Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Juif errant, 1884 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Димитър Христов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Елена Ананиева
Коректор: Ваня Владимирова
Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5
Издателски коли 27,3
Излязла от печат юни 1991 г.
Цена 27,00 лв.
ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“
ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Олга Александрова
Коректор: Петрана Старчева
Формат 60/84/16 Печатни коли 32
Излязла от печат юли 1991 г.
Цена 27,00 лв.
Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София
ДФ „Полипринт“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“
История
- — Добавяне
V глава
Роз и Бланш
Момичетата се бяха настанили в крайната сграда на гостилницата в малка и вехта стаичка с един прозорец, който гледаше към полето. Покъщнината в стаята, която се осветяваше само от една лампа, бе повече от оскъдна — в нея имаше легло без завивка, маса и два стола. На масата, близо до прозорчето, бе сложена торбата на Дагоберт.
Сърдитко, голямото червено сибирско куче, легнало до вратата, два пъти изръмжа и се обърна към прозореца, без да мръдне от мястото си.
Двете сестри бяха облечени в дълги бели ризи, закопчани на шията и на ръкавите. Те не носеха шапки. За да не се разроши през нощта, хубавата им кестенява коса бе препасана с широка лента. От бялото облекло и от белия венец около челата им лицата им изглеждаха още по-невинни. Сирачетата се смееха и си приказваха. Макар и от малки да бяха изпитали страдания, те бяха запазили свойствената за годините им веселост. Понякога си спомняха за майка си и се натъжаваха, но скръбта им не бе горчива — това бе по-скоро меланхолия, която те търсеха, за тях майка им, която обожаваха, не бе умряла, а само отсъствуваше.
В набожните работи те бяха невежи почти колкото Дагоберт, защото в пустинята, където бяха живели, нямаше нито църква, нито свещеник. Те вярваха само, че Бог е праведен и добър, милостив към майките, чиито деца остават сираци, и благодарение нему те винаги могат да ги виждат. Тази простодушна измама караше момичетата да вярват, ме майка им бди над тях. Това беше цялото богословие на Роз и Бланш.
Тази вечер двете сестри си говореха и чакаха Дагоберт. Разговорът беше важен за тях, защото от няколко дни те имаха една тайна. Голяма тайна, която разтупваше моминските им сърца, раздвижваше техните млади гърди, изчервяваше бузите им и караше големите им сини очи да се изпълват с безпокойство и блян.
Роз беше на края на леглото, ръцете й лежаха под главата, а Бланш, облегната върху лактите си, я гледаше и говореше:
— Вярваш ли, че и тази нощ ще дойде?
— Да, защото вчера ни обеща.
— Той е много добър и ще удържи на думата си.
— И е толкова хубав с тази дълга къдрава коса!
— И колко името му приляга на лицето му!
— А каква приятна усмивка и какъв сладък глас, когато каже: „Деца мои, благодарете на Бога, че ви е дал една душа. Каквото други търсят другаде, вие го намирате в себе си.“
— Защото двете ви сърца правят едно, добави той.
— Какво щастие за нас, сестро, да си спомняме думите му.
— Когато виждам как го слушаш, като че ли аз го слушам, огледало мое! — каза Роз усмихната и целуна сестра си по челото. — И когато той говори, очите ти… или по-добре очите ни, стават големи, устните ни се движат, все едно повтаряме в себе си всяка негова дума. И не е чудно, че помним всичко, което той ни е казал.
— То е толкова хубаво, толкова благородно, толкова великодушно!
— Докато говори, в нас се пораждат добри мисли, нали сестрице? Стига само винаги да си ги припомняме…
— Бъди спокойна, те ще останат в сърцето ни, както малките птички в гнездата на майките си.
— Знаеш ли, Роз, за нас е голямо щастие, че ни обича и двете.
— Не може да бъде другояче, защото имаме едно сърце.
— Как ще обича Роз, без да обича Бланш?
— Какво щеше да стане с другата, изоставената!
— А после нямаше да знае коя да избере…
— Ние толкова си приличаме, че…
— И за да не се чуди — каза Роз усмихнато — той ни е избрал и двете.
— Така не е ли по-добре? Той самичък обича нас, ние двете обичаме него. Дано да го видим и в Париж…
— Особено в Париж… Колко хубаво ще бъде ако е с нас и с Дагоберт в този голям град. Ах, Бланш, колко хубаво ще бъде!
— Париж ли? Той трябва да е като златен…
— В такъв град всички трябва да са щастливи. Щом е толкова красив…
— Само че ние, сирачетата, ще посмеем ли да влезем в него? Как ще ни посрещнат?
— Да…, но нали всички са щастливи, значи там всички трябва да са добри.
— И ще ни обичат?
— А след това ще бъдем с нашия приятел с русата коса и сините очи.
— Той не ни каза нищо за Париж…
— Не се е сетил. Тази нощ ще трябва да го попитаме за това.
— Ако е съгласен да говори, защото, както знаеш, често обича да ни гледа и да мълчи.
— Да. И тогава погледът му ми припомня погледа на нашата майка.
— Колко ли ще е щастлива от това, което ни се случва. Защото тя ни гледа!
— Ако ни обичат толкова силно, то без съмнение, ние го заслужаваме.
— Колко си славолюбива — каза Бланш, докато галеше косите на сестра си, паднали върху челото й.
— Как мислиш, не трябва ли да разкажем всичко на Дагоберт? — попита Роз след кратко мълчание. — Ние му казваме всичко, както казвахме и на мама. Защо да крием от него?
— Особено такова голямо щастие…
В това време кучето пак изръмжа глухо.
— Сърдитко, ела тук! — рече Бланш.
Кучето се изправи, изръмжа още веднъж, приближи и сложи върху леглото умната си голяма глава, като от време на време поглеждаше към прозореца.
— Защо лаеш, Сърдитко? — Бланш шеговито дръпна ухото му.
— Винаги е неспокоен, когато го няма Дагоберт. Струва ми се, че Дагоберт много закъсня и не дойде да ни каже лека нощ.
— Дагоберт е много добър, винаги се грижи за нас. Ние ставаме лениви, а той за всичко си блъска главата.
— Какво нещастие, че не сме богати, за да може той да си почине!
— Ние винаги ще си останем бедни сирачета, сестрице.
— А този медальон?
— Ако нямахме тази надежда, щяхме ли да предприемем такова дълго пътуване.
— Дагоберт обеща тази вечер да ни разкаже всичко…
Тя не можа да продължи, защото в този момент стъклото на прозореца се пръсна на парчета. Момичетата изпищяха от страх, а кучето се спусна към прозореца и започна яростно да лае.
— Божичко! Какво ли е това? — пошепнаха двете. — А и Дагоберт още го няма.
Изведнъж Роз се вкопчи в Бланш и изпищя:
— Слушай! Някой се качва по стълбата. Не е Дагоберт, чуваш ли колко са тежки тези стъпки. Сърдитко, бързо ела тук да ни пазиш!
Дъските в малкото коридорче пред вратата скърцаха силно под тежките стъпки. След малко нещо тежко се строполи пред нея и я разклати. Двете момичета, вцепенени от страх, се спогледаха, когато вратата се отвори и се показа Дагоберт.
— Какво ви е? От какво сте уплашени? — попита войникът.
— Да знаеш какво се случи преди малко, а и не познахме стъпките ти. Сториха ни се много тежки…
— Ех, страхливки, ами че аз не мога да се изкачвам по стълбите като петнайсетгодишно момче. Освен това носех на гърба си и сламеника, който хвърлих пред вратата ви, за да си легна, както правя винаги.
През всичкото това време кучето лаеше срещу прозореца.
— Защо Сърдитко лае така? — попита войникът.
— Не знаем. Преди малко се счупи стъклото на прозореца.
Дагоберт отвори прозореца, надвеси се навън, но не видя нищо, освен мрачната нощ и освен пищенето на вятъра чу нищо друго.
— Сърдитко, — каза той на кучето и му посочи прозореца — Хайде, старче, скочи и търси.
Доброто куче веднага изскочи през прозореца, който бе само на осем стъпки над земята. Дагоберт се показа отново и започна да насъсква кучето с глас и с ръце:
— Търси, старче, търси. Ако има някой, хвърли се отгоре му. Зъбите ти са добри, не го оставяй, докато не слезна долу. — Обърна се към момичетата, които неспокойно следяха движенията му, и попита: — Не забелязахте ли как се счупи прозорецът?
— Не, Дагоберт. Както си говорихме, чухме трясък и стъклата се пръснаха в стаята. Стори ми се — добави Роз — че някакъв похлупак се блъсна изведнъж в прозореца.
Дагоберт разгледа внимателно решетката и забеляза само дълга и подвижна кука за затваряне отвътре.
— Вятърът е силен — каза той. — Вятърът е блъснал похлупака и тази кука е строшила стъклата. Кой друг би имал полза. Успокойте се сега.
— Много се уплашихме — каза Роз.
— Сигурно. Но сега от прозореца може да ви духа — каза войникът. После взе от стола кожуха, закачи го на куката, а с полите му запуши доколкото можа счупеното.
— Благодарим ти, Дагоберт! Толкова си добър.
Едва тогава Роз забеляза бледото лице на войника.
— А на теб какво ти е? Защо си толкова бледен?
— Нищо ми няма — отговори войникът неуверено, защото не можеше да лъже. После измисли как да прикрие вълнението си. — Безпокои ме вашият страх, защото вината е моя…
— Твоя?
— Ако не се бях забавил толкова на вечеря, щях да съм тук, когато се е счупил прозорецът и нямаше да се уплашите. А сега, деца, имаме да говорим — каза Дагоберт, взе стол и седна близо до двете сестри. — Спи ли ви се?
— И ние трябва нещо да ти кажем — отвърна Роз, след като погледна сестра си и получи съгласието й. — Една тайна.
— Тайна ли?
— Да. Но трябва да знаеш, че тя е твърде важна — добави Роз сериозно.
— Една тайна и за двете ни — обади се Бланш.
— Няма съмнение, защото вие сте, както се казва, две глави под една шапка.
— Не може да е другояче, след като покриваш с качулката на ямурлука си и двете ни глави.
— Я ги виж ти, шегобийките. Не може да ви надприказва човек. Казвайте сега тайната.
— Казвай, сестро — рече Бланш.
— Не, госпожице. На теб се пада, защото днес ти си по-голямата.