Йожен Сю
Скитникът евреин (107)

V глава
Нападението

Когато господин Харди напусна фабриката, Родин, който не очакваше това внезапно тръгване, отиде бавно до каручката си, но изведнъж спря и потръпна от радост, когато видя наблизо маршал Симон и баща му, запътени към общежитието. Едно случайно обстоятелство бе забавило разговора им.

— Прекрасно! — каза Родин. — Работата се развива добре. Сега остава моят човек да е открил и убедил малката Роз Помпон.

Точно в това време вятърът донесе до слуха му приближаващия звук на песента на Вълците. След като послуша, Родин седна в каручката и каза:

— Добрият господин Жозюе Ван Даел от Ява дори не допуска, колко добре е вложил парите си при барон Трипо.

И каручката потегли покрай каменните кариери.

Разговорът между бащата и синът се забави, защото няколко работници, които трябваше да занесат в Париж отговор на другарите си, относно предложения на тайните общества, трябваше да поговорят с бащата на маршал Симон.

Старият работник, управител на фабриката, държеше две хубави стаи в края на едно от крилата на общежитието. Под прозорците се простираше градина, в която той обичаше да работи. Остъклената врата бе оставена отворена и през нея влизаха топлите мартенски слънчеви лъчи и осветяваха стаята, в която влязоха един работник и френският маршал. Маршалът улови баща си за ръцете и му каза:

— Много съм нещастен, татко!

Маршалът изрече тези думи с толкова натъжен глас, че старецът потръпна, а лицето на маршала се смръщи, придоби болезнен вид.

— Ти си нещастен! — възкликна изненадано дядо Симон и приближи до сина си.

— Ще ти разкажа всичко, татко… — отвърна маршалът — защото имам нужда от твоите съвети, те винаги са били верни.

— Ако трябва да сме справедливи, ти нямаш нужда от чужди съвети.

— Така е, татко, но сега само ти можеш да ме избавиш от една неизвестност, която ме измъчва.

— Разкажи ми.

— От няколко дни забелязвам, че моите дъщери са потиснати и замислени. Когато се видяхме за пръв път, те бяха като полудели от радост и щастие, но всичко внезапно се промени. С всеки изминал ден те стават все по-тъжни, дори вчера видях в очите им сълзи. Прегърнах ги и помолих да ми кажат какво ги измъчва, но те не отговориха, само ме прегърнаха и се заляха от плач.

— Странно… Каква ли е причината за тази промяна?

— Понякога се страхувам да не би да съм издал мъката си по майка им и те да страдат като си мислят, че не могат само двете да ме направят щастлив. В същото време те не само дават вид, че разбират мъката ми, но дори я споделят… Вчера дори Бланш каза: „Колко повече щяхме да сме щастливи, ако и майка ни беше с нас!…“

— Те споделят мъката ти…, а и не могат да те винят за нея… Едва ли това е причината за състоянието им.

— И аз мисля така. Но каква е тогава причината! Напразно си блъсках главата, за да проумея… Понякога стигам дотам, че започвам да мисля: зъл дух се е вмъкнал между мен и децата ми… Знам, че е глупаво, но какво да правя? Когато липсват сериозни основания, се появяват най-невероятни предположения.

— Кой може да иска да застане между теб и дъщерите ти?

— Сигурен съм, че няма кой.

— Тогава не бързай… — каза бащински старият работник — и бъди търпелив. Наблюдавай тези нещастни млади сърца внимателно. Знам, че можеш това и съм сигурен, че ще откриеш някаква незначителна тяхна тайна.

— Така е — отвърна маршалът, — но за да открия тайната, аз трябва за известно време да се отдалеча от тях…

— Защо? — изненада се старецът от мрачния поглед на сина си. — Нима не си се установил завинаги при тях?

— Най-напред, татко, трябва да научиш всички задължения, които ме задържат тук, а след това ще ти кажа останалите, които могат да ме отделят от теб, от дъщерите ми и от другото ми дете…

— Какво друго дете?

— Синът на моя стар приятел, индийският принц…

— Джалма? Какво става с него?

— Той ме плаши, татко…

Изведнъж се чу страшен вой, който вятърът донесе вече от близо, и това накара маршала да прекъсне разказа си и да попита баща си:

— Какво е това?

След като се заслуша във виковете, които започнаха да отслабват, вероятно отнесени от вятъра, старецът отговори:

— Пияни каменоделци, които търчат по полето и пеят.

— Струва ми се, че са крясъци на голяма тълпа — каза Симон.

Двамата продължиха да се ослушват, но шумът беше изчезнал.

— Какво разказваше? — продължи старият работник. — Младият индиец те плаши? Защо?

— Както съм ти казвал вече, заради лудото му влечение към госпожица Кардовил, към Адриана.

— И ти се страхуваш от това? — зачуди се старецът. — Джалма е едва на осемнадесет години, а на тази възраст новата любов бързо забравя старата.

— Ако ставаше дума за обикновена любов, мога да разбера, татко… Но, както ти е известно, госпожица Кардовил, освен красотата си, притежава и най-великодушния характер. В резултат на някои, за съжаление, нещастни обстоятелства, Джалма е имал възможността да оцени рядко срещаното достойнство на тази душа…

— Да… Работата явно е много по-важна, отколкото съм си мислил.

— Не можеш да си представиш какво е сторила тази страст с това буйно момче. Често след болезненото му отпадане, внезапно го обхваща дива лудост. Вчера го заварих с кървясали очи, сгърчен от ярост. Отдал се на своята лудост, той разкъсваше с ятагана си една възглавница и крещеше запъхтян: „А! Кръв!… Проливам кръвта му!…“ Попитах го: „Нещастнико, каква е тази лудост?“, а той ми отговори задавено и с трескав поглед: „Убивам човека“. Така нарича съперника си, когото мисли, че убива…

— Наистина е ужасно… — каза старецът. — Опасна е подобна страст в подобна душа…

— В друг случай всичко това се пренася върху госпожица Кардовил, а следващия път — срещу самия него. Бях принуден да махна оръжието около него, тъй като един негов близък, с когото е пристигнал от Ява ми каза, че понякога на принца му хрумвала мисълта да се самоубие.

— Бедният младеж!

— И той, и дъщерите ми се нуждаят от моите грижи — каза маршал Симон, — а точно в този момент аз трябва да ги напусна.

— Да ги напуснеш?!

— Да. За да изпълня един дълг, който е, може би, по-свещен от онзи, който налага приятелството и семейството — отвърна маршалът тържествено и продължи след кратко мълчание: — Татко, кой ме направи това, което съм днес? Кой ми даде титлата дук? Кой ми даде маршалския жезъл?

— Наполеон…

— Аз знам, че за теб като краен републиканец, той е изгубил цялото си обаяние още в мига, в който стана първия гражданин републиканец, император.

— Проклинам неговата слабост — каза шеговито дядо Симон. — Полубогът стана човек.

— Но за мен, татко, за мен, войникът, който винаги е бил до него, винаги пред очите му… Когото е издигнал от низшите чинове в армията до първия… Той ме обсипа с благодеяния и с любов и за мен той винаги е бил нещо повече от герой… Той ми беше приятел, аз го обожавах. Изпратиха го на заточение… Поисках да замина с него, но не ми позволиха тази милостиня. Тогава започнах да правя заговори… Извадих сабята си срещу онези, които отнеха короната от сина му, корона, която Франция му бе дала…

— Правилно си постъпвал, според положението, което си заемал… Не споделям възторга ти, но разбирам твоята признателност. Знаеш, че одобрих всичко, което направи…

— А онова дете, в чието име правех заговорите преди седемнадесет години, сега вече може да държи сабята на баща си…

— Наполеон Втори! — извика старецът като се втренчи в сина си със свито сърце. — Римският цар?!

— Цар… Той вече не е цар… Наполеон? Не, той вече не се нарича така. Дали са му някакво австрийско име… Защото другото име ги плаши! Всичко ги плаши! И знаеш ли какво правят със сина на императора? — попита мъчително маршала. — Измъчват го… Постепенно и бавно го убиват…

— Кой ти каза това?

— Един човек, който знае, ми каза истината… Синът на императора се бори с всички сили срещу преждевременната смърт, с очи, обърнати към Франция. Той чака… А никой не отива… От всички, които бяха нищожни и които баща му въздигна, никой не се интересува от него…

— Но ти… Ти мислиш за него…

— Да, но трябва да знам всичко… Не знаех всичко…, за съдбата на това дете, пред което също съм дал клетва… Един ден, ако си спомняш, разказвал съм ти, императорът, който бе горд и нежен баща, ми показа сина си в люлката и ми каза: „Стари ми приятелю, за сина ми ти ще бъдеш онова, което си бил за мен. Защото, който ни обича, той обича и Франция“.

— Да, спомням си, често си ми казвал това…

— Как да постъпя, след като научих за мъките му, след като получих и доказателства… След като видях писмо от едно високопоставено лице от Виенския двор, което дава възможности на човек, верен на императора, да се свърже с римския цар, а може би и да го спаси…

— А след това? — попита старецът. — Какво ще стане когато бъде освободен Наполеон II?

— След това! — възкликна маршалът и продължи бавно: — Как ти се струва, татко, Франция хладнокръвно ли гледа на униженията, които изтърпява? Вярваш ли, че императорът е забравен? Не, не! Особено в тези дни, неговото име се произнася тихичко. А какво би станало, ако на границата се появи това славно име, възкръснало в образа на сина му? Мислиш ли, че сърцето на Франция няма да се развълнува?

— Но това е заговор против сегашното правителство под знамето на Наполеон… — каза работникът. — Това е много сериозно.

— Нали ти казах, че съм нещастен, татко… — възкликна маршалът. — Не само че се питам имам ли право да изоставя децата си и теб, за да предприема такова рисковано действие. Но се питам още дали не съм задължен на сегашното правителство, което като призна титлата и чина ми, макар че не ми отстъпи нищо, поне беше справедливо… Какво да правя? Да изоставя онези, които обичам или да остана безразличен към мъките на императорския син… Императора, на когото дължа всичко и пред когото се заклех да бъда верен не само на него, но и на сина му? Трябва ли да изпусна този, може би, единствен шанс да го спася? Или трябва да организирам заговор? Дали не преувеличавам задълженията си към императора? Помогни ми да реша… През една безсънна нощ се опитвах да си отговоря, какво е най-честното поведение в такава ситуация, но за съжаление… Само ти можеш да ми помогнеш да взема решение.

Старецът помълча и тъкмо щеше да започне да говори, когато някой премина тичешком през малката градинка, отвори вратата и влезе в стаята, в която се намираха маршал Симон и баща му. Това бе Оливие, който бе успял да избяга от кръчмата, в която се бяха събрали Вълците.

— Господин Симон!… Господин Симон! — извика той запъхтяно — Ето ги… Идват… Ще нападнат фабриката.

— Кой ще нападне фабриката? — извика старецът и подскочи.

— Вълците и няколко други каменоделци, заедно с нехранимайковците от околността. Чувате ли ги как крещят „Смърт на Солидарните“?

Виковете и крясъците се чуваха вече отблизо.

— Това са виковете, които чух преди малко — каза маршалът.

— Трябва да са повече от двеста човека — каза Оливие. — Въоръжени са с камъни и тояги, а за нещастие повечето от работниците на фабриката сега са в Париж. Останали сме около четиридесет души. Жените и децата вече започнаха да се крият и да пищят от страх. Чувате ли ги?

Таванът вече ехтеше от тропота на тичащите жени и деца.

— Сериозно ли ще е това нападение — попита маршалът.

— Много — отвърна старецът. — Няма нищо по-страшно от сблъсъка между работниците. Освен това, някои отдавна подстрекават жителите на околността срещу фабриката.

— Щом сте толкова малко — каза маршалът — трябва най-напред да залостите всички врати, а след това…

Той не можа да довърши. Силни крясъци разтърсиха стъклата на прозореца и се чуха толкова наблизо, че маршалът, баща му и младият работник, изскочиха в малката градинка. От едната й страна се издигаше доста висока стена към полето.

Крясъците се повториха и заваля град от едри камъни. Те строшиха няколко от прозорците на първия етаж, прескочиха стената и започнаха да падат около маршала и баща му.

Един едър камък удари стареца по главата. Той залитна напред, облян в кръв и падна в прегръдките на маршал Симон. В същото време навън крясъците се усилваха: „Война и смърт на Солидарните“, викаше тълпата.