Йожен Сю
Скитникът евреин (24)

I глава
Господин Родин

Изминаха три месеца от деня, в който Джалма бе затворен в Батавия, обвинен, че принадлежи към сектата на фансегарите или Удушвачите. Във Франция, в началото на февруари 1832 година, в Кардовилския замък — едно старо феодално имение, разположено по високите планини на Пикардийския бряг недалеч от Сен-Валери, опасното крайбрежие, където почти всяка година изчезват много кораби и хора вследствие на силните северозападни ветрове, които правят толкова опасни пътуванията през Ламаншкия проток — се разигра следната сцена.

През стените на замъка нахлуваше бученето на силната буря, разфучала се през нощта. От време на време ужасен, сякаш топовен гърмеж проехтяваше в далечината и крайбрежието повтаряше екота му. Морето се блъскаше като обезумяло във високите скали, край които се издигаше старата крепост… Беше около седем часът сутринта. Слънцето още не огряваше прозорците на голямата стая на долния етаж на замъка. Там една около шестдесетгодишна жена с честно и добродушно лице, облечена богато като пикардийските земевладелци седеше и макар да беше толкова рано, вече шиеше на светлината на лампата. Встрани край една голяма маса се бе настанил мъжът й, който разпределяше и прибираше в малки торбички мостри от пшеница и ечемик. Лицето на този белокос човек бе умно и открито, излъчващо здрав разум и последователност, премесени с малко селска хитрост. Беше облечен с връхна дреха от зелено сукно и обут с големи кожени червени ловджийски ботуши, които скриваха наполовина панталоните му от червено кадифе. Разбеснялата се навън страшна буря придаваше още повече интимност на тихата семейна идилия. Силният огън в голямото огнище от бял мрамор пръскаше отблясъците си по старателно излъскания одър. Стаята беше нагиздена с губери и завеси от старо персийско платно, с китайски рисунки по стените и най-различни пъстри украшения над вратите. Навън бурята бушуваше, от време на време вятърът се вмъкваше през комина или разклащаше капаците на прозорците. Мъжът, който се занимаваше с мострите от семената, беше г-н Дюпон — управител на земите на Кардовилския замък.

— Света Богородице, каква страшна буря — каза жената. — Настойникът на княгиня Сен-Дизие ни съобщи, че г-н Родин ще дойде тази сутрин. Ужасно време е избрал.

— Такива бури не са рядкост. Ако г-н Родин никога не е виждал разярено море, днес ще има възможност да се наслади на гледката.

— Защо ли пристига тук този г-н Родин?

— Бога ми, не зная. Настойникът на княгинята ми писа да го посрещнем с голяма почит и да му се подчиняваме като на господарите си. Той си знае защо пристига, а моята работа е да изпълнявам заповедите му, защото идва от страна на княгинята.

— Мен ако питаш, би трябвало да е от страна на госпожица Адриана, тъй като след смъртта на баща й граф-дук Кардовилски, земята е нейна.

— Да, но княгинята е нейна леля. Настойникът се грижи за работите на госпожица Адриана, така че е все едно дали идва от нейна страна или от страна на княгинята.

— Може би г-н Родин е решил да купи земята. Но онази дебела госпожа, която преди осем дни дойде от Париж специално да разгледа замъка, явно има голямо желание да го притежава.

Управителят се засмя лукаво на тези думи.

— Защо се смееш, Дюпон? — попита го жена му, която не се отличаваше с остроумие и проницателност.

— Смея се, защото си спомних как изглеждаше онова дебело едро женище. По дяволите, да имаш такова лице и да се казваш г-жа Света Гълъбица (madame de la Saiute Colombe). Боже мой, каква ти светица, каква ти гълъбица! Та тя е дебела като буре, гласът й е дрезгав, има бели мустаци като някой стар гренадир и веднъж я чух да казва на слугата си: „Хайде, симпатяго…“ И това нещо се нарича Света Гълъбица!

— Не си прав, Дюпон! Човек не избира сам името си… Освен това, госпожата не е виновна, че има брада.

— Да, но е виновна, че се казва Света Гълъбица. Да не мислиш, че това е истинското й име! Ех, бедна моя Катерино, по всичко личи, че си глупава…

— Ти пък, мой Дюпон, не можеш да не се подиграваш на хората. Жената беше много почтена… Веднага, щом пристигна, попита къде е параклисчето на замъка, за което й бяха говорили. Дори каза, че ще го поукраси… А когато й обясних, че в селото няма църква, тя се натъжи, че хората са без свещеник.

— Ех, боже мой, та нали първото нещо, което правят всички богати жени, е да покажат, че са важни и благородни.

— Госпожа Света Гълъбица няма защо да се прави на важна, тъй като тя си е такава.

— Тя ли?

— Разбира се. Достатъчно беше да видиш как е облечена: с червена дреха и с хубави сини ръкавици като на владика. А под шапката си имаше руса перука. Носеше брилянтена игла, брилянтени обици, колкото палец, брилянтени пръстени на всички пръсти. Може ли една бедна жена да си наслага посред бял ден толкова брилянти.

— Добре, добре…

— И това не е всичко.

— Какво още?

— Непрекъснато ми говореше за дукове, за маркизи, за графове, за много богати господа, които й ходят на гости и са нейни приятели. А когато видя малкото павилионче в градината, което на времето прусите опожариха наполовина, а графът така и не нареди да го поправят, веднага ме попита какви са тези развалини. Отговорих й, че това е павилионът, който изгоря по време на съюзническите войни. „Ах, скъпа моя — извика тя, — съюзниците, тези добри съюзници, тези мили съюзници! На тях и на реставрацията дължа богатството си…“ Тогава си рекох, че без съмнение тя е някоя стара бежанка.

— Госпожа Света Гълъбица!… — извика Дюпон. — Ах, сиромашка жено, сиромашка жено…

— Ти пък като си бил три години в Париж, мислиш, че всичко знаеш.

— Остави тези работи, Катерино, че ще ме накараш да кажа някоя глупост. А има неща, които честните и добри жени като теб никога не бива да научават.

— Не знам какво искаш да кажеш, но недей да злословиш повече, защото в края на краищата г-жа Света Гълъбица може да купи земята и ти ще й бъдеш много благодарен, ако те задържи като управител, нали така?

— Да, така е… Остаряваме, Катерина! От двадесет години сме тук, а като повечето честни хора не заделихме нищо за старини, непосилно ще ни бъде сега да си търсим друга работа, пък може и да не намерим… Най-мъчно ми е, че госпожица Адриана продава земята си. По всичко личи, че тя иска да я продаде, а княгинята не е съгласна.

— Мили боже, не ти ли се струва странно едно съвсем младо момиче като госпожица Адриана да разполага с толкова голям имот?

— Че какво странно има? Госпожицата няма нито баща, нито майка й е господарка на имота си. Освен това е доста умна глава. Спомняш ли си онова лято преди десет години, когато господин графът я доведе тук? Ама че дяволче беше! И каква хитрост, какъв поглед! Още тогава й играеха очите…

— Наистина, госпожица Адриана още тогава имаше нещо в погледа си… И някакво необичайно за годините си изражение.

— Ако е запазила онова, което обещаваше умното й, приятно личице, сега би трябвало да е доста хубавка, въпреки че цветът на косата й е малко съмнителен. Казано между нас, ако не беше от богат род, а някое сиромашко момиче, просто щяха да й казват червенокосата.

— Пак започваш да злословиш!

— Бог да ме пази от злословия по адрес на госпожица Адриана, защото видът й предвещаваше, че ще стане добра и хубава… Казвам, че е червенокоса, не за да я укоря, а точно обратното. Спомням си, че косата й беше толкова мека и лъскава, като позлатена, и тъй добре прилягаше на бялото й като сняг лице и на черните й очи, че човек едва ли би искал да бъде другояче. Този цвят на косата би загрозил всяка друга, но сигурно прави госпожица Адриана още по-привлекателна, с нея лицето й наистина става като на дяволче.

— За дяволчето си прав. Такава си беше… Току тичаше в градината, ядосваше възпитателката си, катереше се по дърветата, всичко обръщаше наопаки.

— Съгласен съм, че госпожица Адриана е жив дявол. Но какъв ум има, какво благородство и какво сърце носи.

— Че е добра, добра е. Веднъж реши да даде шала си и съвсем новичката си мироносова рокля на едно сиромашко момиче, а тя се върна в замъка по фуста и с голи ръце…

— Ти все сърцето гледаш. Ами умът… Ех, какъв ум.

— Да, ужасен ум, затова зле ще свърши. По всичко личи, че в Париж прави разни неща, които…

— Какви неща?

— Е, не смея…

— Кажи, да чуем…

— Е, добре — рече добрата жена, като явно се смущаваше, запъваше и свенеше да разказва подобни ужаси. — Казват, че госпожица Адриана никога не стъпва в църква, че живее сам-самичка в един идолопоклоннически храм край градината около замъка на леля си, че я обслужват маскирани жени, които я обличат като богиня, а тя по цял ден ги ругае, защото се напива… Да оставим настрана, че всяка нощ свири на златна тръба, което безкрайно огорчава и натъжава клетата й леля, графинята.

На това място управителят се разсмя с цяло гърло и прекъсна жена си:

— Какви ги говориш? Кой ти разказа всичко това за госпожица Адриана?

— Жената на Роне, която ходи в Париж да търси дете за кърмене. Отишла в двореца Сен-Дизие да се види с кръстницата си г-жа Гривоа… нали я знаеш, първата камериерка на г-жа княгинята… Та тя й разправила всичко това. Няма съмнение, че знае всичко, защото е вътрешен човек.

— Да, зная я — и нея си я бива! Преди беше свястна, но сега се държи като господарката си, преструва се на светица, на набожна, защото какъвто господарят, такъв и слугата. Самата княгиня на времето също не беше стока. Преди петнадесет години направо си беше лека жена. Помниш ли онзи хубавец, полковника, от войската в Абевил? Хусарският бежанец от Русия, на когото по време на реставрацията бурбоните дадоха един полк.

— Спомням си го, но едва ли е истина.

— За Бога, истината ти казвам! Полковникът прекарваше доста време в замъка и всички казваха, че са много близки с княгинята, която днес се прави на светица. Хубави времена бяха. Всяка вечер се канеха гости или се изнасяха представления. И какъв веселяк беше онзи полковник. Много го биваше за комедиите. Спомням си…

Жената не довърши. Една дебела слугиня, облечена по пикардски, влезе бързешком и каза на господарката си:

— Госпожо, отвън има един господин, който иска веднага да говори с господаря. Идва от Сен-Валери с пощенска кола и се казва господин Родин.

— Господин Родин! — възкликна управителят и стана. — Покани го да влезе.

След малко на вратата се появи г-н Родин. Както винаги, беше облечен съвсем простичко. Той поздрави много любезно управителя и жена му, която веднага излезе от стаята, след като мъжът й направи знак с очи. Бледото лице, почти липсващите му устни, малките змийски очички, прикрити наполовина от меките му горни клепачи и замърсените му, направо дрипави дрехи, придаваха доста несимпатичен вид на г-н Родин. Но когато беше необходимо, този човек дяволски умело успяваше да се представи за добродушен и искрен. Думите му ставаха толкова приятни и трогателни, че отвратителното впечатление, което създаваше в първия момент бавно избледняваше. В края на краищата той почти винаги здравата оплиташе наивния си събеседник в мрежите на сладките си, убедителни и настъпателни приказки, защото казват, че грозното и лошото омайват точно толкова, колкото хубавото и доброто… Почтеният управител смаяно изгледа човека пред себе си. Имайки предвид горещите препоръки на домакина на княгиня Сен-Дизие, той очакваше, че ще посрещне много по-представителен господин и затова му каза с нескрито учудване:

— Без съмнение, имам честта да разговарям с господин Родин.

— Да, господине… Ето още едно писмо от домакина на госпожа княгинята.

— Моля, господине, имайте добрината да се постоплите на огъня, докато прочета писмото. Времето е ужасно. Желаете ли нещо?

— Много сте любезен, драги мой, но след един час ще си вървя.

Докато г-н Дюпон четеше, Родин внимателно оглеждаше стаята, защото като всеки съобразителен човек, често си правеше справедливи и полезни заключения от някои външни белези, които в повечето случаи разкриват вкуса, навиците и слабостите на стопанина. Но този път любопитството му остана незадоволено.

— Чудесно, господине — рече управителят, довършвайки писмото. — Домакинът отново ми препоръча изцяло да се вслушам в заповедите ви.

— Моите заповеди са дребна работа. Няма да ви безпокоя дълго.

— За мен е чест, господине.

— Бога ми, зная, че сте много заети. Още като влезе в замъка, човек вижда реда и чистотата, които царят тук. Това показва, че много се трудите, драги ми господине.

— Ласкаете ме.

— Да ви лаская ли? Един беден и добродушен старец като мен никога не мисли за такива неща… Но да се върнем на думата си. Има ли тук стая, наречена зелената?

— Да, господине, стаята, в която работеше покойният Кардовилски дук.

— Ще имате ли добрината да ме заведете там?

— За съжаление, това е невъзможно, господине… След смъртта на графа и след описването на целия му имот, в тази стая заключиха много книжа в един шкаф и съдебните чиновници отнесоха ключовете в Париж.

— Ето ги — каза г-н Родин и извади един голям и един по-малък ключ, вързани заедно.

— А, това е друго нещо. Идвате да вземете книжата, така ли?

— Да, някои книжа, както и една малка дървена кутия със сребърен капак. Нали я знаете?

— Да, често съм я виждал на писалището на графа. Сигурно е в големия шкаф, от който имате ключ.

— А сега да обсъдим един друг въпрос. При вас е идвала така наречената госпожа Света Гълъбица, която се е представила за знатна дама и е искала да купи замъка. Всъщност на времето тя е била най-обикновена шивачка на шапки в Пале-Роял. Както виждате, говоря ви откровено.

— Не е възможно. Тя се хвалеше, че при нея ходят много знатни французи и чужденци.

— Нищо чудно няма в това, ходили са, за да й поръчат шапки за жените си. Както и да е, тя натрупа голямо богатство. Но на младини е била много жестока, за жалост, твърде жестока, за да спаси душата си. Сега обаче госпожа Света Гълъбица е поела по праведния път на изкуплението. Няма нищо по-достойно за уважение от едно искрено и трайно разкаяние… Но за да може наистина да спаси душата си, ще имаме нужда от вас, драги мой господин Дюпон.

— От мен ли? Че какво мога аз?

— Много неща. Вашето селце се намира на еднакво разстояние от двете енории и няма църква. Госпожа Света Гълъбица ще поиска да избере един от двамата изповедници и ще се допита до вас и до госпожа Дюпон, тъй като отдавна живеете тук…

— Нищо сложно няма. Даникурският свещеник е много добър човек.

— Тъкмо това не бива да казвате на госпожа Света Гълъбица.

— Защо?

— Напротив, ще трябва непрекъснато да й хвалите Роавилския свещеник от другата енория и да убедите любезната госпожа нему да повери спасението на душата си…

— Защо на него, а не на другия, господине?

— Ще ви кажа защо. Ако вие и госпожа Дюпон успеете да убедите госпожа Света Гълъбица да избере онзи, който ви казах, можете да сте сигурен, че ще останете тук като управител… Давам ви честната си дума. Аз изпълнявам обещанията си.

— Не се съмнявам, господине, че имате тази власт — каза Дюпон, убеден от тона на авторитетните му думи, — но ми се щеше да зная…

— Момент — прекъсна го Родин, — трябва и държа да работя открито и ще ви кажа защо настоявам да подкрепите искането ми. Много неприятно ще ми бъде, ако виждате в това някаква интрига. Става дума само за едно добро дело. Роавилският свещеник, за когото се застъпвам, е човек, поддържан от абат д’Егрин. Той е много беден, но се грижи за старата си майка. Ако се нагърби със спасението на госпожа Света Гълъбица, ще работи по-всеотдайно от всеки друг, защото е много ревностен и търпелив… Няма съмнение, че госпожата ще му дава по нещичко и по този начин ще подпомогне и майка му. Това е всичко. Когато разбрах, че тази жена иска да купи земята близо до енорията на покровителствувания от нас свещеник, веднага писах на господин маркиза. Той си спомни за вас и ме помоли да му направите тази дребна услуга, която не ще бъде безполезна, защото — повтарям и ще ви го докажа, имам възможността да ви задържа като управител.

— Вижте, господине — поде Дюпон след кратък размисъл, — вие сте много откровен, това ме задължава и аз ще ви отвърна със същото. Колкото обичат и почитат по тези места Даникурския свещеник, толкова се боят от Роавилския, за когото се застъпвате… Освен това…

— Какво?

— Освен това, казват…

— И какво казват?

— Казват, че той е йезуит.

При тези думи г-н Родин се разсмя толкова силно, че управителят се смая най-вече от странното му изражение.

— Йезуит!!! — повтаряше г-н Родин, окончателно развеселен. — Йезуит… Ах, скъпи господин Дюпон, та вие сте човек със здрав разум, с опит и ум. Как може да вярвате на подобни лъжи? Йезуит! Че има ли йезуити, особено в наше време! Защо се поддавате на дрънканиците на разни якобинци и защитници на стария либерализъм? Обзалагам се, че сте прочел това във вестник „Constitutional“.

— Въпреки това, господине, казват…

— Боже мой, какво ли не казват! Но умните и просветени хора като вас не се интересуват от клюки. Те се занимават най-вече със собствените си работи, без да навредят на никого и не рискуват за глупости доброто си място, което им осигурява прехрана до края на живота. Защото, честно ви казвам, ако не успеете да убедите госпожа Света Гълъбица да предпочете нашия свещеник, със съжаление ще ви заявя, че няма да останете управител тук.

— Но, господине — каза нещастният Дюпон, — аз няма да съм виновен, ако госпожата чуе, че хвалят другия свещеник и предпочете него.

— Да, но ако се намерят и други отдавнашни жители по тези места, хора, достойни за пълно доверие, с които тя ще се вижда всеки ден и които ще й говорят добри неща за покровителствувания от нас свещеник и лоши — за другия, тогава тя ще предпочете нашия и вие ще останете управител.

— Да, господине, но това е клевета… — извика Дюпон.

— Ах, драги господин Дюпон — тъжно каза Родин с престорена обида. — Нима допускате, че ви подстрекавам да извършите нещо гнусно? Правя ви просто едно предложение. Вие искате да останете управител на тази земя и аз ви предлагам средството, сигурното средство… Ала ще трябва сам да си помислите и да решите.

— Но, господине…

— Още една дума, или… по точно още едно условие. То не е по-малко важно от първото. За съжаление, има божии служители, които злоупотребяват с възрастта и отслабналия ум на покаяниците си, като се възползуват от тях за свои или чужди цели. Сигурен съм, че нашият свещеник не е способен на такава низост. Но тъй като нося отговорност, както и вие, спомагайки ни да го предпочете, бих искал два пъти в седмицата подробно да ми описвате всичко, което забележите в характера, навиците, контактите и дори четивата на госпожа Света Гълъбица, защото знаете, че влиянието на един изповедник се проявява в цялостния начин на живот. Ще ми се да бъда напълно осведомен за поведението на моя свещеник, без той да подозира. И ако нещо недостойно ви направи впечатление, веднага трябва да ми го съобщите писмено.

— Но това е шпионаж, господине… — извика клетият управител.

— Ах, драги мой господин Дюпон! Бива ли да наричате с такива думи най-святата и най-присъщата за човека склонност — доверието. Та аз не искам от вас нищо друго, освен доверително и с най-малки подробности да ми описвате всичко, което става тук. При тези две пряко свързани условия, вие оставате управител. Ако не желаете, с голямо, с огромно съжаление ще бъда принуден да предоставя на госпожа Света Гълъбица друг управител.

— Умолявам ви, господине — каза нажалено Дюпон, — бъдете великодушен и не ми поставяйте условия. Аз и жена ми си изкарваме прехраната тук, а сме много стари, за да си намерим работа другаде. Не заплашвайте честността на един четиридесетгодишен човек със страх и сиромашия, защото те са много лоши съветници…

— Скъпи господин Дюпон, вие сте възрастен човек. Помислете си и след осем дни ще ми дадете отговор.

— Господине, имайте милост…

Разговорът бе прекъснат от силен гърмеж, който ехото повтори, а след това се разнесе още един.

— Топовни изстрели! — извика Дюпон и подскочи. — Това са топовни изстрели на кораб, който иска помощ или търси кормчия.

— Мъжо — развика се току-що влязлата жена на управителя, — от терасата се виждат един параход и един кораб с пречупени мачти… Вълните ги тласкат към брега. Тримачтовият кораб гърми за помощ… Погубени са.

— Това е ужасно. И човек не може да направи нищо, нищо, освен да гледа корабокрушението — рече управителят, взе си шапката и се приготви да излезе.

— Не може ли да се окаже помощ на тези кораби? — попита г-н Родин.

— Помощ ли… Ако налетят на подземните скали, няма човешка сила, която да ги отърве. От равноденствието насам тук вече са потънали два кораба.

— С хората и стоката! Ужасно нещо — каза г-н Родин.

— За съжаление, в такава буря за пътниците няма почти никаква надежда — рече управителят на жена си, — но въпреки това ще отида на скалите с всички наши слуги и ще се опитаме да спасим някои от клетниците. Нареди да запалят камините в няколко стаи, приготви бельо, горни дрехи и силен чай… Не мисля, че ще успеем да помогнем на някого, но трябва да опитаме. Ще дойдете ли с мен, господин Родин?

— Бих изпълнил дълга си, ако можех да ви помогна с нещо, но възрастта и слабостта ми ме правят излишен на такова място — каза г-н Родин, който изобщо не искаше да се излага на опасности. — Жена ви ще има добрината да ми покаже зелената стая, за да взема необходимите неща и веднага тръгвам за Париж, защото много бързам.

— Добре, господине, Катерина ще ви заведе. — Сетне управителят се обърна към слугинята: — А ти кажи да ударят голямата камбана и нека всички мъже дойдат при мен в подножието на скалите с въжета и лостове.

— Мъжо, пази се!

— Целуни ме. Целувката ти ще ми донесе щастие — рече управителят и излезе тичешком, като викаше: — Бързо… Бързо, че вече може да не е останала и треска от корабите!

— Драга ми госпожо, ще имате ли добрината да ме заведете в зелената стая? — попита Родин съвсем безстрастно.

— Последвайте ме, господине — отвърна Катерина, бършейки сълзите си, защото много се боеше за мъжа си, чието безстрашие познаваше.