Йожен Сю
Скитникът евреин (163)

XLV глава
Голгота

Ето какво бе видението на Иродиада:

На върха на висока, оголена, стръмна и камениста планина се издига Голгота.

Слънцето залязваше, както сега, когато еврейката, изнемощяла от умора, се влачеше към развалините на манастира Свети Йоан Кръстител.

Големият бял кръст, забит на Голгота се извисява над пустите и мрачни долини, забил чело в навъсените облаци.

Навсякъде властва гробно мълчание.

От време на време черни исполински соколи разсичат въздуха с крилете си и се спускат на земята, за да умъртвят заловените жертви.

Голгота е издигната с огромен, нечовешки труд от разкаял се грешник. Сторил някога голямо зло на много хора той, за да изкупи деянията си и своите грехове се довлякъл на колене в тази пустош и като отшелник прекарал остатъка от живота си под огромния кръст.

От едната страна на Голгота с трясък се откъртват скали и рухват надолу, в полите на планината.

В същото време странник вече повече от час се изкачва по стръмния сипей.

Този пътник още не се вижда, но вече отекват неговите сигурни, равномерни крачки. Най-накрая той достига върха и огромният му силует се врязва в кървавочервеното от последните слънчеви лъчи небе.

Този пътник е сродник на Христос по бедност, а челото му е прорязано от тъмна линия.

Странният пътник е ерусалимският майстор.

Същият майстор, който озлобен от немотията, от земните неправди, от лъжата и различните пороци, безмилостно се бе отнесъл към страданията на Божия син, понесъл кръста си, бе го изгонил от къщата си с думите: Върви, върви, върви…

От този ден нататък, Бог, който не забравя да отмъсти, от своя страна бе заповядвал на ерусалимския майстор: Върви, върви, върви…

И той тръгна на път, който нямаше край.

Бог не се задоволи с това отмъщение, а още прокле скитника смъртта да бъде негов спътник. И осеяха се с надгробни кръстове земните долини и равнини, планини и пустини.

Единствена почивка за скитника евреин в безграничната му скръб бяха дните, в които Божията ръка го тласкаше в мрачно уединение.

Като пресичаше тази привечер усойната поляна, като се изкачваше по стръмния сипей към Голгота, пътникът бе избавен от едно: не чуваше вече жалния звук на погребалните звънци, които доскоро звучаха в ушите му, когато минаваше през населени места…

Всеки ден този скитник, захвърлен в бездната на своите мисли, вървеше насочван от невидимата Божия ръка с наведена глава. Погледът му не търсеше слънцето, нито облаците. Така премина и тази гора, заизкачва се по каменистата планина, без да види Голгота, без дори да погледне разпятието.

Той мислеше за последните потомци на своя род. Със сърцето си усещаше големите опасности, които все още ги заплашваха.

И в своето горчиво отчаяние, страшно като дълбините на океана, ерусалимският майстор приседна в подножието на Голгота.

В този миг последният слънчев лъч прониза натрупалите се черни облаци и заля върха на планината, върха на Голгота, с огнена светлина, сякаш бе лумнал пожар.

Евреинът бе опрял чело на ръката си. Дъгата му коса, развяна от вятъра закриваше бледното му лице. Тогава с другата си ръка той оправи косите си и изведнъж остана изумен. Пръстите му държаха сиви кичури, а не черните, които се спускаха допреди малко върху раменете му.

И той като Иродиада, бе остарял!

Движението на възрастта му, което бе спряло от осемнадесет века, отново се възвърна.

От този момент и той, като скитницата еврейка, можеше да се надява, че ще умре…

Тогава той падна на колене и протегна ръце към Бога с единствената молба да му разкрие тайната, възвърнала радостната надежда.

Изведнъж погледът му се спря на разпятието, извисило се над Голгота. Така, както еврейката бе погледнала главата на светия мъченик.

Очите на прикования към кръста го гледаха сякаш с благост и всепрощаваща добрина, макар че именно той го бе проклел преди толкова време да броди по света…

„О, Христос! — извика евреинът. — Отмъстителната Божия ръка ме доведе пред този кръст, който ти носеше… Когато навремето ти спря да починеш пред прага на моята къща, аз в моето озлобление те изгоних и ти казах. «Върви, върви, върви»… Ето, че след толкова време аз отново съм пред този кръст. И ето, че косата ми най-сетне е посивяла. О, Христосе, в своето божествено ложе, прости ли ми вече? Дойде ли краят на моето вечно скитане? Дава ли ми божествената милост най-сетне спокойствието на смъртта, от което бях лишен досега? Моля те, ако ме постигне твоята милост, то нека тя постигне и онази жена, която е наказана като мен! Закриляй, моля те и последните потомци от моя род! Каква ще е тяхната участ? Боже, единият от тях, единственият, който бе развратен от нещастието, вече изчезна от този свят. За това ли посивя косата ми? Краят на моето престъпление тогава ли ще настъпи, когато не остане нито един представител от прокълнатия ми род? Ще успеят ли потомците ми да излязат от страшните опасности, надвиснали над тях? Ще могат ли да получат след моето изкупление опрощение за прежните грехове? Или са завинаги осъдени от теб, Боже мой, като проклети потомци на проклет род? Те ли ще изминат срама и престъплението мое? Кажи ми, о Боже, ще простиш ли на мен и на тях? Или ще накажеш и тях, както направи това с мен?“

* * *

Небето отдавна бе почерняло, а нощта се бе спуснала над цялата земя. Скитникът евреин обаче не бе забелязал това. Паднал на колене, той се молеше в подножието на разпятието.