Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Juif errant, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013)
Разпознаване и корекция
ckitnik (2015)

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Елена Ананиева

Коректор: Ваня Владимирова

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5

Издателски коли 27,3

Излязла от печат юни 1991 г.

Цена 27,00 лв.

 

ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“

ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.

 

 

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32

Излязла от печат юли 1991 г.

Цена 27,00 лв.

Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София

ДФ „Полипринт“ — Враца

 

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“

История

  1. — Добавяне

V глава
Роз и Бланш

Момичетата се бяха настанили в крайната сграда на гостилницата в малка и вехта стаичка с един прозорец, който гледаше към полето. Покъщнината в стаята, която се осветяваше само от една лампа, бе повече от оскъдна — в нея имаше легло без завивка, маса и два стола. На масата, близо до прозорчето, бе сложена торбата на Дагоберт.

Сърдитко, голямото червено сибирско куче, легнало до вратата, два пъти изръмжа и се обърна към прозореца, без да мръдне от мястото си.

Двете сестри бяха облечени в дълги бели ризи, закопчани на шията и на ръкавите. Те не носеха шапки. За да не се разроши през нощта, хубавата им кестенява коса бе препасана с широка лента. От бялото облекло и от белия венец около челата им лицата им изглеждаха още по-невинни. Сирачетата се смееха и си приказваха. Макар и от малки да бяха изпитали страдания, те бяха запазили свойствената за годините им веселост. Понякога си спомняха за майка си и се натъжаваха, но скръбта им не бе горчива — това бе по-скоро меланхолия, която те търсеха, за тях майка им, която обожаваха, не бе умряла, а само отсъствуваше.

В набожните работи те бяха невежи почти колкото Дагоберт, защото в пустинята, където бяха живели, нямаше нито църква, нито свещеник. Те вярваха само, че Бог е праведен и добър, милостив към майките, чиито деца остават сираци, и благодарение нему те винаги могат да ги виждат. Тази простодушна измама караше момичетата да вярват, ме майка им бди над тях. Това беше цялото богословие на Роз и Бланш.

Тази вечер двете сестри си говореха и чакаха Дагоберт. Разговорът беше важен за тях, защото от няколко дни те имаха една тайна. Голяма тайна, която разтупваше моминските им сърца, раздвижваше техните млади гърди, изчервяваше бузите им и караше големите им сини очи да се изпълват с безпокойство и блян.

Роз беше на края на леглото, ръцете й лежаха под главата, а Бланш, облегната върху лактите си, я гледаше и говореше:

— Вярваш ли, че и тази нощ ще дойде?

— Да, защото вчера ни обеща.

— Той е много добър и ще удържи на думата си.

— И е толкова хубав с тази дълга къдрава коса!

— И колко името му приляга на лицето му!

— А каква приятна усмивка и какъв сладък глас, когато каже: „Деца мои, благодарете на Бога, че ви е дал една душа. Каквото други търсят другаде, вие го намирате в себе си.“

— Защото двете ви сърца правят едно, добави той.

— Какво щастие за нас, сестро, да си спомняме думите му.

— Когато виждам как го слушаш, като че ли аз го слушам, огледало мое! — каза Роз усмихната и целуна сестра си по челото. — И когато той говори, очите ти… или по-добре очите ни, стават големи, устните ни се движат, все едно повтаряме в себе си всяка негова дума. И не е чудно, че помним всичко, което той ни е казал.

— То е толкова хубаво, толкова благородно, толкова великодушно!

— Докато говори, в нас се пораждат добри мисли, нали сестрице? Стига само винаги да си ги припомняме…

— Бъди спокойна, те ще останат в сърцето ни, както малките птички в гнездата на майките си.

— Знаеш ли, Роз, за нас е голямо щастие, че ни обича и двете.

— Не може да бъде другояче, защото имаме едно сърце.

— Как ще обича Роз, без да обича Бланш?

— Какво щеше да стане с другата, изоставената!

— А после нямаше да знае коя да избере…

— Ние толкова си приличаме, че…

— И за да не се чуди — каза Роз усмихнато — той ни е избрал и двете.

— Така не е ли по-добре? Той самичък обича нас, ние двете обичаме него. Дано да го видим и в Париж…

— Особено в Париж… Колко хубаво ще бъде ако е с нас и с Дагоберт в този голям град. Ах, Бланш, колко хубаво ще бъде!

— Париж ли? Той трябва да е като златен…

— В такъв град всички трябва да са щастливи. Щом е толкова красив…

— Само че ние, сирачетата, ще посмеем ли да влезем в него? Как ще ни посрещнат?

— Да…, но нали всички са щастливи, значи там всички трябва да са добри.

— И ще ни обичат?

— А след това ще бъдем с нашия приятел с русата коса и сините очи.

— Той не ни каза нищо за Париж…

— Не се е сетил. Тази нощ ще трябва да го попитаме за това.

— Ако е съгласен да говори, защото, както знаеш, често обича да ни гледа и да мълчи.

— Да. И тогава погледът му ми припомня погледа на нашата майка.

— Колко ли ще е щастлива от това, което ни се случва. Защото тя ни гледа!

— Ако ни обичат толкова силно, то без съмнение, ние го заслужаваме.

— Колко си славолюбива — каза Бланш, докато галеше косите на сестра си, паднали върху челото й.

— Как мислиш, не трябва ли да разкажем всичко на Дагоберт? — попита Роз след кратко мълчание. — Ние му казваме всичко, както казвахме и на мама. Защо да крием от него?

— Особено такова голямо щастие…

В това време кучето пак изръмжа глухо.

— Сърдитко, ела тук! — рече Бланш.

Кучето се изправи, изръмжа още веднъж, приближи и сложи върху леглото умната си голяма глава, като от време на време поглеждаше към прозореца.

— Защо лаеш, Сърдитко? — Бланш шеговито дръпна ухото му.

— Винаги е неспокоен, когато го няма Дагоберт. Струва ми се, че Дагоберт много закъсня и не дойде да ни каже лека нощ.

— Дагоберт е много добър, винаги се грижи за нас. Ние ставаме лениви, а той за всичко си блъска главата.

— Какво нещастие, че не сме богати, за да може той да си почине!

— Ние винаги ще си останем бедни сирачета, сестрице.

— А този медальон?

— Ако нямахме тази надежда, щяхме ли да предприемем такова дълго пътуване.

— Дагоберт обеща тази вечер да ни разкаже всичко…

Тя не можа да продължи, защото в този момент стъклото на прозореца се пръсна на парчета. Момичетата изпищяха от страх, а кучето се спусна към прозореца и започна яростно да лае.

— Божичко! Какво ли е това? — пошепнаха двете. — А и Дагоберт още го няма.

Изведнъж Роз се вкопчи в Бланш и изпищя:

— Слушай! Някой се качва по стълбата. Не е Дагоберт, чуваш ли колко са тежки тези стъпки. Сърдитко, бързо ела тук да ни пазиш!

Дъските в малкото коридорче пред вратата скърцаха силно под тежките стъпки. След малко нещо тежко се строполи пред нея и я разклати. Двете момичета, вцепенени от страх, се спогледаха, когато вратата се отвори и се показа Дагоберт.

— Какво ви е? От какво сте уплашени? — попита войникът.

— Да знаеш какво се случи преди малко, а и не познахме стъпките ти. Сториха ни се много тежки…

— Ех, страхливки, ами че аз не мога да се изкачвам по стълбите като петнайсетгодишно момче. Освен това носех на гърба си и сламеника, който хвърлих пред вратата ви, за да си легна, както правя винаги.

През всичкото това време кучето лаеше срещу прозореца.

— Защо Сърдитко лае така? — попита войникът.

— Не знаем. Преди малко се счупи стъклото на прозореца.

Дагоберт отвори прозореца, надвеси се навън, но не видя нищо, освен мрачната нощ и освен пищенето на вятъра чу нищо друго.

— Сърдитко, — каза той на кучето и му посочи прозореца — Хайде, старче, скочи и търси.

Доброто куче веднага изскочи през прозореца, който бе само на осем стъпки над земята. Дагоберт се показа отново и започна да насъсква кучето с глас и с ръце:

— Търси, старче, търси. Ако има някой, хвърли се отгоре му. Зъбите ти са добри, не го оставяй, докато не слезна долу. — Обърна се към момичетата, които неспокойно следяха движенията му, и попита: — Не забелязахте ли как се счупи прозорецът?

— Не, Дагоберт. Както си говорихме, чухме трясък и стъклата се пръснаха в стаята. Стори ми се — добави Роз — че някакъв похлупак се блъсна изведнъж в прозореца.

Дагоберт разгледа внимателно решетката и забеляза само дълга и подвижна кука за затваряне отвътре.

— Вятърът е силен — каза той. — Вятърът е блъснал похлупака и тази кука е строшила стъклата. Кой друг би имал полза. Успокойте се сега.

— Много се уплашихме — каза Роз.

— Сигурно. Но сега от прозореца може да ви духа — каза войникът. После взе от стола кожуха, закачи го на куката, а с полите му запуши доколкото можа счупеното.

— Благодарим ти, Дагоберт! Толкова си добър.

Едва тогава Роз забеляза бледото лице на войника.

— А на теб какво ти е? Защо си толкова бледен?

— Нищо ми няма — отговори войникът неуверено, защото не можеше да лъже. После измисли как да прикрие вълнението си. — Безпокои ме вашият страх, защото вината е моя…

— Твоя?

— Ако не се бях забавил толкова на вечеря, щях да съм тук, когато се е счупил прозорецът и нямаше да се уплашите. А сега, деца, имаме да говорим — каза Дагоберт, взе стол и седна близо до двете сестри. — Спи ли ви се?

— И ние трябва нещо да ти кажем — отвърна Роз, след като погледна сестра си и получи съгласието й. — Една тайна.

— Тайна ли?

— Да. Но трябва да знаеш, че тя е твърде важна — добави Роз сериозно.

— Една тайна и за двете ни — обади се Бланш.

— Няма съмнение, защото вие сте, както се казва, две глави под една шапка.

— Не може да е другояче, след като покриваш с качулката на ямурлука си и двете ни глави.

— Я ги виж ти, шегобийките. Не може да ви надприказва човек. Казвайте сега тайната.

— Казвай, сестро — рече Бланш.

— Не, госпожице. На теб се пада, защото днес ти си по-голямата.