Йожен Сю
Скитникът евреин (8)

VIII глава
Откъси от дневника на генерал Симон

„… Колкото пъти прибавям нови страници към този дневник, воден в Индия, където ме запиля изгнаническият ми живот, дневник, който за жалост, ти никога, може би, няма да прочетеш, моя мила Ева, усещам приятно, но и жестоко чувство, защото се утешавам, че разговарям така с теб, но от друга страна мъката ми е голяма, че говоря, без да те виждам.

Ако някога попаднат пред очите ти тези страници, твоето великодушно сърце ще се развълнува в името на безстрашното същество, на което днес дължа живота си и на което ще дължа щастието си един ден да видя теб и детето си. Трябва да вярвам в това, защото иначе какъв ще бъде животът ти в твоето страшно заточение. Милото ми ангелче сега трябва да е на четиринадесет години… Как е то? Прилича на теб, нали? Очите му са като твоите, големи, красиви и сини. Колко пъти вече в този дълъг дневник си задавам един и същ безумен въпрос, на който ти не можеш да отговориш… Още колко ли пъти ще си го задавам… Ти ще научиш детето ни да изговаря и да обича името Джалма…“

— Джалма — промълви Роз, чиито очи се бяха насълзили, и спря да чете.

— Джалма — подхвана и Бланш, развълнувана не по-малко от сестра си. — Никога няма да забравим това име!

— Ще бъде правилно, защото се подразбира, че това е името на някой славен войник. Продължавай, Роз.

„В предишните страници ти разказвах, моя мила Ева, за двата хубави дни, които имахме този месец. Войската на моя стар приятел, индийския цар, дисциплинирана по европейски, направи чудеса. Отблъснахме англичаните и те се принудиха да изоставят част от тази злочеста страна, в която нахлуха, напук на всички закони, и която продължават безмилостно да опустошават. Тази сутрин, след един труден преход сред гори и планини, научихме от съгледвачите, че неприятелят е получил подкрепление и се готви да ни нападне. Той е на няколко мили от нас и сблъскването не можеше да се избегне. Моят стар приятел, индийският цар, баща на моя спасител, искаше да се хвърлим срещу огъня. Битката започна към три часа, беше кървава и страшна. Когато видях нерешителност у нашите, защото бяха по-малко на брой, а подкреплението на англичаните току-що бе пристигнало, излязох начело на нашата малка запасна конница. Старият цар се биеше безстрашно, а неговият син Джалма, едва осемнадесетгодишен, смел като баща си, не се отделяше от мен. При един от сблъсъците, убиха коня ми и заедно с него паднахме в една яма…“

— Горкият ни баща! — каза Бланш.

— Но този път, благодарение на Джалма, вероятно не му се е случило нещо много лошо — започна Роз. — Виждаш ли, Дагоберт, че запомних името му.

„Англичаните си мислеха, че като ме убият, лесно ще победят войниците на царя и един офицер, заедно с няколко войници, като видяха, че съм паднал в ямата, се впуснаха да ме довършат. Джалма, който не ме изпускаше от очи, се притече на помощ и така ми спаси живота. Бяха му останали два куршума: с единия той простреля офицера, а с другия рани един войник, който вече бе успял да промуши с байонет ръката ми…“

— Ранен! Отново ранен! — извика Бланш и плесна с ръце, като по този начин прекъсна сестра си.

— Не се страхувай. Това ще да е била някаква драскотина. Едно време той наричаше онези рани, които не му пречеха да се сражава „бели“ рани… Само той може да измисля такива думи.

„Когато Джалма ме видя ранен, той развъртя пушката си като тояга, за да отблъсне войниците. В същото време аз видях как един нападател, скрит зад гъстата бамбукова тръстика, сваля пушката си, запалва фитила и преди да успея да извикам, прострелва Джалма право в гърдите. Той отстъпи неволно две крачки назад, падна на коляното си, като все гледаше да ме закрие с тяло… Сигурно се досещаш за моята ярост и отчаяние. Напразни бяха усилията ми да му помогна, болката, която изпитвах в крака си, не ми позволяваше това. Кръвта на Джалма изтичаше, ръцете му губеха силата си. Един войник, който окуражаваше останалите с викове, извади голямата си и тежка сабя, но добре че в този момент пристигнаха десетина души от нашите, които помогнаха на Джалма. След четвърт час аз бях отново на коня. През деня понесохме много загуби, но победата пак беше наша. Утре битката ще бъде решителна. Ето как, мила Ева, дължа живота си на този момък. За щастие, раната му не е много опасна и куршумът се е отплеснал и хлъзнал покрай ребрата. От този разказ, мила Ева, ти вече ще можеш да познаеш Джалма. Той е едва на осемнадесет години. В неговата страна често им дават и други имена. На петнадесет години го нарекоха Великодушния — разбира се, великодушен по сърце и душа. По един странен и трогателен местен обичай, прякорът се пренесе и върху баща му, когото наричат Бащата на великодушния. Той може да бъде наречен и Справедливия, защото у този стар индиец се среща рядката смесица от кавалерска законност и горда независимост. Той можеше, както толкова други бедни царе по тези земи, да се смири пред англичаните, да търгува с достойнството си и да се покори пред силата. Но той не го направи. Или всичките ми права, или един гроб в планината, където съм роден — такъв е девизът му. Това не е самохвалство, а съзнание за истина и справедливост. Но те ще те съсипят, казах му аз. Приятелю, а когато те насилят да извършиш недостойно нещо и ти кажат: направи го или ще те убием?, попита ме той. От този момент аз го разбрах и предадох душата и тялото си на това винаги свещено дело — да защитаваш слабия пред силния. Джалма излезе достоен син за такъв баща. Този млад индиец е толкова смел и толкова горд, че се сражава като млад грък от Леонидово време, с голи гърди, докато другите тукашни войници, които иначе са с голи рамене, във време на война обличат доста дебела дреха. Буйната смелост на този момък ми припомни Неаполския цар, за когото толкова често съм ти разказвал и когото стотици пъти съм виждал да ни предвожда в сражения само с един бич в ръка.“

— И той е един от онези, които императорът направи владетел — каза Дагоберт. — Видях един пленен пруски офицер, на когото побеснелият Неаполски цар бе ударил камшик през лицето и го белязал със сини и червени следи. Прусакът кълнеше и казваше, че е обезчестен, че предпочитал да го ударят със сабя… Има право човекът… Тоя дявол знаеше само едно — да върви срещу оръдията. Щом някъде загърмят оръдия, като че ли го викаха по име, а той се затичваше и викаше: „Тук съм“. Разказвам ви за него, защото той повтаряше на всекиго: „Щом генерал Симон или аз не можем да разкъсаме едно каре, никой друг не може“.

Роза продължи да чете.

„Натъжих се, когато забелязах, че Джалма, при цялата му младост, често изпада в дълбока скръб. Понякога долавях между него и баща му странни погледи. Колкото и да бяхме привързани един към друг, усещах, че и двамата крият някаква тъжна семейна тайна, доколкото можех да съдя по отделни изтървани думи от единия или другия. Вероятно е било някакво странно приключение, което въображението им бе направило свръхестествено. Освен това, скъпа моя, ти знаеш, че ние сме загубили способността и правото да се присмиваме над лековерността на другите… Аз, след френската война, когато ми се случи онова, което досега не мога да си обясня…“

— Тук говори за онзи човек, който се хвърлил пред гърмящото оръдие — поясни Дагоберт.

„… а ти, мила Ева, след посещението на младата красива жена, за която майка ти мислеше, че е срещала у майка си преди четиридесет години…“

Момичетата погледнаха войника въпросително.

— Майка ви никога не ми е разказвала за това. Също и генералът. И аз съм изненадан като вас.

„Мила Ева, обикновено подобни неща се обясняват със случайността или с играта на природата. Необикновеното винаги е измама на зрението или плод на възбудено въображение, но идва време, когато онова, което ни се струва свръхчовешко или свръхестествено, обикновено е най-естественото. И не се съмнявам, че онова, което ние наричаме чудо, рано или късно ще бъде изтълкувано много ясно…“

— Както виждате, деца, най-напред това изглежда странно, а всъщност е много обикновено, въпреки че дълго време не се разбира какво е то…

— Щом баща ни казва, трябва да вярваме и да не се чудим, нали сестро?

— Да, защото един ден всичко ще бъде обяснено.

— Така е — добави и Дагоберт. — Например вие толкова много си приличате, че който не е свикнал да ви разпознава, лесно ще ви обърка. И ако не знае, че сте близначки, ще смята, че това е дяволска работа.

Роз продължи да чете.

„Впрочем, мила Ева, с гордост си мисля, че в жилите на Джалма тече френска кръв. Баща му преди години се оженил за момиче, чиито родители са французи, заселили се отдавна в Батавия, на остров Ява. Този факт увеличи обичта ми към моя приятел, защото и твоите родители са французи, отдавна заселили се в чужбина. За нещастие, князът отдавна е изгубил обожаемата си жена.

Ръката ми трепери, мила Ева, когато пиша тези думи. Слаб съм, луд съм… Сърцето ми се къса! Ако ми се случи такова нещастие… Тогава нашето дете… Какво ще стане с него без теб, без мен в тази дива земя… Не, не! Този страх е безумен! Но каква страшна мъка е неизвестността! Къде си? Какво правиш? Какво става с теб? Прости ми за черните мисли, които често ме нападат. Но когато ги прогоня, си казвам: аз съм нещастен изгнаник, но поне на другия край на света две сърца туптят за мен. Твоето, моя Ева, и на детето ни…“

Роз едва успя да дочете тези думи, от известно време гласът и трепереше от ридание. И наистина, опасенията на генерал Симон и тъжната действителност, съвпадаха. А и няма нищо по-трогателно от подобни изповеди, написани през нощта след битката, в бивака, край огъня, от един войник, който по този начин искаше да прогони тъгата от болезнената раздяла, за която дори не подозираше, че е вярна.

— Горкият генерал… Той не знае за нещастието ни — каза Дагоберт. — Но той не знае още, че вместо едно дете, има две. Това поне ще му бъде утехата. Сега нека Бланш да почете. Роз се умори и се разстрои, а и е редно да поделяте и сладостта, и тъгата от това четене.

Бланш взе листовете, а Роза избърса плувналите в сълзи очи и облегна глава на рамото на сестра си, която продължи:

„Сега съм по-спокоен. Престанах за малко да пиша, прогоних черните мисли, можем отново да продължим разговора си. Дълго ти разказвах за Индия, сега ще ти разкажа за Европа. Вчера вечерта, един проверен човек дойде при предната стража. Той ми донесе писмо, пристигнало в Калкута от Франция. Най-сетне получих известие от баща си и безпокойството ми изчезна. Това писмо е от август миналата година. От него разбрах, че предишните писма или са се забавили, или изгубили. Баща ми си е същият! Старостта не го е отслабила, характерът му е все тъй енергичен, здравето му е добро. Както и преди работи и с това се хвали. Както и преди е верен на строгите републикански начала и много се надява… Защото, пише ми той, приближава време. И той подчертава тия думи. Праща ми добри известия за близките на нашия стар приятел Дагоберт. Наистина, мила Ева, спокоен съм, щом помисля, че този безценен човек е до теб, защото навярно той те придружава и в заточението. Какво златно сърце под грубата войнишка кожа! Сигурно много обича и нашето детенце?…“

Тук Дагоберт се изкашля няколко пъти и погледна към пода, все едно, че търсеше кърпата си на червени квадратчета, която в това време лежеше върху коляното му. Постоя наведен известно време, а когато се изправи, започна да поглажда мустаците си.

— Колко добре те е познавал баща ни!

— Как е познал, че ни обичаш!

— Добре, добре… Оставете това… Прочетете, което генералът е казал за моя Агрикол и за Гавриил, храненичето на жена ми… Бедната жена, като си помисля, че може би след три месеца… Но я по-добре четете! — добави войникът.

„Надявам се, мила Ева, че писмата някога ще пристигнат при теб и затова искам да напиша нещо, което може би ще заинтересува Дагоберт. Баща ми, който още е в работилницата на господин Харди пише, че господинът е приел на работа сина на Дагоберт. Агрикол работи при баща ми, който е много доволен от него. Той бил висок и силен момък и въртял тежкия ковашки чук като перце. Весел е, способен, трудолюбив, бил най-добрият работник. Вечер се връща при майка си, която обожава. Съчинява песни и прекрасни патриотични стихове. В поезията му диша енергия и възвишеност, неговите стихове разпалват и най-уплашените сърца.“

— Трябва да се гордееш със сина си, Дагоберт — каза Роз — Той съчинява и песни!

— Най-много се радвам, че гледа майка си и върти чука… Колкото до песните, преди да съчини такива като „Събуждането на народа“ и „Марсилезата“, добре ще е ако е ковал желязото. Но къде ли се е учил Агрикол? Сигурно в училище, където е ходил с брат си Гавриил?

Когато чуха името Гавриил, което им напомни за техния ангел-спасител, любопитството на момичетата се възбуди и Бланш с удвоено внимание продължи да чете.

„Агриколовият брат, това изоставено дете, което жената на Дагоберт великодушно приютила, никак не приличал на Агрикол. Но не по душа, а по това, че Агрикол е пъргав, весел и общителен, а Гавриил е замислен и мечтателен. Впрочем, прибавя баща ми, всеки носел характера върху лицето си: Агрикол е черноок, висок и силен, с весел и смел поглед, а Гавриил е слабичък, рус, свенлив като момиче, и на лицето му е изписана ангелска кротост…“

Сирачетата се спогледаха съвсем смаяни, после обърнаха простодушните си лица към Дагоберт и Роз каза:

— Чу ли, Дагоберт? Баща ни казва, че твоят Гавриил има ангелско лице… Тогава той прилича изцяло на нашия…

— Точно затова ме учудва сънят ви.

— Интересно дали очите му са сини? — попита Роз.

— Генералът не пише за това, но аз ще ви кажа. На русите хора очите винаги са сини. Но дали са сини или черни, той никога няма да погледне с тях момичета. Продължавай, Бланш, и ще разберете защо.

„На Гаврииловото лице се изписвала ангелска кротост. Един брат от християнските училища, където, ходили заедно с Агрикол и други момчета, открил ума и добротата му, говорил за него с високопоставен настойник, който му помогнал да отиде в семинарията. От две години Гавриил бил свещеник, сега заминавал мисионер в чужбина, а след това щял да тръгне за Америка…“

— Твоят Гавриил е свещеник… — каза Роз и изгледа войника.

— А нашият е ангел! — добави Бланш.

— Всеки според вкуса си. Навсякъде има добри хора. Предпочитам да виждам сина си със засукани ръкави, препасан с кожена престилка и с чук в ръка. Също като стария ви дядо, бащата на генерал Симон, дук на Лини, защото генералът е дук и маршал по императорска милост. Сега довърши четенето.

„И така, скъпа Ева, ако попадне в ръцете ти този дневник, можеш да успокоиш Дагоберт за съдбата на жена му и сина му, които е изоставил заради нас. Как ли бих могъл да се отблагодаря някога за такава жертва! Но аз съм спокоен, твоето добро сърце ще съумее да се отплати… Повторно сбогом за днес, скъпа Ева. Спирам да пиша в дневника и отивам в палатката на Джалма. Той спи тихо, а баща му го пази. Сега момъкът не е в опасност, дано се опази и в утрешната битка. Нощта е мълчалива и тиха. Огньовете вече загасват. Бедните планинци си почиват след тежкия и кървав ден. От време на време се чуват виковете на стражата. Когато ти пиша, понякога забравям, че съм на края на света, далеч от теб и от моето дете. Бедни, мили същества! Каква ли ще бъде участта ви? Да можех поне навреме да ти изпратя този медальон, който нещастният случай ме накара да взема от Варшава, може би ще успееш да отидеш във Франция или поне да изпратиш детето ни с Дагоберт. Знаеш колко е ценен… За нещастие годините преминават и надеждата, с която живея за вас ще изчезне, но не искам да привършвам този ден с тъжна мисъл. Сбогом, мила Ева! Прегърни детето ни, обсипи го с целувките, които изпращам и на двама ви от изгнанието си. До утре, след битката…“

След като свърши четенето, настъпи дълго мълчание. По бузите на Роз и Бланш се търкаляха едри сълзи. Дагоберт, подпрял чело в шепите си, също бе потънал в размисъл.

Навън вятърът се усилваше все повече. Едри капки дъжд заблъскаха по стъклата на прозорците. В цялата гостилница настъпи дълбока тишина.

Докато дъщерите на генерал Симон четяха трогателно откъси от дневника на баща си, във вътрешността на зверилницата на Пророка ставаше една друга тайнствена и странна случка.