Йожен Сю
Скитникът евреин (28)

I глава
Жената на Дагоберт

Ето какви сцени се разиграваха в Париж, в Кардовилския дворец, на другия ден след корабокрушението и спасяването на удавниците.

Няма нищо по-зловещо и по-мрачно от вида на улица „Brise-Miche“, която в единия си край излизаше на улица „Сен-Мари“ близо до малкото площадче на Манастира към църквата. От едната си страна, тази не по-широка от осем стъпки уличка беше заградена от две черни, мръсни и напукани стени. Те бяха толкова високи, че не пропускаха нито въздух, нито светлина. Само през най-дългите дни на годината там се прокрадваше по някой слънчев лъч, а когато настъпеше влажната, студена зима, ледената парлива мъгла постоянно се стелеше над тясното като кладенец пространство.

Беше около осем часът вечерта. Под бледата червеникава светлина на фенера, която едва се прецеждаше през гъстата мъгла, до ъгъла на една от тези високи стени стояха двама души и разговаряха.

— И така — каза единият, — разбрахме се… Вие ще стоите на улицата, докато ги видите, че влизат в №5.

— Разбрах.

— А когато ги видите, че влизат, за да се убедите окончателно, ще отидете у Франциска Балдуин…

— Уж за да попитам дали там не живее гърбавото момиче, сестрата на така наречената Вакханалната царица…

— Точно така… От гърбавата трябва да научите къде точно живее тази царица, защото това е много важно. Такива жени си сменят гнездата като птиците и дирята им се губи.

— Бъдете спокоен. На всяка цена ще накарам Гърбавото да ми каже къде живее сестра й.

— А аз ще ви чакам в кръчмата срещу манастира. Като дойдете, ще изпием по една чаша топло вино.

— Няма да ви откажа, защото нощта е ужасно студена.

— Страшно нещо. Тази сутрин водата замръзваше по ръсилото ми. Бях се вдървил като мумия на стола пред вратата на църквата. Ех, братко, и ръсенето със светена вода не е лесен занаят. Добре, че поне припечелвам по нещо… Хайде, на слука! Не забравяйте, №5 — малката пътечка до бояджийницата…

— Добре, добре…

И те се разделиха.

Единият тръгна към манастира, а другият — в обратната посока, към другия край на уличката, който излизаше на „Сен-Мари“. Той бързо намери къщата, която търсеше — висока и тясна като всички къщи на тази улица, с мрачна и мизерна външност.

Човекът започна да се разхожда нагоре-надолу пред вратата на къща №5.

И ако тези жилища бяха отвратителни на външен вид, то гнусната им и плачевна вътрешност просто не се поддава на описание. Особено ужасна, съсипана и мръсна беше №5. От стените капеше вода и се стичаше по тъмните, кални стълби. По площадката на втория етаж беше натрупана слама вместо изтривалка. Но тя се бе превърнала на тор и още повече подсилваше непоносимата смрад, вследствие от задуха, влагата и гнилите изпарения, защото през дупките, разбити по стълбите, едва проникваха няколко лъча бледа светлина.

В тази най-пренаселена част на Париж, в мръсните, студени и нехигиенични къщи живееха, струпани натясно, бедните работници. И къщата, за която говорим, беше такава. Долния етаж обитаваше един бояджия. Отровните изпарения от работилницата му още повече умирисваха съборетината.

В малки стаички на горните етажи живееха занаятчии, няколко работници се помещаваха в една стая, а подобна такава на четвъртия етаж заемаше Франциска Балдуин, жената на Дагоберт. Една свещ осветяваше това сиромашко жилище, към което бе преграден килер. Агрикол заемаше малкото помещение на най-горния етаж. Посивяла вехта хартия, изпокъсана от грапавините, покриваше тук-там стената, до която бе долепено леглото. Малки перденца, окачени на железни пръчки, скриваха стъклата. Митият, но немазан под още пазеше тухления си цвят. В единия край на стаята имаше лята обла печка, върху която къкреше някакъв съд. В един шкаф от светло дърво, боядисан в жълто на тъмни ивици, стоеше малка желязна къщичка — изящен плод на търпението и майсторството, белязало всички неща, направени от сина на Дагоберт — Агрикол Балдуин. Окаченото на стената гипсово разпятие, закичено с венец от върбови клонки и няколкото икони на светии показваха набожността на жената на войника. Голям объл шкаф, доста почернял от времето, едно вехто канапе, покрито със зелено кадифе (първият подарък на Агрикол за майка му), няколко плетени стола и една маса за работа, върху която имаше няколко торби от дебел, червеникав плат — това беше покъщнината в тази стая с проядена от червеи врата. В преградения с дървени вратички килер се мъдреха няколко готварски и други съдове.

Колкото тъжно и бедняшко да изглеждаше това обзавеждане, малцина и то относително заможни занаятчии не можеха да се похвалят с такова, защото леглото имаше две постели — бели чаршафи и дебела завивка, а в големия шкаф беше подредено бельо.

Освен това жената на Дагоберт живееше сама в една стая, голяма точно толкова, колкото и стаите с многочислените семейства на честните и трудолюбиви занаятчии, които живееха и спяха на куп, смятайки се едва ли не за богати, ако можеха да предоставят отделно легло на момичетата и на момчетата си или ако завивката или някой от чаршафите не се намираше в заложната къща. Франциска Балдуин беше седнала до малката лята печка, която едва сгряваше съборетината в това студено и влажно време и приготвяше ядене за сина си Агрикол. Тя беше на около петдесет години, облечена в рокля от син индийски плат на бели цветчета и с ленена фуста. На главата си носеше бяла шапчица, завързана под брадичката. Лицето й беше бледо и мършаво, гърдите й бяха добре сложени. Изразът й излъчваше пълно покорство пред съдбата и безкрайна доброта. И наистина, трудно можеше да се намери по-добродушна и по-храбра жена. Единствено с работа и благодарение на трудолюбието си тя бе успяла да отгледа не само сина си Агрикол, но и захвърленото бедняшко дете Гавриил, което беше проява на смелост от нейна страна. На младини тя пожертвува здравето си за двадесет години, през които полагаше непосилен труд, превърнал се поради лишенията в убийствен. Но за нея това време беше плодотворно, на работниците плащаха добре и с безсъние и усилен труд понякога Франциска припечелваше до петдесет су на ден. Така успя да отгледа и сина си, и осиновеното си дете.

Ала за тези двадесет години здравето й се съсипа и силите почти я напуснаха. Но затова пък двете й деца си имаха всичко и бяха получили такова възпитание, каквото простолюдието е в състояние да даде на синовете си. Агрикол започна да учи занаят при г-н Франсоа Харди, а Гавриил се готвеше да влезе в семинарията благодарение на твърде услужливото покровителство на г-н Родин, който от 1820 година бе влязъл в тесни връзки с изповедника на Франциска Балдуин, тъй като тази жена винаги е била много набожна.

Тя беше едно от онези обикновени, добри до невъзможност натури, една от онези мъченици на небивалата преданост, които понякога достигат до геройство… Свети и чистосърдечни души, чийто инстинкт на сърцето замества знанието. Единственият й недостатък, по-точно единственото следствие от сляпата й чистосърдечност, беше непреодолимото покорство, с което се смяташе за длъжна да слуша своя изповедник, на чието влияние бе свикнала да се подчинява от дълги години. Тя смяташе това влияние за едно от най-уважаваните и най-светите неща на този свят и не съществуваше нито сила, нито повод, който бе в състояние да я откъсне от него. Тази превъзходна жена не се огъваше пред никакви трудности. Нейното незлобливо, хладнокръвно упорство беше кротко като характера й, спокойно като съвестта й, но и непоколебимо като самата нея. С една дума, Франциска Балдуин бе едно от онези чисти, невежи и доверчиви същества, които понякога, без да подозират, могат да се превърнат в страшни оръжия, ако попаднат в умели и опасни ръце.

От доста време насам разклатеното й здраве и особено отслабналите й очи й наложиха принудителна почивка. Работеше само по два-три часа на ден, а останалото време прекарваше в църквата.

След малко Франциска се надигна и започна да подрежда масата за сина си с майчинска грижовност. Извади от шкафа една кожена торбичка, в която имаше изкривена сребърна чаша и един лек сребърен прибор за хранене, дотолкова извехтял и протрит, че ръбовете на лъжицата режеха като нож. Тя избърса всичко, излъска го и подреди около чинията на сина си приборите, подарък от сватбата й с Дагоберт. За Франциска това беше най-скъпоценното нещо и заради дребната му стойност, и заради спомените, свързани с него. Затова често бе проливала горчиви сълзи, когато й се наложеше в краен случай — ако се разболееше или останеше без работа, да го оставя в заложната къща.

След това жената взе от долната лавица на шкафа една водна чаша и бутилка вино, от което липсваше една четвърт, сложи го до чинията и се върна да опита яденето.

Макар че Агрикол не бе закъснял кой знае колко, по лицето на майката се четеше тревога и скръб, а зачервените й очи подсказваха, че много е плакала. След скръбни и дълги колебания бедната жена най-сетне се убеди, че скоро отслабналите й очи не ще й позволят да работи по два-три часа на ден, както правеше досега. Отначало тя беше много добра шивачка на бельо, но колкото повече отслабваха очите й, толкова по-груби неща бе принудена да шие, а паралелно с това намаляваше и печалбата й. Накрая започна да шие торби за войската, за които бе необходим около двадесет педи шев. За всяка торба й плащаха по две су, а конците бяха от нея. Работата беше доста трудна и тя ушиваше най-много по три торби на ден, припечелвайки по този начин шест су дневно. Човек настръхва като си помисли за многото нещастни жени, на които изтощението, лишенията, възрастта и болестите са изчерпали до крайна степен силите и са отнели здравето им и те са неспособни да извършат нищо за повече от тези нищожни монети. Така припечеленото намалява заедно с увеличаването на новите им нужди, вследствие на старостта и слабостта…

За щастие Франциска имаше достойната поддръжка на сина си. Той бе много добър работник и се ползуваше от справедливото разпределение на заплатите и приходите, които даваше г-н Харди. Агрикол печелеше дневно от пет до шест франка, т.е., двойно повече от това, което печелеха работниците в другите предприятия. Той и майка му можеха да живеят добре, дори ако старата жена не работеше. Навремето тя беше толкова пестелива, че се лишаваше дори от най-необходимите неща, но откакто започна да посещава църквата всеки ден, се превърна в истинска разсипница на тема набожни прояви. Почти не минаваше ден без да не плати за една-две литургии и без да не запали свещи било за Дагоберт, с когото се бе разделила толкова отдавна, било за спасение душата на сина си, който според нея бе тръгнал по широкия път на падението. Агрикол имаше изключително добро и великодушно сърце. Толкова обичаше и почиташе майка си, а тя бе тъй трогателна с ревностното си богомолство, че той никога не се оплака, загдето по-голямата част от заплатата му (която всяка събота съвестно даваше на майка си) отива за набожни прояви. Само понякога с нежност и уважение правеше забележка на Франциска, че му е мъчно да гледа как тя понася лишения заради здравето и възрастта си, защото предпочита да увеличава дребните си разноски за църковни неща. Но какво можеше да отговори на прекрасната си майка, когато тя със сълзи на очи му казваше:

— Чедо мое, правя това за спасението на баща ти и на твоята душа…

Ако започнеше да се препира с Франциска за ползата от литургиите и за влиянието на свещите над сегашното и бъдещото спасение на стария Дагоберт, означаваше да засегне един от онези въпроси, които Агрикол от уважение към майка си и към вярата й завинаги си бе забранил да повдига. И така, той се примири с нейния отказ от добруването, в което искаше да я гледа и да й се наслаждава.

В един момент се чу тихо почукване на вратата и Франциска извика:

— Влезте.

И някой влезе.