Йожен Сю
Скитникът евреин (36)

III глава
Разговорът

Когато Адриана Кардовил влезе в салона, където я чакаше Агрикол, тя бе завършила тоалета си. Облечена бе в тъмносиня рокля, украсена отпред с черна коприна, според тогавашната мода. Роклята подчертаваше тънката й снага и облите гърди. Широката шотландска панделка, завързана на фльонга, й служеше за вратовръзка. Къдрици от великолепната й коса стигаха почти до кръста й.

За да увери баща си, че отива на работа у господин Харди, Агрикол бе принуден да облече работните си дрехи. Беше облякъл само нова риза, чиято яка падаше върху черна вратовръзка. Под широките му сиви панталони се виждаха добре лъснати ботуши. В ръцете си държеше шапка от сукно. Синята му връхна риза, украсена с червена коприна, подчертаваше широките му рамене и му стоеше по-добре от каквато и да е друга дреха или редингот. Докато чакаше госпожицата, Агрикол разглеждаше един красив сребърен съд. Върху малка плочка, закачена върху подложката от стар мрамор, можеха да се прочетат следните думи: „Изработена от Жан-Мари, 1831 година“.

Адриана стъпваше леко по килима и влезе толкова тихо в салона, отделен от другата стая само със завеса, че Агрикол се стресна, когато чу гласа й.

— Красив съд, нали господине?

— Много красив, госпожице — отвърна смутено той.

— Както виждате, обичам да се знае — добави госпожица Кардовил и посочи малката плочица. — Художникът подписва картината си, писателят — книгата, а аз искам и работникът да подпише изработеното от него… Това е името на един беден занаятчия, който направи този изящен съд за един богат златар. Когато го купувах от него, той се изненада от странното ми желание да се изпише името не на златаря, а на работника. Щом като няма богатства, нека поне има право върху името си, нали господине?

— Аз също съм работник — поуспокоен, отговори ковачът. — И намирам това за справедливо.

— Радвам се на такова съвпадение. Моля, седнете — посочи му тя червеното копринено кресло и сама седна срещу него. Като видя, че Агрикол отново свенливо навежда поглед, Адриана посочи Лютина и каза весело: — Тя винаги ще ми напомня за вашата добрина. Кажете с какво мога да ви бъда полезна?

— Госпожице, — започна решително Агрикол. — Наричам се Балдуин и съм ковач у господин Харди, в Плеси, близо до Париж. Вчера вие ми предложихте пари, аз не приех, а днес дойдох да поискам нещо навярно много повече, отколкото ми давахте. Казвам това най-напред, защото от това се притеснявах…

— Ако ме познавахте — отвърна Адриана — нямаше да се стеснявате. Колко пари ви трябват?

— Не зная, госпожице.

— Не знаете колко пари ви трябват?

— Госпожице, аз дойдох да ви искам… Не само колко пари ми трябват, но и да ви попитам колко ми трябват.

— Не мога да ви разбера.

— Ще ви обясня. На младини майка ми съсипа здравето си да се грижи за мен и за едно захвърлено момче, което тя прибра. Сега е мой ред да се погрижа за нея и съм щастлив от това. Разчитам единствено на работата си и ако я загубя…

— Нека майка ви бъде спокойна, господине, аз ще се погрижа за нея.

— Това ви интересува, госпожице?

— Разбира се.

— Значи я познавате?

— Вече да…

— Вие имате прекрасно сърце… — промълви Агрикол, след като малко помълча. — Гърбавото излезе права…

— Гърбавото ли? — Адриана изгледа Агрикол смаяна, защото тези думи звучаха непривично.

Работникът, който не се срамуваше от приятелите си, каквито и да са те, продължи:

— Гърбавото е едно бедно момиче, с което заедно израснахме. Тя има гърбица и затова я наричат така. Вие, двете, сте пълна противоположност. Но по богатство на душата, уверен съм, госпожице, че сте близки… Когато й разказвах как вчера ми подарихте онова красиво цвете, тя се сети…

— Уверявам ви, господине, — прекъсна го развълнувана Адриана — че подобно сравнение ме ласкае. Сърце, което запазва добротата си, независимо от всички нещастия, е голямо богатство. Когато си млад, красив и богат, е лесно да бъдеш великодушен!

Госпожица Кардовил се държеше сърдечно и естествено, нещо, което е характерно за независимия дух. Това позволи на Агрикол да забрави прелестта на покровителката си и да изпита толкова дълбоко уважение към нея, което противоречеше пък на възрастта й.

— Ако причината бе само майка ми, нямаше да се безпокоя толкова — каза Агрикол. — Бедните винаги си помагат. Всички в къщата ще се грижат за нея, но тя от това ще страда, защото и те са бедни. Освен това аз вече се грижа не само за нея, но и за баща си. Той бе осемнадесет години в Сибир и чак сега се върна… Той живя там, защото бе предан на своя бивш генерал, а днес вече маршал, Симон.

— Маршал Симон! — възкликна Адриана.

— Познавате ли го?

— Не, но той е женен за наша сродница.

— Тогава госпожиците, които баща ми доведе от Русия, са също ваши роднини! — радостно каза той.

— Маршалът има две дъщери?

— Те са на около шестнадесет години, прекрасни близначки. Майка им е умряла в заточение. Правителството присвоило малкото имот, който тя имала и те пристигнаха тук с баща ми от Сибир съвсем бедни…

— И къде са те сега? — попита Адриана.

— Вкъщи, госпожице. Това усложни положението и ме насърчи да дойда при вас. Може би като работя, ще успея да се грижа за тях, но ако ме арестуват…

— Да ви арестуват? Защо?

— Прочетете това писмо, госпожице. Изпратили са го на Гърбавото. Разказах ви за нея, израснахме заедно…

Агрикол подаде на госпожица Кардовил анонимното писмо, което бе получила шивачката. След като го прочете внимателно, Адриана бавно изрече:

— Господине, вие сте поет!

— Когато се прибирам при мама след работа, а понякога и докато кова желязото, за да се отвличам, съчинявам стихове…

— А тази песен, за която става дума в писмото, много ли е враждебна и опасна?

— Нищо подобно! Аз се радвам, че работя при господин Харди, който създава добри условия за работниците. Но има и други… Те са много и това ме накара да напиша това възвание… Нищо повече! Но вие знаете, че в подобни бунтовни времена най-често арестуват човек без причина. Какво ли ще стане с майка ми, с баща ми, а и с двете сирачета, които сигурно са от рода на маршал Симон, ако ми се случи такова нещастие! Ето защо дойдох да ви помоля, ако ме затворят да платите за мен гаранция. Така ще успея във всичко останало…

— Това може да се уреди — каза успокоена Адриана. — Но оттук нататък ще трябва да черпите вдъхновение от щастието, а не от скръбта. Ще платя гаранцията!

— Вие ме спасявате!

— Нашият домашен лекар е приятел с един от важните министри и има върху него голямо влияние. Някога му препоръчал какво да прави, тъкмо когато щели да му отнемат службата. Не се безпокойте, дори и да се появят трудности, ще намерим други начини.

— Винаги ще ви бъда благодарен!

— Който има, трябва да помага на другия, който няма. Децата на маршал Симон са мои роднини и ще живеят при мен. Съобщете това на майка си, а аз ще намеря време да я посетя и да й благодаря за грижите към тях.

В този миг Жоржет се показа зад завесата, която отделяше салона от съседната стая, и уплашено изрече:

— Навън става нещо странно, госпожице… Когато изпращах шивачката, видях зле облечени хора, които се взират в малката сграда до павилиона, като че ли търсят някого…

— Сигурно търсят мен — каза Агрикол замислен. — Още от улица „Сен Мери“ ми се стори, че ме преследват. Госпожице, след всичко, което казахте, че сте готова да направите за майка ми и за дъщерите на маршал Симон, отивам да се предам…

— Свободата е толкова прекрасна, че не трябва да я жертвуваме доброволно. А и Жоржет може да се е излъгала… Моля ви, не се предавайте, избягвайте колкото се може затвора, това ще улесни действията ми. Струва ми се, че правосъдието е привързано към онези, които веднъж са били негови клиенти.

— Един човек е на малката порта — каза развълнувана Ева, когато се появи в салона. — Той попита дали не е влизал тук млад мъж със синя риза. Каза, че младият мъж се нарича Агрикол Балдуин и трябва да му съобщи нещо много важно.

— Това съм аз… — промълви Агрикол. — Как искат да ме примамят…

— Не трябва да им позволявате — отвърна Адриана. — Ти какво отговори, Жоржет?

— Казах, че не разбирам за какво ме питат?

— Браво! А кой те разпитваше?

— Той си замина.

— Скоро ще се върне — пак се обади Агрикол.

— Вероятно — отвърна Адриана. — Затова трябва да останете още няколко часа. За съжаление аз трябва да отида у графиня Сени-Дизие, тя е моя леля. Срещата не мога да отлагам повече, след онова, което ми разказахте за дъщерите на маршал Симон. Останете тук, иначе ще ви арестуват.

— Принуден съм да ви откажа.

— Защо?

— Ако не отида аз, ще дойдат те, а не мога да си позволя да ви подложа на такова изпитание. След като вече съм спокоен за майка си, не ме е страх и от затвора.

— А скръбта на майка ви? А баща ви? А онази бедна шивачка, която ви обича като брат и на която аз приличам по душа? Защо ги забравяте! Останете тук и съм сигурна, че преди да се стъмни, ще ви отърва от това положение, било с гаранция или по друг начин.

— Но те ще ме открият тук!

— Невъзможно! Този павилион някога е служил за лудница. Тук има прекрасно скривалище, което никой не е открил. Жоржет ще ви заведе там и вие ще можете дори да напишете няколко стиха, ако имате вдъхновение…

— Вие сте много добра, госпожице, а аз не съм го заслужил.

— Така ли? А баща ви, който се е грижил за моите роднини, дъщерите на маршал Симон! А Лютина, която вие ми върнахте? Напишете ми бързо адреса на майка си и тръгвайте след Жоржет. И ми напишете хубави стихове, ако не ви притесни този… затвор, където отивате, за да избягате от истинския затвор.

Докато Жоржет водеше ковача към скривалището, Ева донесе на господарката си шапка от сив кастор със сиво перо, тъй като Адриана отдавна трябваше да бъде в големия дворец, където живееше графиня Сен-Дизие. Четвърт час по-късно Флорин влезе в стаята на госпожа Гривоа, първата прислужница на княгинята.

— Само това успях да взема сутринта — каза Флорин и подаде на възрастната госпожа едно писмо. — Добре, че имам добра памет…

— Кога се прибра сутринта? — попита госпожата.

— Кой? — отвърна с въпрос Флорин.

— Госпожица Адриана.

— Тя не е излизала, госпожо! В девет часа влезе в банята.

— Тя е била през нощта навън и се върна преди девет… Ето докъде стигна…

— Не ви разбирам — отвърна учудена Флорин.

— Госпожицата се прибра в осем сутринта през малката вратичка на градината. Ще продължиш ли да ме лъжеш?

— Вчера бях болна. Чак в девет помогнах на Жоржет и Ева, когато госпожицата излезе от банята. Заклевам се, че не знам какво е станало преди това.

— Нали ти казах да научаваш всичко от приятелките си!

— Така е, госпожо.

— И какво направи… госпожицата… тази сутрин, след като я видя?

— Продиктува писмо до господин Норвал. Помолих аз да се погрижа писмото да тръгне навреме, за да запомня всичко, което тя каза.

— Къде е писмото?

— Йероним го занесе в пощата.

— Глупачка! — изкрещя госпожа Гривоа. — Не се ли сети да ми го донесеш?

— Госпожицата по навик диктуваше на Жоржет, а аз запомних.

— Щеше да е по-добре ако се забави изпращането на това писмо… Княгинята ще се ядоса…

— Мисля, че постъпих правилно.

— Знам, че не си го направила нарочно. Вече шест месеца сме доволни от теб. Но този път ти…

— Бъдете снизходителна, госпожо!

— Добре, де! — втренчи поглед в нея Гривоа. — Няма защо да те гризе съвестта. Върви си! Свободна си…

— Знаете, че не е така — каза със сълзи на очи Флорин — аз съм зависима от господин Родин, който ме препоръча…

— Какво има още?

— Работникът, който вчера намери Лютина, дойде преди малко.

— Още ли е там?

— Не съм сигурна… Когато той влезе, аз бях тръгнала да ви донеса писмото.

— Разбери защо е идвал и намери начин да ми кажеш. А госпожицата безпокоеше ли се от предстоящото гостуване при княгинята?

— Беше весела, както винаги…

— Най-добре се смее последният — процеди през зъби възрастната жена, за да не я чуе Флорин. — Въпреки характера й, тя би просила милост, ако знае какво я очаква. А сега се връщай в павилиона.

— Сбогом, госпожо, и до скоро.

Флорин излезе от двореца, прекоси парка и се отправи към павилиона. А госпожа Гривоа веднага отиде при княгиня Сен-Дизие.