Йожен Сю
Скитникът евреин (48)

II глава
Писмото

Когато Франциска влезе в стаята, лицето й беше толкова променено, че Роз възкликна:

— Боже мой, какво ви е, госпожо?

— Уви, скъпи госпожици, не мога повече да крия от вас — рече Франциска и сълзите й закапаха. — Не съм виждала сина си от вчера, чаках го да дойде за вечеря, както винаги, но го няма. Не исках да разстройвам и вас. От десет години насам никога не си е лягал преди да ме прегърне. Чаках го до късно през нощта пред вратата, ослушвах се, дано чуя стъпките му, но все не идваше и най-сетне задрямах на сламеника. Сега проверих дали не се е върнал тази заран, както се надявах…

— И дошъл ли си е, госпожо?

— Не! — каза нещастната майка, бършейки очите си.

Роз и Бланш неспокойно се спогледаха, обладани от една и съща мисъл: ако Агрикол не се върне, как ще живее това семейство и в такъв случай те няма ли да се превърнат в двойно по-тежко бреме за него?

— Не, не, той знае какви тревоги ще ми причини и би се върнал дори посред нощ… Сигурно нещо лошо му се е случило. Може да е станала злополука в ковачницата, може да се е наранил, какъвто е напорист в работата си… Ах, горкото ми дете. Не ми стигат грижите с него, ами и онова нещастно момиче, което живее отгоре.

— Какво се е случило, госпожо?

— След като ходих в стаята на сина си, се отбих при нея да споделя мъката си, защото тя ми е почти като дете, но не я намерих в стаичката й. Едва се съмваше, а леглото й не беше докосвано… Къде ли е отишла толкова рано? Та тя изобщо не излиза…

Роз и Бланш отново се спогледаха неспокойно, защото много се надяваха, че Гърбавото ще им помогне да осъществят решението си. За щастие всички се успокоиха веднага, защото след двукратно тихичко почукване на вратата чуха гласа й.

— Мога ли да вляза, госпожо Франциска?

Роз и Бланш едновременно се втурнаха към вратата и й отвориха.

Валеше сняг от вечерта. Тънката рокличка на младата шивачка, тясното й памучно шалче и черната тюлена шапка, която покриваше кестенявата й коса и засенчваше бледото, мило личице, бяха вир-вода. От студа белите й сухи ръце бяха посинели. По блясъка на сините й очи, които обикновено гледаха кротко и боязливо, можеше да се съди, че това клето, плахо и слабо същество бе проявило огромна решителност в някакво извънредно обстоятелство.

— Боже мой, къде беше, Гърбаво? — попита Франциска. — Преди малко ходих да видя дали не се е върнал синът ми, отворих вратата ти и много се изненадах, че не те намерих. Къде си била толкова рано?

— Нося ти вест от Агрикол…

— От сина ми? — извика разтреперана Франциска. — Какво му се е случило? Видя ли го? Говори ли с него? Къде е?

— Не го видях, но зная къде е — отвърна Гърбавото и като видя, че Франциска пребледнява, добави: — Успокой се, добре е. Нищо не го застрашава.

— Благодаря ти, Господи, винаги си милостив към мен, клетата грешница… Завчера доведе мъжа ми, днес, след една тежка нощ, ме успокояваш за живота на детето ми.

След тези думи Франциска коленичи и набожно се прекръсти.

В настъпилата тишина, докато Франциска се молеше, Роз и Бланш се доближиха до Гърбавото и й казаха тихичко със съчувствие:

— Колко сте мокра… Сигурно ви е много студено. Внимавайте да не се разболеете.

— Не смеехме да кажем на госпожа Франциска да напали печката, но сега ще я помолим.

Поразена и трогната от благосклонността, която й засвидетелствуваха дъщерите на генерал Симон, Гърбавото, чувствително и за най-малката добрина, им отвърна с неизразима признателност:

— Благодаря ви, госпожици, за доброто отношение. Не се тревожете, аз съм свикнала на студ, пък и не го усещам, защото съм много притеснена.

— А защо синът ми не си дойде тази нощ вкъщи? — каза Франциска и се изправи. — Знаеш ли къде е? Ще се върне ли скоро? Защо се бави?

— Госпожа Франциска, уверявам ви, че Агрикол е много добре. Но трябва да знаете, че за известно време…

— Какво?

— Смелост, госпожо.

— Ох, боже бой! Сили нямам вече. Какво е станало? Защо няма да го видя?

— За беда, той е арестуван, госпожо.

— Арестуван! — извикаха Роз и Бланш уплашено.

— Да бъде волята ти, Господи — рече Франциска. — Та това е голямо нещастие… Арестуван… Той, който е толкова добър и честен… И защо е арестуван?… Грешка ли е станала?

— Завчера — започна Гърбавото, — получих едно анонимно писмо, в което ми съобщаваха, че Агрикол скоро може да бъде арестуван заради неговата песен „Освободените работници“. Решихме да отиде при госпожицата на улица „Вавилонска“, която му бе предложила услугите си. Агрикол щеше да я помоли да му стане поръчител, за да не попадне в затвора. Вчера сутринта той отиде при нея…

— Знаела си всичко това и нищо не си ми казала?… И той също. Защо криехте от мен?

— За да не те тревожим за празни работи, госпожа Франциска. Много се надявахме на великодушната госпожица. Мислех, че Агрикол веднага ще се върне. Когато вчера вечерта видях, че не се е прибрал, предположих, че формалностите около поръчителството го задържат… Но времето минаваше, а него все го нямаше… Цяла нощ го чаках, без да мигна.

— И ти ли не си лягала?

— Много се притесних и тъй като страховете ми растяха, тази сутрин още преди да се съмне, излязох. Запомних името на госпожицата от улица „Вавилонска“ и хукнах натам.

— Добре си направила — каза разтревожено Франциска. — Ако се съди по думите на сина ми, тази госпожица е много добра и великодушна.

Гърбавото поклати тъжно глава, една сълза проблесна в очите й и тя продължи:

— Когато стигнах улица „Вавилонска“ още беше тъмно. Изчаках да се съмне.

— Горкото момиче — рече Франциска с нежност. — Ти си толкова страхлива и крехка, а да отидеш тъй далеч и то в такова ужасно време… Бива си те, наистина! Постъпваш като мое момиче.

— Та нали и Агрикол ми е като брат — каза Гърбавото и се изчерви. — Когато съмна, аз се осмелих да позвъня на вратата на павилиончето. След малко ми отвори едно прелестно момиче с бледо и тъжно лице… Казах й, че идвам от името на една нещастна и отчаяна майка. Исках веднага да привлека вниманието й, за да не ме изпъди като просякиня, щом ме види в тези дрипи. Но момичето ме слушаше добронамерено и аз го попитах дали вчера тук не е идвал един млад работник да моли господарката й за една голяма услуга. Тя каза, че е идвал, че господарката й го приела и след като разбрала, че го търсят, за да го арестуват, скрила младежа. За нещастие през нощта го открили, заловили го и го откарали в затвора.

Сирачетата не вземаха участие в разговора. По натъжените им личица и неспокойните погледи се виждаше колко страдат заради скръбта на Франциска.

— А госпожицата? — извика жената на Дагоберт. — Постарай се да се срещнеш с нея, Гърбаво, и я помоли да не забравя сина ми. Тя е толкова богата, че сигурно е влиятелна. Нейното покровителство може да ни спести едно ужасно нещастие.

— Уви! — каза Гърбавото с болка. — Трябва да се откажем от тази последна надежда.

— Защо? Нали госпожицата е толкова добра. Ще се смили, като разбере, че синът ми е едничката опора на цялото ни семейство и че за него затворът е нещо много по-ужасно, отколкото за всеки друг, защото ние ще умрем от глад.

— Младото момиче през плач ми каза, че вчера вечерта са отвели госпожицата в лудницата. По всичко личи, че тя е луда.

— Луда ли?! Това е ужасно колкото за нея, толкова и за нас. Сега вече няма на кого да разчитаме. Какво ще стане със семейството ни без нашия син? Боже мой, боже мой… — клетата жена захлупи лице в шепите си.

След вопъла на Франциска настъпи дълбоко мълчание. Роз и Бланш се спогледаха отчаяно и в очите им се четеше скръб, защото разбираха, че присъствието им утежнява още повече ужасното положение на семейството. Съсипана от умора, измъчена от тревогите, трепереща от студ под мокрите дрехи, Гърбавото се отпусна на един стол и се замисли за непоносимото състояние на близките си.

И наистина, положението им беше безнадеждно. По време на политическите размирици и смутове, вдигани от работниците, които остават без работа или чиито заплати несправедливо се намаляват от силния безнаказано действуващ съюз на капиталистите, много работнически семейства изпадаха в това плачевно положение благодарение на предварителния арест. Сега същото сполетя и семейството на Дагоберт заради арестуването на Агрикол, което стана в резултат на интригите на Родин и съобщниците му, както ще видим по-нататък.

В повечето случаи в предварителния арест попадаха честни, трудолюбиви работници, почти винаги принудени да стигнат до крайност и да се включат в съзаклятнически организации, за да се противопоставят на неуредиците в работата и на недостатъчните заплати. И на човек му става мъчно, когато разбере, че законът, който би трябвало да бъде равен за всички, отказва на едни онова, което позволява на други, само защото тези други разполагат с известно количество пари…

Често един богаташ чрез гаранция може да се отърве от неприятностите и несгодите на предварителния арест. Той залага определена сума, обещава, че ще се яви, когато е необходимо и се връща при удоволствията, работата и сладките радости на семейния си живот… Чудесно! Всеки се смята за невинен и нищо по-справедливо не може да се измисли от това снизходително правило. То е още по-изгодно за богатия, защото той се ползува от благото на закона.

А беднякът? Освен, че не може да заплати гаранцията, защото единственият капитал, с който разполага, е всекидневният му труд, той е подложен на изключително суровите по отношение на него мерки в предварителния арест.

В затвора богатият се лишава от удобствата и угодите, терзае се, скърби за близките си… Разбира се, това е достойно за съжаление. Всяка мъка заслужава милосърдие — сълзите на богатия, откъснат от децата си, не са по-малко горчиви от сълзите на сиромаха, отделен от челядта си… Но когато богаташът влезе в затвора, децата му не се осъждат нито на глад, нито на студ, нито на неизлечимите болести, причинени от изтощението и сиромашията.

И обратното, за работника затворът означава мизерия, изнемогване, а понякога и смърт за близките му… Тъй като няма нищо, той не може да плати гаранцията и го арестуват. Ами ако има, както в повечето случаи, болни майка и баща, болна жена и дете в люлка? Какво ще стане с тези нещастни хора? Те и без това едва преживяват със заплатата му, почти винаги недостатъчна за всички разходи, а сега загубват тази единствена поддръжка за три-четири месеца. И какво може да направи едно такова семейство. Към кого да се обърне? Какво ще стане с болните старци, с немощната жена, с малките деца, които не са в състояние да изкарват всекидневната си прехрана? Ако им се намира някоя друга дрешка или чифт бельо за смяна, ще го занесат в заложната къща и с парите може би ще изкарат една седмица. А после? Ами ако към всички нещастия се прибави и лютата зима? Тогава работникът ще си представя в килията по време на дългите безсънни нощи скъпите си същества мършави и съсухрени, изнемощели от глад, налягали върху мръсната слама и сгушени един в друг, за да стоплят премръзналите си тела… Ако след това оправдаят и освободят работника, той се завръща в една съсипана къща, огласявана от плач. След дългото отсъствие е изгубил работата си и доста време ще трябва да си търси нова. А един ден без работа е един ден без хляб…

И така, ако законът позволяваше в някои случаи само на богатите да се възползуват от гаранцията, няма какво да правим, освен да се примирим с неизбежното щастие. Но щом законът оставя на свобода всички, които имат известно количество пари, защо трябва да лишава от това преимущество останалите, за които свободата е равностойна на живот за цялото им семейство?

Има ли лек за това плачевно положение? Мислим, че има.

Най-малката гаранция, която изисква законът, е петстотин франка. Те представляват средната шестмесечна печалба на един трудолюбив работник. Ако има жена и две деца (това също е едно средно обременено семейство), явно не ще има физическата възможност да спести такава сума. И така, да се искат от него тези петстотин франка, за да бъде пуснат на свобода и да изхранва челядта си, е все едно да бъде оставен в затвора — т.е., той отново не е в състояние да се възползува от привилегията, че е свободен. Няма ли да бъде по-справедливо и по-човеколюбиво, ако в случаите, когато е допустима гаранция (и когато честността на обвиняемия се освидетелствува почтено), да се приема НРАВСТВЕН ЗАЛОГ от онези, чиято сиромашия не им позволява да дадат материален залог и които нямат друг капитал, освен честността и труда си? Тогава нека се приема тяхната дума на почтени хора, че ще се явят в съда в определения ден. Няма ли да бъде по-нравствено и по-възвишено, особено в днешно време, по този начин да се повиши цената на клетвата, да се издигне човекът в собствените си очи и неговата дума да се смята за достатъчна гаранция? Бихте ли възразили на това предложение, бихте ли го определили като мечта или като нещо невъзможно и по този начин да потъпчем окончателно човешкото достойнство? Тогава ще попитаме дали някога сте виждали военнопленници, които да престъпят честната си дума и клетвата си? Нима всички те не са синове на простия народ?

Без да преувеличаваме силата на клетвата сред трудолюбивите, честни и бедни прослойки на обществото, ние сме уверени, че задължението, което се поема от обвиняемия да се яви в съда в определения ден, винаги ще се изпълнява не просто добросъвестно, но и с дълбока признателност, защото благодарение на снизходителността на закона, семейството му няма да пострада от неговото отсъствие. От друга страна, Франция трябва да се гордее с истината, че нейните съдии, възнаградени толкова бедно колкото и войската, са тъй сведущи, честни, човеколюбиви и независими. Те вършат своето полезно и благородно дело. Повече от всеки друг знаят и умеят да съчувствуват на бедите и огромните несгоди на трудовите прослойки от обществото, с които често влизат в контакт. Едва ли ще се наруши законодателството, ако на съдиите се предостави правото да преценят в кои случаи може да се приеме нравствен залог — единственият, който е в състояние да даде честният беден човек.

И накрая, нима онези, които създават законите и ни управляват имат толкова лошо мнение за народа, че да отхвърлят предложеното от нас покровителство на честността. Не е ли възможно поне да се поиска минималната сума на гаранцията да бъде толкова ниска, че да стане достъпна за хората, които имат нужда от свободата заради прехраната на близките си? Това може да бъде средната месечна заплата на един работник, например, от осемдесет франка, което едва ли ще облекчи особено положението им, но чрез приятели, чрез заложната къща, чрез аванс от работодателя тези пари могат да бъдат събрани и да спасят от бедствие много семейства.

А сега, нека се върнем при семейството на Дагоберт, което бе изпаднало в трагично положение, след като Агрикол попадна в предварителния арест.

Колкото повече мислеше Франциска, толкова повече се отчайваше, защото заедно с дъщерите на генерал Симон, четирима души оставаха без никакви средства. Но всъщност любящата майка се тревожеше не за собствената си участ, а за скръбта, потиснала сина й, който ще страда заради тяхната безизходица.

В това време на вратата се почука:

— Кой е? — попита Франциска.

— Аз съм, госпожо Франциска… Дядо Лорио.

— Влез.

Бояджията, който беше и портиер, застана на вратата. Сега ръцете му бяха не зелени, а теменуженосини.

— Прислужникът на църквата „Сен-Мари“ донесе това писмо от отец Дюбоа и поръча веднага да ви го предам, защото било много важно…

— Писмо от изповедника ми? — изненада се Франциска. — Благодаря, дядо Лорио.

— Не искаш ли нещо, госпожо Франциска?

— Не, дядо Лорио.

— Останете си със здраве — и бояджията излезе.

— Ще ми прочетеш ли писмото, Гърбаво? — каза доста разтревожена Франциска.

— Да, госпожо.

И младото момиче прочете следното:

„Драга госпожо Балдуин,

Обикновено ви изповядвам всеки вторник и всяка събота, но този път няма да бъда свободен нито във вторник, нито в събота. Впрочем, елате рано тази сутрин, ако не искате за цяла седмица да останете без тайнството на покаянието.“

— За цяла седмица, боже мой… — възкликна жената на Дагоберт. — Сега ми е толкова тежко, имам огромна нужда да се изповядам още днес — сетне се обърна към сирачетата: — Господ чу молитвите ми, мили госпожици, и още днес ще мога да се посъветвам с един добър и свят човек за голямата опасност, в която се намирате, без сами да знаете това. Клети мои, вие сте тъй невинни и тъй грешни, макар да не сте виновни! Ех, само Бог знае, че сърцето ми страда за вас така, както и за сина ми…

Роз и Бланш се погледнаха смаяни, без да разбират защо жената на Дагоберт толкова се страхува за душите им.

Сетне Франциска се обърна към младата шивачка.

— Гърбаво, ще трябва да ми сториш още една добрина.

— Кажи, госпожо Франциска.

— За да отиде в Шартър, мъжът ми взе цялата седмична заплата на Агрикол. Вкъщи нямаме други пари. Сигурна съм, че синът ми не е заделил нито су за себе си, а в затвора може да му потрябва нещо… Ще вземеш чашата и сребърните прибори, двата чаршафа, които останаха и копринения шал, който Агрикол ми подари на празника и ще занесеш всичко в заложната къща. Аз ще се опитам да разбера къде точно е затворен синът ми и ще му изпратя част от парите, които ще донесеш, а останалото ще бъде за нас, докато се върне мъжът ми… Какво ли ще правим, когато се върне? Какъв удар за него! Не стига това, ами и сиромашията… Синът ми го няма, а аз вече не виждам. Боже, Господи — извика нещастната майка със съкрушено сърце, — защо ме наказваш така? Направих всичко, на което съм способна, за да заслужа милостта ти ако не за мен, поне за близките ми — но тя веднага се разкая за думите си и продължи: — Не, не, мили Боже, аз трябва да приема всичко, което ми изпращаш. Прости ми, че се оплаквам и накажи само мен.

— Смелост, госпожо Франциска — рече Гърбавото. — Агрикол е невинен, няма да го държат дълго.

— Мисля, че ще изгубиш много време, докато отидеш до заложната къща.

— Изгубеното ще наваксам през нощта, госпожо Франциска. Бих ли могла да заспя, като зная, че си толкова разтревожена.

— Но ще гориш свещи…

— Бъди спокойна, госпожо Франциска, работата ми е напреднала — излъга момичето.

— Прегърни ме — каза жената на Дагоберт с насълзени очи. — Няма по-добро същество от теб на света.

Франциска бързо излезе. Роз и Бланш останаха насаме с Гърбавото — най-сетне бе настъпил и техният час.

Жената на Дагоберт се отправи бързешком към църквата „Сен-Мари“, където я очакваше изповедникът й.