Йожен Сю
Скитникът евреин (67)

IX глава
Прескачането

Удари единадесет и половина, когато Дагоберт и синът му стигнаха до Болничния булевард. Вятърът бе силен, дъждът валеше поройно, но въпреки гъстите облаци, нощта бе светла, защото луната изгряваше късно. Това позволяваше ясно да се видят както високите тъмни дървета, така и белите огради на градината. Надалеч един фенер, полюляван от вятъра, едва пробиваше с червената си светлина мъглата и дъжда. Достигаше и закъснелият тропот на някоя карета, след което всичко потъваше в гробна тишина.

Откакто бяха тръгнали, двамата бяха разменили само по няколко думи. Целта им бе благородна. Макар и решителни, те крачеха замислени в мрака, подобно нощни крадци. Агрикол носеше на рамото си торбата, в която бяха въжето, куката и железният лост, Дагоберт се подпираше на рамото на сина си, а Сърдитко вървеше по стъпките на стопанина си.

— Пейката, на която бяхме седнали преди малко, трябва да се намира от тази страна — каза Дагоберт, като спря.

— Да — вторачи се Агрикол. — Ето ги.

— Единадесет и половина е. Трябва да дочакаме полунощ. Нека отпочинем и се разберем какво точно ще правим. — Каза войникът, после хвана ръцете на сина си и продължи: — Агрикол, има още време, моля те, остави ме да продължа сам. Ще успея да се справя. Колкото наближава времето, толкова повече се безпокоя за теб.

— Аз пък вярвам с всяка измината минута, че ще ти бъда полезен. Каквато и да бъде участта ни, искам да я споделя с теб. Целта ни е достойна. Дългът ти — дълг на честността и аз искам да платя поне половината. Да обмислим заедно плановете… Трябва да успеем и ще успеем… Добре, че преди малко видя на ъгъла вратичката към тази градина…

— Ще влезем оттам и ще търсим постройки, които са разделени от една стена с дървена решетка.

— От едната страна на прозореца е домът, в който живее госпожица Кардовил, а от другата — част от манастира, в който са дъщерите на генерала. — Докато Агрикол говореше това, Сърдитко, свил се в краката на Дагоберт, скочи, изостри уши. — Като че ли той нещо чува? — рече Агрикол. — Да чуем и ние… — Не се чу нищо, освен вятърът и младежът добави: — Ако отворим вратата на градината Сърдитко ще дойде ли?

— Да. Ако храниш кучето, то ще ти каже когато идва стражата. Това куче е умно, така обича Роз и Бланш, че може да ни помогне да открием мястото, където са те. Бил съм свидетел колко пъти инстинктът му е помагал да ги открие в гората…

Бавно, тежко и ясно дрънчене се чу сред воя на вятъра и удари полунощ. Този звън отзвуча в душата на Агрикол и баща му. Те настръхнаха и останаха мълчаливи и неспокойни, а пулсът им следваше ударите на часовника… При последното му иззвъняване Дагоберт се обърна към сина си:

— Настъпи полунощ… Прегърни ме и да вървим!

Бащата и синът се прегърнаха. Мигът бе решителен и тържествен.

— Сега, татко, — каза Агрикол — трябва да постъпваме хитро и смело като крадци, които отиват да оберат някоя каса.

Като изрече това, ковачът извади от торбата въжето и куката, взе клещите и двамата предпазливо тръгнаха покрай оградата към малката вратичка, близо до ъгъла, който образуваха уличката и булевардът. Спираха от време на време, ослушваха се, като искаха да различат всеки шум, който не идеше нито от дъжда, нито от вятъра. Нощта бе толкова светла, че войникът и синът му, различавайки предметите, успяха да стигнат до вратата. Дъските бяха изгнили.

— Ще се отвори с едно побутване — каза Агрикол, като натисна с рамо вратата, докато Сърдитко изръмжа глухо. Дагоберт смъмри кучето и каза тихо на сина си:

— Стой мирно! Сърдитко усети някого в градината…

Двамата останаха няколко минути неподвижно. Кучето спря да ръмжи, но безпокойството му се увеличи.

— Сигурно се е излъгало… — прошушна Агрикол.

— Не е… Нека не мърдаме…

След като постояха още малко, Сърдитко изведнъж легна на земята, промуши муцуна под вратата и започна да души.

— Идват… — прошушна Дагоберт. — Трябва да послушаме, ще имаме време да избягаме, ако отворят вратата. Сърдитко, ела тук!

Кучето се дръпна от вратата и послушно легна в краката на господаря си. След малко се дочу как някой цопа в локвите по разкаляния път, донесе се ехото от разговор, което вятърът разнесе.

— Това е стражата, за която каза Гърбавото — рече Агрикол.

— Докато се върне, ще мине много време. Ще разполагаме поне с два часа… — Шумът от стъпките постепенно заглъхна. — Хайде, да не губим време. Стражата се отдалечи, да отворим вратата.

Агрикол натисна силно с рамо, но изгнилата врата не мръдна.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Сигурно е затворена отвътре. Иначе тези изгнили дъски нямаше да издържат.

— Какво да правим?

— С куката и въжето ще се изкача по стената и ще отворя отвътре. — Като каза това, Агрикол успя след няколко опита да прехвърли въжето през стената. — Татко, наведи се да стъпя върху гърба ти.

Войникът се облегна на стената, преплете длани, върху които стъпи синът му, след това той направи същото и върху раменете на баща си и оттам, с помощта на въжето, се изкачи върху стрехата. На върха си тя бе посипана с натрошени стъкла, които нараниха коленете и дланите му, но за да не уплаши Дагоберт, той не изохка. Нагласи куката, спусна се по въжето и стъпи на земята. Вратата беше близо и той се втурна към нея. Тя наистина бе подпряна с дебело дърво. С един силен удар Агрикол откърти развалената брава, отвори вратата и Дагоберт, заедно със Сърдитко, влязоха в градината.

— Вече намерихме удобно място, през което могат да избягат децата и госпожица Кардовил — каза войникът. — Главното е да ги открием. Ще пуснем Сърдитко пред нас. Върви, върви — побутна той кучето — и гледай да мълчиш…

Умното животно веднага тръгна, започна да души и да се ослушва, като стъпваше внимателно, подобно на някоя хрътка. На бледата светлина на луната двамата забелязаха високи дървета, където свършваха няколко алеи. Агрикол, който не знаеше накъде да вървят, попита баща си:

— Да тръгнем по алеята, която е близо до стената, сигурно ще ни изведе до някоя постройка…

— Добре. Но ще вървим по тревата, за да не се чуват стъпките ни по алеята.

Бащата, синът и Сърдитко бързо изминаха криволичещата алея, като спираха от време на време и се ослушваха. Стана дванадесет и половина, когато стигнаха до широка желязна решетка, която преграждаше запазената за настоятелката на манастира градина. Точно оттук бе влязла сутринта Гърбавото, след като бе видяла Роз да говори с госпожица Кардовил. През решетките те видяха наблизо дъсчена преграда с прозорец, който опираше до новопостроена църква, зад която имаше малка квадратна сграда.

— Тук живее госпожица Кардовил!

— А постройката, в която са стаите на Роз и Бланш се намират срещу жилището на Адриана — каза Дагоберт.

— Дано вратата е отворена — рече Агрикол.

След малко двамата стигнаха до преградата, която бе заключена. Дагоберт опита да я отвори, Агрикол каза:

— Внимавай, да не изскърца.

— Леко ли да я отворя или със сила?

— Дай на мен! — каза Агрикол и отвори вратата със сила, тъй че не се чу звук, макар тихото поскърцване да се разнесе в нощната тишина.

Агрикол и баща му постояха неподвижно и се ослушаха. Нищо не помръдна, всичко остана спокойно и тихо и те успокоени влязоха в специалната градина.

Щом там пристъпи и кучето, то започна да се радва: ушите му щръкнаха, то завъртя опашка, заподскача и бързо се приближи до прозореца, където сутринта Роз бе говорила с госпожица Кардовил. После, спря загрижено, завъртя се на едно място и започна да души, все едно че търсеше следи. Дагоберт и синът му го наблюдаваха с любопитство и разчитаха както на неговия разум, така и на привързаността му към сирачетата.

— Сигурно е, че при този прозорец Гърбавото е видяла Роз — каза Дагоберт. — Сърдитко подуши следите, нека го оставим да си свърши работата.

Кучето погледна Дагоберт и се затича към една врата на първия етаж на сградата, която се намираше срещу жилището на Адриана. Щом стигна там, то легна и зачака.

— Децата са там. Там са затворили Роз. — Щом стигнаха до кучето, Дагоберт попита: — Тук ли са Роз и Бланш?

Кучето радостно изръмжа и излая няколко пъти. Дагоберт веднага стисна муцуната му.

В същото време желязната врата, през която бяха влезли, се затвори с трясък.

— Затвориха ни. Няма откъде да се измъкнем — каза Агрикол. После добави. — Може би се е затворила от собствената си тежест. Ще отида да проверя и ако мога, да я отворя…

— Върви бързо, аз ще огледам прозорците.

Агрикол се спусна към вратата, а Дагоберт към прозорците на първия етаж. Те бяха четири, като на двата нямаше решетки. Не беше високо и той прецени, че ако го чуеха, можеха да завържат чаршаф и да се спуснат по него, както направиха, когато избягаха от гостилницата „Белият сокол“. Но най-напред трябваше да разбере в коя стая живее тя. Дагоберт помисли, че може да разбере от една от сестрите, които живееха на долния етаж, но не знаеше на кой от четирите прозореца да почука.

— Вятърът е затворил вратата — каза Агрикол като се върна — Сега я подпрях с камък, но трябва да побързаме.

— Как да познаем прозорците на децата? — попита Дагоберт — Дали да не опитаме напосоки. Трябва да рискуваме. Ще извикам имената им — както са отчаяни, едва ли спят, и веднага ще ни чуят. Могат да използуват чаршафа, като го завържат за решетката на горния прозорец и след няколко минути ще бъдат в прегръдките ни.

— Но ако извикаш силно, ако ни чуят, всичко е загубено…

— Докато извикат стражата, докато отключат вратите, можем да стигнем до булеварда и да се спасим. А ако се появят само двама, ще ги спрем ние със Сърдитко. През това време ти ще избягаш с момичетата.

— Има още едно сигурно средство — спомни си Агрикол. — Както каза Гърбавото, госпожица Кардовил е разговаряла с Роз и Бланш със знаци. Значи тя знае къде се намират те…

— Да… Тогава да намерим къде е тя! Но как?

— Гърбавото ми разказа. Над прозореца на госпожица Кардовил имало нещо като навес.

— Да тръгваме веднага. Можем да строшим един дъсчен прозорец. Нали лостът е в теб?

Малко по-късно те стигнаха до преградата, Агрикол откърти три дъски и направи възможност да се промушат.

— Стой тук, татко — каза той и влезе в градината на Баление.

Прозорецът, за който разказа Гърбавото, се разпознаваше лесно: той бе висок и широк, над него бе провиснала стряха. Някога на мястото на прозореца бе имало врата, която после зазидали донякъде.

Дъждът вече бе престанал, луната, изплувала изпод облаците, огряваше цялата сграда. Агрикол приближи и видя, че макар стаята да бе тъмна, по-навътре, през една открехната врата, прозираше ясна светлина. Като се надяваше, че госпожица Кардовил е още будна, той почука тихо на прозореца.

След малко вратата се отвори изцяло и се появи госпожица Кардовил, облечена така, както я бе видяла Гърбавото. Адриана носеше свещ, която осветяваше учуденото й и трескаво лице. Тя постави свещника на масата, приближи до прозореца и започна да се ослушва. Изведнъж потрепери, когато забеляза фигурата на млад човек.

Агрикол се изплаши да не би госпожица Кардовил от страх да избяга обратно, затова отново почука и извика доста високо:

— Аз съм Агрикол Балдуин.

Адриана чу това и като си припомни разговора с Гърбавото, разбра, че Дагоберт и Агрикол са се вмъкнали, за да откраднат Роз и Бланш. Тя се втурна към прозореца и след като позна Агрикол, го открехна.

— Госпожице — изрече бързо ковачът — няма време за губене. Граф Монброн не е в Париж, баща ми и аз дойдохме да ви спасим.

— Благодаря ви… — отвърна Адриана. — Но най-напред помислете за дъщерите на маршал Симон.

— Къде са техните прозорци?

— Единият е на долния етаж, последният откъм градината. Другият е над него, на горния етаж. Високо е, но при новата църква ще намерите дълги греди, могат да ви послужат. Погрижете се най-напред за сирачетата. Ако ги спасите тази нощ, за мен е все едно дали ще остана още два-три дни.

— Не, госпожице. За вас е много важно да излезете оттук тази нощ. Става дума за интереси, които вие не знаете…

— Какво искате да кажете?

— Няма време да ви обяснявам. Елате! Ще счупя две от пръчките на прозореца, ще отида да си взема инструмент…

— Няма нужда. Вратата на тази къща, в която живея сама, се заключва отвън, така че лесно ще разбиете бравата.

— Пригответе се бързо, госпожице. Вземете си шал и шапка, защото е много студено. Сега ще се върна.

— Агрикол — заплака Адриана — знам в каква опасност се намирате заради мен. Надявам се да ви докажа, че и аз помня добре като вас. Вие и… сестра ви… имате добри сърца. Приятно ми е, че съм ви толкова задължена, но елате да ме вземете, след като се погрижите за дъщерите на маршал Симон.

Агрикол послуша съвета на госпожица Кардовил и взе от църквата една греда. След като той се отдалечи, на Адриана й се стори, че вижда човек, който влиза в манастирската градина. Той премина бързо по алеята и се скри зад гъсталака на дърветата. Уплашена, тя повика Агрикол, но той бе далеч, за да я чуе. Той бе вече при баща си, който неспокойно се разхождаше.

— Спасени сме! — каза Агрикол. — Прозорците на бедните деца са тук — единият на долния, а другия на горния етаж.

— Най-накрая! — възкликна той и се втурна да разглежда прозорците. — Няма решетки! — възкликна повторно.

— Най-напред да проверим дали едното момиче е тук — каза Агрикол. — След това ще облегнем тази греда на стената и ще се изкатеря до прозореца на следващия етаж… Не е много високо…

— Щом се изкачиш, почукай на прозореца и повикай Роз и Бланш. Щом ти отговорят, ще слезеш, ще подпреш гредата на прозореца. Момичетата са леки и смели. Бързо, бързо…

Когато Агрикол изправи гредата и я подпря сигурно, и когато се готвеше да се изкачи, Дагоберт потропа на крайния прозорец на долния етаж и извика:

— Аз съм… Дагоберт!

Роз Симон наистина живееше в тази стая. Момичето, отчаяно, че са го отделили от сестра му, бе заболяло от треска, не можеше да спи и непрекъснато плачеше. Когато Дагоберт почука по стъклото, то най-напред затрепери от страх, но като чу и позна този мил и познат глас на войника, се изправи, докосна челото си и като се увери, че не сънува, се загърна в дълга бяха дреха и разхълцана от радост, се втурна към прозореца. Но тъкмо да го отвори, се чуха два изстрела, които бързо се повториха.

— Стража! Крадци! — чу се.

Сирачето застина вцепенено от страх. То прикова очи в прозореца, през който се виждаше светлината на луната и съзря няколко боричкащи се човека. В същото време Сърдитко, който лаеше злокобно, заглушаваше постоянните викове:

— Стража… Крадци! Убийци!