Йожен Сю
Скитникът евреин (91)

II глава
Извинението

Когато госпожица Кардовил видя, че Дагоберт хваща Родин за шията грубо и здраво, пристъпи няколко крачки към войника и извика уплашено:

— За бога, господине… какво правите?

— Какво правя ли? — отговори троснато войникът, без да изпуска Родин и се обърна към Адриана, която не познаваше. — Възползувам се от случая да удуша един нещастник от бандата на предателя, ако не ми кажете къде са моите клети дечица.

— Ще ме удушите… — пресипнало промълви йезуитът, като се мъчеше да се отскубне от ръцете на войника.

— Къде са сирачетата, щом ги няма тук? Защо не ми отговарят? — извика Дагоберт гръмогласно.

— Помогнете ми! — на свой ред извика Родин.

— Ах! Ужасно! — прошепна Адриана и пребледняла, разтреперана, с умолително сключени ръце се обърна към Дагоберт:

— Милост, господине! Изслушайте ме! Чуйте го!

— Господин Дагоберт — намеси се Гърбавото и се втурна да възпре със слабите си ръце войника. — Това е госпожица Кардовил — посочи му тя Адриана. — Не вършете насилие пред нея! И преди всичко вие се лъжете…

Като чу името на госпожица Кардовил, благодетелката на сина му, войникът бързо се обърна към нея и пусна Родин, който почервенял от гняв и от задушаване побърза да оправи яката и вратовръзката си.

— Прощавайте, госпожице — каза Дагобер, като пристъпи към Адриана, която още беше бледа от страх. — Не знаех, че сте вие и неволно се подадох на гнева си при ненадейната среща с този човек.

— Боже мой, какво имате против този господин? — възкликна Адриана. — Да бяхте ме изслушали, щяхте да разберете…

— Прощавайте, че ви прекъсвам — каза войникът на Адриана с въздържан глас и се обърна към Родин, който бе възвърнал спокойствието си: — Благодарете на госпожицата и се махайте… Ако останете тука не отговарям за себе си.

— Само една дума ще ви кажа, уважаеми господине — поде Родин, — аз…

— Казвам ви, че не отговарям за себе си, ако останете тук — извика Дагобер и тропна с крак.

— Кажете поне защо се гневите на този човек… — попита Адриана — и преди всичко не вярвайте на външността, успокойте се и ни изслушайте…

— Как да се успокоя, госпожице, когато мисля само за едно — извика Дагоберт отчаяно… — Мисля само за пристигането на маршал Симон, който всеки момент ще бъде в Париж.

— Наистина ли? — учуди се Адриана.

И Родин също се изненада приятно.

— Снощи — продължи Дагоберт, — получих писмо от маршала. Слязъл е в Хавър. От три дни правя всичко възможно, за да ми върнат сирачетата, защото машинацията на тия нещастници не успя (и той посочи Родин със заплашителен поглед). А не ми ги дават… Пак кроят някое злодеяние. Какво ли още може да стане…

— Господине — каза Родин и се приближи до Дагоберт, — позволете ми да ви…

— Вървете си — извика Дагоберт, раздразнен от мисълта, че всеки момент маршалът може да пристигне в Париж. — Вървете си, защото ако не беше госпожицата, щях да си отмъстя поне на един от вас…

Родин се доближи до Адриана, посочи й Дагоберт с трогателно съжаление и рече на войника:

— Отивам си, господине, още повече, че се канех да изляза, когато вие влизахте.

После йезуитът пошушна на госпожица Кардовил.

— Горкият войник, от мъка не знае какво върши. Дори не може да ме изслуша. Обяснете му всичко, скъпа госпожице, вярвам, че ще му стане мъчно, че се е отнесъл така с мен. А, между другото — продължи Родин, като бръкна в джоба на редингота си и извади едно малко вързопче — моля ви дайте му това нещо… Това е моето малко отмъщение.

Поела малкото вързопче, Адриана гледаше йезуита смаяно. Но той вдигна показалец към устните си и на пръсти, заднишком, се оттегли към вратата, като посочи още веднъж Дагоберт със съжалителен поглед.

А старият войник, мрачен и отпаднал, с наведена глава и скръстени ръце слушаше утешенията на Гърбавото.

Когато Родин излезе от стаята, Адриана се приближи до войника и със свойствения й мек глас и сърдечно съчувствие му рече:

— Поради вашето тъй шумно влизане, не можах да ви попитам нещо, което живо ме интересува… Какво стана с раната ви?

— Благодаря, госпожице — каза Дагоберт, посъвзел се малко. — Не е сериозна, пък и нямам време да мисля за нея… Много ми е жал, че се показах толкова груб пред вас като изгоних тоя нещастник. Но когато видя такива хора, не мога да се стърпя, изведнъж кипва кръвта ми.

— Вярвайте ми, че осъдихте прибързано лицето, което се намираше тук преди малко.

— Прибързано, казвате… Та аз не познавам този човек от днес. Той беше заедно с предателя абат д’Егрини…

— Така е, но това не му пречи да бъде честен и добър.

— Той ли? — извика Дагоберт.

— Да, той. И сега се грижи само за едно, а то е да ви върне децата.

— Той?… — повтори Дагоберт, втренчен в Адриана, сякаш не искаше да вярва на ушите си. — Той да ми върне децата?

— Да. Може би по-скоро, отколкото си мислите.

— Госпожице, лъже ви. Този стар злодей ви лъже…

— Не — поклати глава Адриана с усмивка, — имам доказателства на неговата искреност. Първо, той стана причина да ме освободят от тази къща.

— Не може да бъде! — извика Дагоберт смаян.

— Това е цялата истина. И още нещо, което може да ви свърши работа — и Адриана му протегна малкото вързопче, което Родин й бе дал. — Тъй като не искаше повече да ви дразни, той ми остави това и каза: „Дайте го на този храбър войник, то ще бъде моето отмъщение.“

Дагоберт гледаше госпожица Кардовил смаяно и машинално разтваряше малкото вързопче. Когато го разтвори и позна сребърния си, почернял от годините кръст с избелялата и овехтяла черна лента, които му бяха откраднали в странноприемницата „Белия сокол“ извика с разтуптяно сърце:

— Кръстът ми! Моят кръст! — от възхищение и радост притисна сребърния кръст до побелелите си мустаци.

Адриана и Гърбавото се трогнаха дълбоко от умилението на войника, който внезапно се завтече към вратата, откъдето преди малко бе излязъл Родин и извика:

— Никой не може да направи повече за мен… Отговаряте ли и вие, госпожице за този добър човек, с когото се отнесох толкова зле и го обидих… Трябва да му се извиня, трябва да му поискам прошка.

Като каза това, Дагоберт бързо излезе от стаята, тичешком надзърна в съседните помещения и хукна по стълбите, настигайки Родин на последното стъпало.

— Господине — каза му войникът с глас, в който звучеше съжаление и побърза да го хване за ръката. — Трябва веднага да се качите горе.

— Добре ще бъде, уважаеми господине, най-сетне да решите какво точно искате — каза Родин добродушно. — Преди малко ми заповядвахте да си вървя, сега пък — да се върна. На кое от двете да се подчиня?

— Преди малко, господине, сгреших. А когато сгреша нещо, го поправям. Аз ви обидих и се отнесох зле с вас пред свидетели и искам пред свидетели да ви се извиня.

— Благодаря ви, но бързам. Много бързам…

— Не бива да бързате. Казвам ви да се качите горе, иначе… Иначе… — Дагоберт хвана ръката на йезуита и я стисна сърдечно. — Иначе, щастието, което ми дарихте като ми върнахте кръста ми, не ще бъде пълно.

— Щом е така скъпи приятелю, да се качим…

— И не само, че ми върнахте кръста, за който аз, защо да крия, плаках… — извика Дагоберт, — но госпожицата ми каза още, че благодарение на вас клетите ми дечица ще се върнат. Истина ли е, боже мой! Нима е истина?

— Не ставайте смешен — каза Родин и се усмихна хитро. — Успокойте се, стари дяволе, ще ви върнат двете ангелчета.

И йезуитът се заизкачва по стълбите.

— Днес ли ще ми ги върнат? — попита Дагоберт, хвана Родин за ръката и го задържа.

— Ех, скъпи приятелю — рече йезуитът, — кажете ми най-после, ще стоим ли, ще се качваме ли, ще слизаме ли? Не се сърдете, но ме карате да вървя като костенурка.

— Имате право, горе ще се обясним по-добре. Хайде, да вървим — рече Дагоберт.

След това войникът улови Родин под ръка и го въведе тържествуващ в стаята, в която Адриана и Гърбавото стояха все така изненадани от ненадейното изчезване на войника.

— Ето го. Ето го — извика Дагоберт, влизайки. — Успях да го настигна на изхода.

— И да ме върнете светкавично! — прибави Родин доста запъхтян.

— Сега, господине — рече важно Дагоберт — заявявам пред госпожицата, че сгреших като се отнесох грубо с вас и като ви обидих. Затова ви моля да ми простите. С радост признавам, че ви дължа твърде много, да, твърде много, кълна се, когато дължа някому нещо, аз се издължавам.

И Дагоберт още веднъж подаде искрено ръка на Родин, който я стисна сърдечно и добави:

— Боже мой, какво толкова съм сторил? Каква услуга чак толкова съм ви направил?

— Ами това? — попита Дагоберт и посочи кръста. — Не знаете ли какво е за мене този кръст?

— Предполагах, че значи много за вас, затова и пожелах да ви го дам. Затова го донесох. Но между нас казано, така ме посрещнахте, че нямах време да…

— Господине — каза Дагоберт посрамен, — уверявам ви, че жестоко се разкайвам за онова, което сторих.

— Зная, скъпи приятелю, но да оставим този разговор. Интересно ми е защо ви е толкова скъп този кръст?

— Онзи, който ми го връчи, беше светец за мене… Самият Господ… се е докосвал до него…

— Как! — престори се Родин, че гледа кръста с почтително удивление. — Наполеон… Наполеон Велики е докосвал с ръката си на победител този благороден, почтен кръст?

— Да, господине, той ми го окачи на разкървавените ми гърди… Като превръзка на петата ми рана. И трябва да знаете, че дори да умирам от глад и да ме накарат да избирам между кръста и хляба, нямаше да се поколебая да предпочета кръста и когато умирам, да си го сложа до сърцето… Но стига, стига, нека говорим за друго. Старият войник е глупав, нали? — прибави Дагоберт и закри очи с ръка. После сякаш се засрами, че скрива чувствата си, изправи глава, остави една сълза да се търколи по бузата му и продължи: — Не се учудвайте, че плача, загдето намерих скъпоценния кръст.

— Радвам се, щастлив съм, че ви върнах това съкровище — каза Родин трогнат и прибави: — Бога ми! Днешният ден ще бъде щастлив за всички, както ви съобщих тази сутрин в писмото си.

— Писмото без подпис? — попита войникът все по-учуден. — Вие ли го…

— Аз ви го писах! Само че се боях от някоя нова примка на абат д’Егрини, затова не исках, както добре разбирате, да се обясня по-открито.

— Ще видя ли пак сирачетата си?

Родин поклати глава утвърдително и крайно добродушно.

— Кажете сега — намеси се усмихната Адриана — имах ли право да ви упреквам, че зле осъдихте господин Родин?

— Защо не ми казахте всичко, още като влязох? — извика Дагоберт, замаян от радост.

— Но щом влязохте, започнахте да ме душите, драги мой — рече Родин.

— Наистина много прибързах… Прощавайте! Но винаги ви виждах заедно с абат д’Егрини срещу нас и в първата минута…

— Госпожицата — Родин се поклони на Адриана, — ще ви каже, че без да зная съм бил съучастник в много предателства. Но щом разбрах, оставих лошия път, по който се бях обвързал да вървя против волята си и тръгнах в честния, правия и справедливия.

Адриана утвърдително кимна на въпросителния поглед на Дагоберт.

— Не подписах писмото, което ви изпратих, защото ме достраша да не би името ми да ви смути и ви помолих да дойдете тука, а не в манастира, защото се опасявах, както се боеше и тази мила госпожица, да не би да ви познае или портиерът или градинарят и това да ви изложи на опасност.

— Но аз мисля, че господин Баление знае всичко — каза Адриана неспокойно. — Той ме заплаши, че ако се оплача в съда за постъпката им, ще издадат Дагоберт и сина му.

— Бъдете спокойна, скъпа госпожице, сега вие ще поставяте условията — рече Родин. — Оставете нещата в мои ръце. А колкото до вас, драги ми приятелю, мъченията ви свършиха.

— Да — потвърди Адриана, — един справедлив, благосклонен съдебен чиновник отиде в манастира да вземе дъщерите на маршал Симон и ще ги доведе тук. И той като мене реши, че ще бъде по-добре да дойдат да живеят в дома ми. Но моето решение ще бъде окончателно само, ако вие се съгласите, защото майка им ги е поверила на вас.

— Вие искате да заместите майка им, госпожице, за което ви благодаря от сърце и от мое и от тяхно име — отговори Дагоберт. — Но понеже урокът беше много тежък, ще ви моля да не оставяте вратата на стаята им отворена ни денем, ни нощем. А ако излизат с вас, ще ми позволите да ви следвам отблизо, без да ви изпускам от очи, както би сторил Сърдитко, който се оказа по-добър пазач от мене. Щом си дойде маршалът, а това ще стане скоро, стражата ще се вдигне… Дай Боже, да побърза!

— Да — каза Родин твърдо, — дай Боже да си дойде по-скоро, защото ще трябва да потърси сметка от абат д’Егрини за преследването на дъщерите му. А освен това маршалът не знае всичко.

— Страхувате ли се за злодея? — попита Дагоберт, който си мислеше, че маркизът може би скоро ще се срещне с маршала.

— Няма какво да се боя за малодушните и предателите — отвърна Родин. — И когато си дойде маршалът… — Йезуитът прекъсна думите си и след малко продължи. — Когато маршалът ми направи честта да ме изслуша, ще разбере, че неговите най-скъпи приятели, както и той, са преследвани най-безмилостно от омразата на един толкова опасен човек, какъвто е абат д’Дегрини.

— Как така? — учуди се Дагоберт.

— Но, боже мой, самият вие сте пример за това, което казах — отвърна Родин.

— Аз?…

— Да не мислите, че станалото в гостилницата „Белия сокол“ е някаква случайност?

— Кой ви е разказал това? — попита Дагоберт смутен.

— Или щяхте да приемете предизвикателството на Морок — продължи йезуитът, без да отговори на Дагоберт — и да попаднете в клопка, или ако го отблъснехте, щяха да ви затворят, защото нямате паспорт, както и ви арестуваха и затвориха като някакъв нехранимайко заедно със сирачетата… Сега знаете ли с каква цел бе всичко това? За да ви попречат да стигнете тук на 13 февруари.

— Колкото повече ви слушам, господине — намеси се Адриана, — толкова повече ме плашат средствата, с които си служи абат д’Егрини. Ако думите ви не будеха безгранично доверие…

— Щяхте да се усъмните в тях, госпожице, нали? — каза Дагоберт. — И на мен не ми се вярва, че колкото и да е лош, този отстъпник ще се съюзи с един звероукротител от Саксония. После, откъде ще знае, че аз и децата ще минем през Лайпциг? Това не може да бъде, драги ми господине.

— Наистина, господине — поде Адриана, — страх ме е да не би вашата справедлива омраза към абат д’Егрини да ви заблуждава и затова да му приписвате неограничена сила.

Като погледна Адриана и Дагоберт със съжаление Родин попита:

— Тогава как щеше да попадне вашият кръст в ръцете на абат д’Егрини, ако той нямаше връзка с Морок?

— Наистина, господине — каза Дагоберт — от радост не ми дойде наум да помисля за това как моят кръст попадна в ръцете ви?

— Виждате ли, че абат д’Егрини е имал контакти в Лайпциг, за които вие и госпожицата изглежда се съмнявате?

— Но как така моят кръст стигна в Париж и попадна във ваши ръце?

— Кажете ми, не ви ли арестуваха в Лайпциг, защото нямахте паспорт?

— Да, но така и не можах да разбера как изчезнаха паспортът и парите ми. Мислех, че съм ги изгубил по пътя.

Тогава Родин рече:

— Открадна ви ги в странноприемницата „Белият сокол“ някои си Голиат, един от верните слуги на Морок, който изпрати на абат д’Егрини и паспорта и кръста, за да му докаже, че е успял да изпълни заповедите му, които се отнасяха до сирачетата и до самия вас. Завчера напипах ключа на тази мрежа: в книжата на абат д’Егрини се намираха и кръстът и паспортът, вързопът беше голям, ако го вземех щеше да забележи. Но надявайки се, че ще се видим тази сутрин и знаейки как един войник почита императорския кръст, не се подвоумих: сложих го в пазвата си и реших преди всичко да върна кръста на притежателя му.

— По-добро нещо от това не можехте и да сторите — каза Адриана — и тъй като съчувствам на Дагоберт, лично ви благодаря. — И като помълча малко продължи: — Но, кажете ми, с каква ужасна сила разполага абат д’Егрини, та да може да има и в чужда страна толкова обширни и странни връзки?

— Мълчете! — почти извика Родин и уплашено взе да се озърта наоколо. — Мълчете… мълчете! — повтори и потрети той. В името на бога, не ме питайте за това!