Йожен Сю
Скитникът евреин (131)

XIII глава
Болният

Кардинал Малипиери, когото видяхме да присъствува на срещата у княгиня Сен-Дизие и който отиваше в стаята на отец Родин, беше облечен в цивилни дрехи и загърнат в дълга подплатена мантия от черен сатен. Негово Високопреосвещенство се бе заредил с всевъзможни антихолерични средства и излъчваше силна миризма на камфор. Щом стигна до стълбите на втория етаж, кардиналът почука на една врата, но никой не му отговори. Ала като човек, който познава много добре къщата, той я отвори, премина през едно антре и се намери в друга стая, където имаше легло. Върху една черна маса с чекмеджета бяха подредени много шишенца от лекарства.

Лицето на кардинала изглеждаше тревожно и навъсено. Цветът му, както винаги, бе жълтеникав и жлъчен, тъмните сенки под черните му кривогледи очи, се очертаваха повече от всякога. Той се спря, огледа се боязливо наоколо и помириса няколко пъти едно шишенце с противохолерично лекарство. После, като видя, че е сам, се приближи към едно огледало, окачено над камината и много внимателно разгледа цвета на езика си. Явно остана доволен и извади от една златна кутийка няколко хапчета, сложи ги в устата си, почака да се разтопят и затвори очите си потръпвайки. Щом взе тези предпазни мерки, отново помириса шишенцето и се накани да влезе в съседната стая. Но през тънката стена, която го делеше от нея, чу висок говор и се поспря, за да изслуша разговора.

— Искам да стана! — казваше един слаб, но решителен и заповеднически глас.

— Не може, преподобни отче — отговаряше друг по-силен глас. — Не може!

— Ще видите може или не може — отвърна другият глас.

— Ще си навредите, преподобни отче, не можете да станете. Ако станете болестта ще се повтори и ще умрете. Няма да се съглася с това.

След тези думи се чу шум от кратка борба и стенания, които изразяваха повече яд, отколкото страдание. Гласът продължи:

— Не, не, отче, няма да ви оставя да станете. За по-сигурно ще ви взема дрехите. Време е вече да пиете лекарство. Сега ще ви го приготвя.

В същия момент вратата се отвори и кардиналът видя, че от стаята излиза двадесет и пет годишен мъж, който носеше под мишница стар редингот в маслинов цвят и черни дрипави панталони, които хвърли на един стол. Този мъж беше Анж Модест-Русьоле, първият ученик на доктор Баление. Лицето на младия лекар беше свенливо, кротко и смирено. Косата му отпред бе късо подстригана, а отзад се спускаше до раменете. Щом видя кардинала той първо се изненада, после ниско му се поклони, но не го погледна.

— Най-напред — каза кардиналът с чист италиански акцент на ученика на доктор Баление, поднасяйки шишенцето с камфор под носа си — ме осведомете дали холеричните признаци се повториха?

— Не Ваше Високопреосвещенство, но опасната треска, вследствие на холерата още продължава.

— Добре. Но както виждам, Негово Преподобие не иска да бъде благоразумен. Какъв беше този шум преди малко?

— Негово Преподобие искаше да стане и да се облече, Ваше Високопреосвещенство, но той е толкова слаб, че не може да си свали краката от леглото. Нетърпението го разяжда. Непрекъснато се страхуваме, че силното му вълнение ще го повали отново и ще го умори.

— Доктор Баление идва ли тази сутрин?

— Току-що излезе, Ваше Високопреосвещенство.

— Какво каза той за болния?

— Мисли, че състоянието му е опасно. Негово Преподобие толкова тежко прекара нощта, че господин Баление се разтревожи тази сутрин. Отец Родин беше в такова положение, че за няколко часа кризата можеше да реши живота му. Господин Баление отиде да вземе необходимите неща за една доста сложна операция и скоро ще се върне.

— Това беше ли съобщено на отец д’Егрини?

— Както знаете, Ваше Високопреосвещенство, отец д’Егрини също е тежко болен и от три дни не е напускал леглото си.

— Разбрах за това, преди да тръгна — каза кардиналът — и след малко ще го посетя. Но нека се върнем на въпроса за отец Родин. Щом е в толкова отчаяно състояние и ще бъде подложен на тежка операция, би трябвало да се съобщи на изповедника му.

— Господин Баление му спомена за това, както и за последното причастие, но отец Родин яростно се развика, че непрекъснато го тормозят и смущават и че никой не може да се погрижи за душата му така, както се грижи сам.

— Пресвети Боже, та това не е негова работа — възкликна кардиналът. В гласа му се появиха кресливи нотки. — Не е негова работа, а засяга интересите на Обществото. Преподобният отец трябва да приеме последните тайнства с бляскава тържественост. Смъртта му не може да бъде като смъртта на обикновен християнин! Тя трябва да се разчуе по целия свят. Трябва всички от тази къща, дори и чужденците, да присъствуват на тази сцена, за да направи впечатление на всички начинът, по който той умира.

— Ваше Високопреосвещенство, същото искаха да кажат на Негово Преподобие отец Бризон и отец Брюне, но вие знаете как отец Родин посрещна тези съвети. Господин Баление не смее да настоява пред отец Родин, за да не се повтори смъртоносната криза.

— Тогава ще настоявам аз, защото в това безбожно революционно време, една тържествена християнска смърт би направила огромно впечатление на народа. Дори би било добре, в случай на смъртен изход от болестта, тялото на преподобния отец да се балсамира и да се изложи в църквата според римския обичай. Моят секретар ще даде плана на гробницата, която ще бъде пищна. Според положението, което отец Родин заема в Обществото, погребението му трябва да бъде великолепно. Ще са необходими най-малко шестстотин свещи и около дванадесет кандила край тялото, за да го осветяват. След това могат да се раздадат на хората малки книжки за благочестивия отшелнически живот на преподобния отец и…

От близката стая се разнесе силен трясък като от захвърлен метален предмет и прекъсна думите на кардинала.

— Да не би отец Родин да е чул, че Ваше Високопреосвещенство говори за балсамирането му — попита Анж Модест-Русьоле. — Леглото му е точно до тази стена и всичко се чува.

— Ако отец Родин ме е чул — каза кардиналът тихичко и отиде в другия край на стаята — това ще ми помогне по-лесно да започна разговора с него. И въпреки всичко, настоявам и вярвам, че балсамирането и излагането на тялото са крайно необходими, за да се направи добро впечатление на народа. Населението е вече много изплашено от холерата, така че едно подобно тържествено погребение е крайно необходимо, за да се подкрепи духът му.

— Ще си позволя да отбележа, Ваше Високопреосвещенство, че тукашните закони забраняват подобно излагане и че…

— Стига с тези закони! — ядоса се кардиналът. — Да не би в Рим да няма закони! Да не би свещениците да не са римски поданици? Не е ли вече време да… — Но тъй като не искаше да продължи пред младия лекар, кардиналът добави: — По-късно ще мислим за това. А сега ми кажете дали след последното ми посещение отец Родин е бълнувал.

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Тази нощ бълнува повече от час и половина.

— Записахте ли точно? Както ви наредихме…, всичко което каза болният?

— Да, ето бележките. — И Анж Модест-Русьоле извади от чекмеджето един лист и го подаде на кардинала.

Трябва да припомним на читателя, че последната част от разговора ставаше далеч от стаята на Родин и той не можа да го чуе за разлика от думите във връзка с неговото балсамиране.

Кардиналът взе листа и с огромно любопитство го отвори. След като го прочете, той го смачка и с нескрит яд каза сякаш на себе си:

— Само несвързани приказки! Няма и две думи, от които да се направи логично заключение. Този човек сякаш успява да се владее дори когато бълнува и говори само за незначителни неща. — След това се обърна към Русьоле и му рече: — Сигурен ли сте, че записахте абсолютно всичко?

— С изключение на някои изрази, които непрекъснато повтаряше и които записах еднократно. Ваше Високопреосвещенство може да бъде уверен, че не пропуснах нито една дума, колкото и безсмислена да ми се виждаше… Само един час е изминал, откакто треската му отслабна. Сега е съвсем слаб.

— Още по-добре — отговори неблагоразумно кардиналът, но изведнъж се сети, че отговорът му е неуместен и добави: — Още по-добре, защото така ще оцени онова, което ще му кажа. Ако е заспал го събудете и му съобщете, че искам да вляза при него.

— Веднага ще изпълня заповедта ви, Ваше Високопреосвещенство — каза Русьоле и ниско се поклони, а след това влезе в съседната стая.

— Все за едно и също си мисля — рече си кардиналът. — Когато холерата ненадейно го повали, отец Родин реши, че е отровен по заповед на Светото седалище, което означава, че е кроил нещо много опасно срещу Рим. Иначе защо ще се бои? Кой знае дали нашите подозрения не са основателни? Кой знае дали не е въздействувал коварно и насила върху огромна част от светата колегия, както се опасяваме. Ако е така, с каква цел го е правил? Ето какво не можем да разберем, защото съучастниците му ревностно пазят тайната му. Надявах се, че докато бълнува ще изпусне някоя дума, от която да напипаме следите на неговите деяния. Човек като него, с такъв деен и неспокоен ум, дори когато е болен би дал израз на владеещата го мисъл. Но ето че за пети път нищо не можем да научим, освен празни думи без никакво значение.

В този момент Русьоле се върна и каза на кардинала:

— За голямо съжаление, трябва да съобщя на Ваше Високопреосвещенство, че преподобният отец Родин категорично отказва да приеме когото и да било. Твърди, че има нужда от пълно спокойствие. Въпреки, че е много отпаднал, изглежда мрачен и ядосан. Вероятно е чул Ваше Високопреосвещенство, когато говореше за балсамирането му и…

Кардиналът прекъсна Русьоле:

— Значи Родин бълнува тази нощ, нали?

— Да, от три до пет и половина заранта бълнува.

— И пак нищо — ядосано каза кардиналът и се отправи към вратата на другата стая.

Русьоле се опита да го спре:

— Казах на Ваше Високопреосвещенство, че негово преподобие не иска да приеме никого. Нуждае се от пълно спокойствие преди операцията. Би било опасно да…

Кардиналът не отговори на тази забележка и влезе в стаята на Родин.

Стаята беше голяма, осветяваше се от два прозореца и бе просто, но удобно мебелирана. В камината горяха две цепеници. На огъня имаше джезве, керамично гърне и тиган, в който вреше каша от синап. Наоколо бяха пръснати бельо и превръзки. От лекарствата в стаята миришеше на аптека. Миризмата беше толкова силна, че кардиналът се спря като упоен на вратата. Както бяха споделили помежду си преподобните отци, докато се разхождаха, Родин живееше, защото си беше казал „Трябва да живея и ще живея“. И наистина, както слабите и страхливи умове често стават жертва на злото само от страх, има други хиляди примери, които доказват, че силният характер и нравствената енергия могат упорито да се борят със злото и да възтържествуват понякога и в най-отчаяните положения.

Това се случи и с йезуита. Непоколебимата твърдост на характера му и неговата желязна воля, спомогнаха на лечението, провеждано от доктор Баление, и Родин се спаси от болестта, която го повали ненадейно. Но след това започна невероятната му треска, която отново постави живота му на карта. Тази нова опасност разтревожи отец д’Егрини, който въпреки съперничеството и завистта, знаеше, че нещата бяха докарани до там, че само Родин държеше всички нишки на мрежата и само той можеше да изведе делото до добър край.

Завесите на прозорците бяха спуснати, така че до леглото, върху което лежеше Родин, достигаше съвсем слаба светлина. Лицето му беше изгубило синкавия, характерен за болните от холера цвят, но бе станало мъртвешки бледо. Беше измършавял толкова, че сбръчканата му суха кожа очертаваше всяка костица. Мускулите и жилите на дългия му врат се изопваха като въжета. На главата си носеше мръсна шапчица от черна коприна, под която стърчаха сплъстените му коси. Той лежеше върху захабени чаршафи, защото не позволяваше да му сменят постелките. Рядката му, белезникава, отдавна небръсната брада, приличаше на четка. Върху ризата си носеше ленена жилетка, цялата на дупки. Едната му мършава и космата ръка със синкави нокти, висеше извън леглото и държеше носна кърпа, чиито цвят не можеше да се определи.

Ако не бяха двете му блестящи очи, човек би помислил, че насреща си има труп. Погледът му, който съсредоточаваше целия живот и цялата енергия, останали в този човек, излъчваше мъчителна тревога. По лицето му се изписваше ту люта болка, ту необуздано отчаяние, че е прикован към постелята, когато трябва да решава важни въпроси, ту ярост и злоба. Мисълта му беше непрекъснато напрегната и възбудена и това често изчерпваше окончателно силите му. Тогава той потъваше в забвение и започваше да бълнува, след което се събуждаше като от мъчителен сън, споменът за който ужасно го плашеше.

Според мъдрите съвети на доктор Баление, който смяташе, че болният не е в състояние да се занимава с важни работи, отец д’Егрини избягваше да отговаря на въпросите на Родин, относно делото Ренепон, което имаше огромно значение за йезуита, защото той се боеше да не би принудителното му бездействие да навреди на хода на делото. Мълчанието на д’Егрини във връзка с този въпрос и пълната неизвестност около заболяването, караше Родин все повече да се тревожи.

Ето в какво умствено и физическо състояние се намираше йезуита, когато въпреки волята му, кардинал Малипиери влезе при него.