за Анжел, затова и някак припряно и старателно се обличаше, за да отиде при годеницата си.

Нека кажем няколко думи за жилището на ковача в общежитието и за твърде нищожния наем, малко над седемдесет франка годишно, наем, какъвто плащаха всички неженени работници.

Жилището се намираше на втория етаж и бе от две стаи, разположени южно към градината. Подът от борови дъски бе снежнобял. Имаше желязно легло със сламеник, с много хубав дюшек и с меки завивки. Една лампа и една камина, според нуждите, осветяваха и отопляваха стаята, която бе облепена с шарени тапети и украсена с не по-малко красиви завеси. Една ракла, една маса от орехово дърво, няколко стола, малка библиотека — това беше покъщнината на Агрикол. Съседната стая, която беше много по-голяма и светла, бе подредена с гардероба за дрехите, тоалетна маса и широк цинков леген под един кран, от който изобилно течеше вода.

Ако се сравни това приятно и удобно жилище с потрошената горница, за която младежът плащаше годишно деветдесет франка, в къщата на майка си, като добавим и това, че всяка вечер трябваше да изминава по миля и половина, лесно ще разберем каква жертва правеше той за тази превъзходна жена.

След като Агрикол хвърли още един поглед към огледалото, среса мустаците и гъстата си брада, излезе от стаята и отиде при Анжел в общия гардероб. Коридорът, през който мина, беше широк, осветен отгоре и с чисти дъски.

Макар неприятелите на господин Харди да бяха посели семена на несъгласие сред тази работническа община, от стаите се дочуваха весели песни.

Докато Агрикол прекосяваше коридорите, той се спира много пъти, за да се поздрави с другарите си. Ковачът се спусна по стълбите, прекоси раззеленения двор, сред който се намираше чешма с бистра вода, и отиде в другото крило. Тук беше голямата стая, в която част от жените и дъщерите на сдружените работници (жените не работеха във фабриката) шиеха и кърпеха дрехи. Тази дейност, освен че спестяваше голяма част от плата, който дружеството купуваше на едро направо от фабриката, силно снижаваше и продажната цена на всяка отделна дреха. След като премина широката и светла стая, която лете беше прохладна, а зиме — топла, Агрикол почука на вратата на стаята, в която живееше майката на Анжел. Жилището бе на долния етаж и бе обърнато на изток, с лице към градината. То може да служи за образец на семейно жилище в дружеството. Наемът бе нищожен — сто двадесет и пет франка на година. Една вратичка водеше към неголяма стая, определена за децата, за онези момчета и момичета, които вече бяха порасли и не можеха повече да спят в една от двете спални, определени за малките момчета и момичета. Всяка нощ тези спални се наблюдаваха от някои от бащите или майките в братството.

Жилището се намираше далеч от кухнята, в която се готвеше за всички, не само от тази част на къщата. Дебелият килим и красивото кресло, няколко също красиви порцеланови съда, наредени в дървен бюфет, няколко картини, окачени по стените, стенен бронзов часовник, леглото, раклата и писалището от червено дърво — всичко показваше, че наемателите на това жилище бяха малко по-заможни от останалите.

Анжел, която още отсега можем да наречем годеницата на Агрикол, напълно потвърждаваше описанието, което ковачът й беше направил при разговора си с Гърбавото. Тази очарователна седемнадесетгодишна девойка, беше облечена обикновено, но красиво, седеше до майка си. Щом Анжел видя влизащия Агрикол, се изчерви.

— Госпожице — каза ковачът, — дойдох да изпълня обещанието си, ако майка ви е съгласна.

— Съгласна съм, господин Агрикол — отвърна сърдечно майката. — Тя не пожела да разгледа общежитието и околните сгради нито с баща си, нито с брат си, нито пък с мен, само и само за да може днес, в неделя, да направи това с вас. Кой друг, ако не вие трябва да засвидетелствувате уважение от страна на братството към новодошлата гостенка. Тя ви чака с нетърпение повече от час.

— Извинете ме, госпожице — каза весело Агрикол, — но от мисълта за удоволствието, което ще изпитам като ви видя… забравих за точния час… Това е единственото ми оправдание.

— Мамо! Защо говориш така — укорно каза младото момиче на майка си и почервеня.

— Вярно ли е каквото казах? Но аз не те упреквам за това. Хайде, господин Агрикол, много по-добре от мен ще ти разкаже какви добрини е направил господин Харди за всички работници във фабриката.

— Господин Агрикол — каза Анжел, докато завързваше панделките на шапчицата си, — колко ми е мъчно, че не е тук вашата посестрима.

— Гърбавото ли? Но тя ще дойде пак, вчерашното й посещение няма да е последно.

Девойката прегърна майка си и след това излезе с Агрикол, когото хвана под ръка.

— Боже мой — каза Анжел — ако знаете, господин Агрикол, колко се изненадах, щом влязох в тази красива къща. Бях научена и свикнала да гледам мъките на бедните, сама съм ги изпитала… А тук всички изглеждат щастливи и благодарни! Сякаш бе сън. Когато попитах майка си, тя каза, че вие ще ми обясните.

— Радостен съм, че ще мога да изпълня тази задача. Да ви покажа къщата и да ви разкажа за нашето братство… Тук, госпожице, сигурно за настоящето и за бъдещето, човек не е принуден да се откаже от желанието да си избере другарка за целия живот, от страх неговите мъки да не увеличат мъките на още един човек. — При тези думи Анжел сведе очи и се изчерви, а Агрикол продължи: — Тук работникът има надежда за семейно щастие, напълно сигурен, че няма да бъде подложен на ужасни лишения. Тук, благодарение на реда, на труда и на силите на всекиго — мъж, жена или дете, всички живеят щастливи и задоволени. Ако трябва с една дума да ви обясня всичко това, госпожице, ще кажа, че най-умното, което могат да направят работниците тук, е да се обичат. А най-разумното — да се оженят.

— Господин Агрикол… — каза още по-зачервена Анжел — Не е ли по-добре да се разходим?

— Веднага, госпожице — отвърна ковачът, зарадван от смущението на момичето. — Ето, тук е стаята на малките момичета, нека влезем.

Двамата попаднаха в голяма спалня, също като в някакъв пансион. Малките железни легла бяха подредени изрядно, а в двата края се виждаха креватите на двете майки, които по ред изпълняваха задълженията си да бдят над момичетата.

— Боже мой! Колко добре е разпределена тази спалня! И колко е чисто! Кой се грижи така добре?

— Самите деца, тук няма слуги. Между децата има състезание кое по-добре ще си оправи леглото — както знаете, малките момичета обичат да си играят на домакинска работа.

— Разбирам… Използува се естественият им вкус с всякакви забавления.

— В това е цялата тайна. Ще ги видите навсякъде, заети с полезни действия и много доволни.

— Като си помисля и сравня тези хубави и топли спални с ужасните и студени горници, където децата са натръшкани върху един сламеник и треперят от студ… както е по нашия край…

— Ами в Париж, госпожице? Там може би е още по-лошо.

— Сигурно господин Харди е много добър, великодушен и преди всичко много богат, за да хвърля толкова пари, за да прави добро — каза Анжел.

— Няма съмнение, че господин Харди има добро и благородно сърце. Той прави добро заради доброто, без да мисли за интереса си. Освен това, госпожице Анжел, представете си, че дори да беше най-користолюбивия човек, най-големия сребролюбец, той пак щеше да има полза, ако ни направи толкова щастливи, колкото сме сега.

— Как е възможно това, господин Агрикол. Щом казвате, аз ви вярвам, но ако всичко е вярно, защо не го правят и други?

— Защото един и същи човек трябва да притежава три много редки качества: знание, възможности, воля.

— За съжаление… така е. Които знаят — не могат.

— А които могат, не знаят или не искат.

— Но каква полза има господин Харди от доброто, което ви прави?

— Сега ще ви обясня, госпожице.

— Ах, какъв сладък дъх на плодове — рече изведнъж Анжел.

— Защото общата стая, в която се съхраняват плодовете, е наблизо. Там ще видим много от малките момичета, които работят. Нека ги видим.

Агрикол отвори една врата и въведе Анжел в една голяма стая, в която имаше много съдове, в които се намираха зимни плодове. Няколко седем-осемгодишни деца, облечени в чисти и топли дрехи, под ръководството на една жена чистеха плодовете, като изхвърляха изгнилите.

— Както виждате, госпожице, навсякъде, където е възможно, използуваме децата. За тях тази работа е забавление, отговаря на необходимостта да се движат и да се трудят. Така и момчетата, и жените, прекарват времето си полезно.

— Колко умно е измислено!

— А да видите какво вършат в кухнята! Под ръководството на една или две жени те могат да свършат работа, колкото десет слугини.

— Малките момичета обичат да играят на готвачки. Сигурно са много доволни от тази работа.

— А под предлог, че играят на градинарки, те сами берат плодовете и зеленчуците, сами поливат цветята, сами чистят пътеките. С други думи, тази детска армия, която в други случаи не върши нищо до десет-дванадесетгодишна възраст, тук е много полезна. Освен трите часа уроци, които са напълно достатъчни за възрастта им, забавленията им се използуват за полезни неща. Икономиите, които донася тяхната работа са много повече от разходите за тях. Освен всичко останало, когато децата участвуват във всяка работа, има нещо приятно, чисто и почти свещено. Това кара възрастните да внимават в думите и в работата си. Не е ли така, госпожице? И най-големият простак уважава детинството…

— Колкото повече мисля, толкова по-добре разбирам, че е измислено така, че всички да бъдат добре — каза Анжел.

— Това не се постигна лесно. Най-напред трябваше да се преодолеят предразсъдъците, вкоренените навици… Но ето че пристигнахме до общата кухня. Ще видите сама дали тя не е така прекрасна, каквито са кухните на една казарма или на един пансион.

Наистина, кухнята на общежитието бе много голяма. Всички съдове светеха от чистота. При това, благодарение на великолепните изобретения на днешното време (и пак недостъпни за бедните, защото те не са скъпи само, ако се използуват за повече хора) за огнището и за фурните не само че отиваха двойно по-малко дърва и въглища, отколкото биха отишли за всяка къща поотделно, но излишната топлина, чрез специален механизъм, разнасяше се по всички стаи на общежитието. В кухнята, под ръководството на две жени, отново деца вършеха много от работите. Беше много забавно да се наблюдава с каква сериозност те се занимаваха с готварство.

Децата помагаха и в хлебарницата, където се печеше много евтин, много хубав и хранителен домашен хляб от чиста пшеница, смесена с ръж, който е за предпочитане от белия и лек хляб, в който слагаха най-различни вредни подправки.

— Добро утро, госпожо Бертран — обърна се весело Агрикол към възрастната жена, която наблюдаваше бавното въртене на много шишове, върху които бяха надянати парчета от говеждо, овче и телешко месо, започнало вече да придобива привлекателен тъмножълт цвят. — Според правилника, няма да вляза в кухнята, само ще я покажа на госпожицата, която пристигна тук неотдавна.

— Разгледайте я и обърнете внимание колко добре работят всички деца… — Възрастната жена посочи с върха на голяма лъжица петнадесетина малки момчета и момичета, които, насядали около една маса, белеха картофи и чистеха зеленчук.

— Значи днес ще имаме богат обяд, госпожо, нали?

— Както винаги, синко, манджата ще бъде хубава. Ето: супа от зеленчук, говеждо печено с гарнитура от пържени картофи, салата, плодове, сирене и понеже е неделя, ще има и плодов сладкиш, който прави в момента баба Дениз в хлебарницата. Точно сега палят пещта.

— Като ви слушах, отвори ми се апетит — засмя се Агрикол. — Не е трудно човек да се досети, че ще бъде вкусно, щом вие сте на ред да готвите.

— Учудването ми е още по-голямо, когато сравнявам недостатъчната храна на работниците в нашия край с храната на работниците тук! — възкликна Анжел.

— Плащаме един франк и двадесет и пет су и се храним по-добре, отколкото, ако плащаме по три франка в Париж.

— Това не може да бъде, господин Агрикол!

— Може. И то се дължи на господин Харди. На умението му.

— Ах! Вече много ми се иска да видя господин Харди!

— Може би ще го видите още днес, защото чакаме да се върне всеки момент. А това е общата трапезария. Сигурно не знаете, че има такова нещо, защото сте свикнали храната да се носи във вашата стая?

— Колко красива стая!… Над градината, срещу чешмата!…

Наистина, стаята бе много широка, светлината влизаше през десет прозореца. Покрай стените бяха наредени маси с лъскава мушама. Зимно време в тази стая се събираха и правеха нещо като седенки след работа онези от работниците, които обичаха да прекарват няколко вечерни часа с други хора, вместо да бъдат сами или с близките си. Тогава в добре отоплената и осветена стая, едни четяха, други играеха на карти, а трети просто разговаряха.

— И това не е всичко — каза Агрикол на годеницата си. — Тази стая всеки вторник и четвъртък се превръща в зала за бал, а в края на седмицата — в концертна зала.

— Наистина ли?

— Да! — отговори гордо младежът. — Измежду нас има много добри музиканти. Два пъти в седмицата, всички заедно — мъже, жени и деца, пеем заедно. (Всеки, който е чул чудесните концерти в „Орфеон“, където повече от хиляда работници — мъже, жени и деца пеят заедно, лесно ще разбере това). За съжаление тази седмица се появиха известни смущения във фабриката и не можахме да направим концерт.

— Толкова много гласове! Сигурно е величествено.

— Господин Харди винаги ни е насърчавал в това забавление. Според него то ни влияе добре. Той е прав, защото музиката влияе върху ума и върху нравите. Една зима той доведе тук на собствени разноски двама ученици на прочутия Вилхелм и след това нашето училище постигна големи резултати. Госпожице Анжел, уверявам ви, че наистина е трогателно да слуша човек как двеста гласа пеят песен за труда и свободата…

— О, вярвам ви! Какво щастие е, човек да живее тук! Работата, облекчена с такива удоволствия, е цяло щастие.

— И тук, както навсякъде, има и сълзи, и мъка — каза тъжно Агрикол. — Виждате ли онази усамотена постройка? Това е нашата болница. За късмет, благодарение на редовния и здравословен живот, който водим, тя не се пълни често. Намираме добър лекар, а от влоговете, които се събират от всички ни, се дават две трети от нормалното заплащане, когато човек се разболее.

— Колко добре е измислено! А какво има там долу, от другата страна на поляната?

— Там е пералнята и баня с топла и студена вода, а под онази стряха съхнат изпраните дрехи. По-нататък са конюшните и плевните със сено за конете, които се използуват във фабриката.

— Ще ми кажете ли най-накрая, господин Агрикол, тайната на тези чудесни неща?

— За десет минута ще разберете всичко, госпожице.

Агрикол, заедно с годеницата си, се намираше пред една остъклена врата, която служеше за вход на градината. Вятърът донесе отдалеч звука на военна музика, след което се чу тропотът на два коня, които приближаваха бързо. Скоро на красив черен кон с дълга опашка, се появи офицер. Както по време на империята, той носеше големи ботуши и бели панталони. Синята му униформата бе препасана с червената лента на почетния легион, която бе прекарана през десните еполети с четири сребърни звезди. Широката му шапка беше украсена с бели пера — отличие, което носеха само маршалите на Франция. Той седеше мъжествено и гордо на коня.

В това време, докато маршал Симон приближаваше до Анжел и Агрикол, защото това бе самият маршал, той изведнъж спря коня си, скочи пъргаво и подаде златните юзди на един слуга в ливрея, който вървеше след него също на кон.

— Къде да ви чакам, господине? — попита слугата.

— Накрая на алеята — каза маршалът.

Като свали шапката си от уважение, той бързо пристъпи към един човек, когото Анжел и Агрикол не бяха видели. Когато той стъпи на алеята забелязаха, че старият мъж имаше жив и умен поглед. Беше облечен с чиста горна риза. Върху дългата си бяла коса носеше каскет от сукно. Беше бръкнал в джобовете си и спокойно пушеше лула от шуплив камък.

— Добро утро, татко — каза с уважение маршалът и прегърна сърдечно стария работник, който също го прегърна и като видя, че държи шапката си в ръка, каза:

— Сложи си шапката на главата, синко… — после добави усмихнат. — Колко си красив…

— Бях на близо на един преглед… Възползувах се от случая да дойда да те видя.

— Значи тази неделя няма да мога да прегърна внучките си, както обикновено.

— Те ще пристигнат с карета. Дагоберт ще ги придружи.

— Виждаш ми се угрижен. Какво има, синко?

— Наистина, татко, имам да ти съобщя много важни новини.

— Щом е така, да отидем в стаята ми — каза старецът, двамата напуснаха алеята и се изгубиха от погледа.

Анжел се изненада много от офицера, чийто баща бе стар работник. Тя погледна Агрикол и попита:

— Нима този стар работник?

— Да, той е баща на господин маршала, дук дьо Лини. Приятел на моя баща, който пък е бил на служба при маршала цели двадесет години.

— Да е толкова високопоставен и така да засвидетелствува любовта и почитта към баща си! — промълви Анжел. — Сигурно маршалът има много благородно сърце… Но как така позволява баща му да остане работник!

— Нищо не може да накара дядо Симон да остави занаята си и да напусне фабриката. Той е роден работник и иска да умре като работник, въпреки, че синът му е дук и френски маршал.