Йожен Сю
Скитникът евреин (183)

I глава
След четири години

Изминаха четири години от събитията, на които станахме свидетели.

Гавриил Ренопон написа следното писмо до Негово Преподобие отец Йосиф Шарпантие, енорист в Сент Обен, малко селце в Солония.

2 юни 1836 година.

„Вчера седнах зад малката червена масичка, драги Йосифе, защото реших да ви пиша. Както знаете, прозорецът на моята стая гледа към двора на имението и мога да следя всичко, което става там.

Навярно, приятелю, вие се подсмивате, като четете този предговор, но ето че си идвам на думата.

Както седях в стаята си, погледнах случайно през прозореца и видях следното: слънцето залязваше, небето бе чисто, въздухът ухаеше на цъфнали дървета, а къпините, които служат за ограда се бяха раззеленили.

Под дебелата круша бе седнал приемният ми баща, Дагоберт. Изглеждаше ми замислен, а ръката му машинално гладеше Сърдитко.

Близо до Дагоберт седеше на ниско столче жена му, моята добра приемна майка. Ангела, жената на Агрикол кърмеше малкото си детенце, а Гърбавото държеше в скута си по-голямото и го учеше да срича.

В това време Агрикол се върна от нивата и започна да разпряга воловете, но явно и той като мен, очарован от тази картина се спря и се загледа.

Колко различни и привлекателни са хората. Почтеното лице на войника, кроткият образ на приемната ми майка, прелестното лице на Ангела, която се усмихва на малкото си детенце, приятната унесеност на Гърбавото, а най-после и самият Агрикол, със своята мъжка хубост!

Като наблюдавах тази пасторална картина, неусетно сърцето ми се изпълни с благодарност към Бога!

Но ето, че една тъжна случка смути това спокойствие.

Жената на Дагоберт го погледна и възкликна:

— Но ти плачеш, драги мой!

Като чуха това, останалите станаха и го наобиколиха.

— Няма нищо, деца мои — отвърна той с кротък глас, днес е първи юни и преди четири години…

Той не завърши и изтри с ръка бликналите нови сълзи.

Тогава, приятелю мой, си спомних скъпите жертви на онези тайнствени ужасни машинации. Така и никой тогава не разбра, докъде се е простирала мрежата на тази организация за интриги. Кое всъщност причини смъртта на отец д’Е…, на отец Р… и лудостта на госпожа Сен Д… Тримата автори или съучастници в поредицата убийства, които направиха толкова хора нещастни…

А какви сърца бяха те! Да знаете човеколюбивите планове на онази девойка, която бе тъй великодушна и смела. В навечерието на нейната смърт, след един разговор с нея, който трябва да пазя в тайна, тя ми повери значително количество пари и ми поръча да ги дам на бедните, на тези които са в нужда или са болни. Искаше да зарадва хората…

Не знам дали съм ви казал досега, но по-късно, когато и Дагоберт, и Агрикол, и Гърбавото изпаднаха в голяма беднота, аз си позволих да отделя от тези средства и купих това имение на името на Дагоберт.

Да, такъв е произходът на тоя имот. Предишният стопанин ни научи да обработваме земята и да се грижим за животните. Прочетохме и някои книги с практични съвети за земеделието. Нещата потръгнаха. Бог ни благослови и ние заживяхме честито.

Живеем задружно. Вечер се събираме и си разказваме преживяното през деня. А Гърбавото, тя просто е едно чудесно момиче, понякога ни чете от своите записки. Не знам дали съм ви казвал, че има литературни заложби. Ангела и Агрикол в дългите зимни вечери пеят френски народни песни и така ни веселят.

Не мислете, приятелю, че щастието ни прави неблагодарни. Не минава и ден, да не споменем с добра дума тези, които вече ги няма. Молим се за техните души.

Понякога разсъждаваме за това, как не се осъществиха големите планове на нашите прадядовци, които бяха възможни само благодарение на голямото наследство. Рухнаха плановете, които чертаехме с госпожица Кардовил, с княз Джалма, с господин Харди и маршал Симон… Останаха седем гроба! Казвам седем, защото и моето място е в гробницата, която старият евреин Самуил все още пази доброволно…

В същото време, когато ви пиша тези редове. Получих вашето писмо.

Значи, вашият владика, след като ви забрани да се срещате с мен, вече ви е забранил и да ми пишете!

Много пъти сме разговаряли за неограничената власт на Владиците, с която те понякога злоупотребяват. Но такъв е законът на Църквата и трябва да се подчинявате. Вие, приятелю, сте се клели в този закон, а клетвата е свещена.

Скъпи Йосифе, пожелавам ви и вие да изпитате тези наслади, за които ви писах досега. Тъжно ми е, че трябва да бъде прекъсната нашата връзка. Но стига с това жалене. Знам какво изпитвате и вие в този час.

Не мога да продължа това писмо, защото може да донесе неприятности на тези, които са длъжни да спазват заповедите.

Понеже така се налага, това писмо ще е последното. От все сърце ви желая всичко хубаво, приятелю.

Сбогом!

Гавриил Ренепон“