Йожен Сю
Скитникът евреин (66)

VIII глава
Наказателният кодекс

Дагоберт, който за миг се уплаши от интригите, които крояха черните раса, както наричаше той онези, които не обичаше, за секунда се подвоуми за опита да освободи Роз и Бланш, но писмото на Маршал Симон му припомни за задълженията и прогони нерешителността.

— Колко е часът? — попита той сина си.

— Току-що удари девет, татко.

— Веднага ми направи една здрава желязна кука. Трябва да е широка на върха, за да може да се захване за стена. Огнището ще ти послужи за пещ и за наковалня. А колкото за желязо… — войникът се огледа около себе си — колкото за него, ето ти го… — Като каза тези думи, той извади от огнището един дълъг дилаф, подаде го на сина си, и добави: — Хайде, сине! Разпали огъня и изкови от това желязо…

— Защо ти е кука, татко?

— За да се прехвърля в манастира през някоя стена, ако не успея да проникна през вратата.

— В кой манастир? — попита Франциска сина си.

— Как! Ти още мислиш за това? — възкликна Агрикол. — Но то е невъзможно, не бива да се захващаш с такива неща.

— За какво става дума? — попита неспокойно Франциска. — Къде иска да отиде баща ти?

— Иска през нощта да се промъкне в манастира, където са затворени дъщерите на маршал Симон и да ги измъкне.

— Боже мой! Това е светотатство! — извика Франциска, която все още продължаваше да вярва на благочестивите предания. Тя скръсти ръце и поклащайки се, приближи до Дагоберт.

Войникът, който усещаше, че ще срещне възражения, но бе твърдо решен да не отстъпва, веднага се опита да прекъсне безполезните молби, които го забавяха. Затова строго каза на жена си:

— Слушайте внимателно! Когато човек на моите години се решава на нещо, той знае защо го прави. А щом е решил, никой не може да го спре — нито жена, нито син. Той прави онова, което е задължен. Така съм решил, затова оставете празните думи. Ваш дълг е да ми приказвате така, разбирам. Изпълнихте дълга си, но тази вечер искам да бъда господар в къщата си.

Франциска се уплаши и не посмя да продума повече, но обърна умолителен поглед към сина си.

— Татко — каза той — позволи ми само една дума.

— Кажи да я чуя! — отвърна нетърпеливо Дагоберт.

— Не искам да се противя на решението ти, но ще ти докажа, че не знаеш каква опасност те очаква…

— Знам всичко — каза спокойно войникът. — Опитът ми крие опасности, но не ще може да се каже, че съм изоставил каквато и да било възможност, за да изпълня онова, което обещах. Добре, да допуснем, че костите ми останат в манастира, нали ти си при майка си? Двадесет години сте прекарали без мен, свикнали сте. А и разноските ви ще се намалят…

— Господи! Аз съм причината за тези нещастия — извика майката. — Гавриил е имал право да ме укорява…

— Успокойте се, госпожо — продума тихичко Гърбавото, която се бе приближила до Франциска. — Агрикол няма да остави баща си, изложен на опасност.

— Знам, че няма да те спра, ако искам да те уплаша — каза Агрикол. — Ако искам да те уплаша с нещо, пред което ти ще отстъпиш.

— Агрикол! — каза строго войникът. — Това е обидно. Това е малодушие. Малодушие е, когато се опитваш да спреш човека да изпълни дълга си. Обидно е, защото мислиш, че ще се уплаша.

— Господин Дагоберт — каза Гърбавото — не разбрахте какво ви казва Агрикол…

— Много добре го разбрах — отвърна сопнато войникът.

Натъжен от строгостта на баща си, но твърдо решен да извърши онова, което му диктуват обичта и уважението към него, Агрикол поде развълнувано.

— Прости ми татко, че не те слушам. Но дори и да ме намразиш, пак ще ти кажа на каква опасност се излагаш, като искаш да се прехвърлиш нощем през стените на манастира…

— Не говори повече! — тропна ядосано с крак войникът.

— Казвам ти, татко, почти сигурно отиваш да те поставят в окови за вечни времена — изрече ковачът уплашено.

— Нещастник! — дръпна Дагоберт ръката на сина си. — По-добре замълчи, отколкото да ме караш да стана малодушен предател.

— Законът е ясен за влизане нощем в едно жилище. Присъдата е тежка работа в рудниците — не се примири Агрикол. — Да, чакат те рудниците, ако те уловят, а това е почти сигурно, защото както каза Гърбавото, манастирът се охранява… Ако се бе опитал през деня да избавиш двете момичета, това щеше да бъде смелост, която може и да ти простят… Но да се промъкнеш нощем, казвам ти, чакат те оковите. Сега, татко, решавай. Каквото направиш ти, ще го направя и аз, защото няма да те пусна сам. Само кажи и ще направя куката. Под шкафа има чук и клещи, за един час ще бъде готова. И ще тръгнем.

След тези думи настана дълбоко мълчание, прекъсвано единствено от плача на Франциска, която отчаяно шепнеше: „Господи! Ето докъде стигнаха нещата, само защото послушах отец Дюбоа“.

Напразно Гърбавото се мъчеше да успокои Франциска, защото и самата тя бе уплашена. Войникът бе в състояние да презре доживотния затвор, а това означаваше, че и Агрикол щеше да участвува в опасните действия на баща си.

Дагоберт, при цялата си смелост и решителност, стоеше като замаян. Според навиците си, той считаше нощното си начинание за военна хитрост, която му е позволена както от закона, така и от ситуацията. Но думите на сина му показваха ужасната алтернатива: или да измени на доверието на маршал Симон и на последната воля на майката на сирачетата, или да изложи себе си и сина си на страшни изпитания, без да е уверен в успеха.

Франциска рязко избърса насълзените си очи и извика, като че ли получи внезапно прозрение:

— Боже мой! Струва ми се, че можете да измъкнете децата от манастира без насилие.

— И как може да стане това? — полюбопитствува Агрикол.

— Там ги изпрати Дюбоа, но според Гавриил, изповедникът ми е действувал според съветите на господин Родин.

— Дори да е така, той няма да ни каже нищо.

— Той не, но може би онзи всесилен калугер, който е началник на Гавриил и който го покровителствува от началото…

— Кой е той, мамо?

— Господин д’Егрини.

— Вярно… Преди да стане свещеник, той е бил военен… Той може би е по-достоен от останалите, а пък и…

— Д’Егрини! — извика Дагоберт с отвращение и омраза. — Във всичко това е замесен човек, който преди да бъде свещеник е бил военен и той се нарича д’Егрини!

— Да, татко. Маркиз д’Егрини… Преди реставрацията е бил на служба в Русия, а през 1815 г. бурбоните му дадоха полк…

— Той е! — извика Дагоберт. — Пак той и все той. Като някакъв зъл дух… Знаете ли какъв е бил той? Преди да стане свещеник, той измъчваше майката на Роз и Бланш, защото тя отхвърли любовта му. Преди да стане свещеник пак той два пъти се сражава срещу отечеството си и два пъти на бойното поле излиза лице в лице с маршал Симон… Да, докато генералът бе заточен в Лайпциг и ранен при Ватерло, другият, предателят маркиз, тържествуваше с русите и с англичаните! По време на бурбоните той се срещна с маршал Симон в жесток дуел. Маркизът бе ранен, но генералът, осъден на смърт, избяга… А сега предателят е свещеник… Щом е така, аз съм сигурен, че той е накарал да отвлекат Роз и Бланш, за да стовари върху тях омразата, която винаги е изпитвал към майка им и към баща им. Той ги държи в свои ръце, но аз вече няма да защитавам само богатството на тези деца, но и живота им. Чувате ли, живота им!

— Татко, мислиш ли, че този човек е способен да…

— Предателят на отечеството е способен на всичко. Той може да е започнал да убива децата, за да ги отдели едно от друго — каза Дагоберт с огромно отчаяние. — Дъщерите на маршал Симон да са в ръцете на маркиз д’Егрини и хората му, а аз да се боя да ги спася, само от страх да не ме оковат и да ме изпратят в рудниците. Какво ме интересуват рудниците, там не изпращат трупове. Ако не успее опитът ми, нямам ли възможност да си пръсна черепа? Слагай желязото в огъня, момчето ми, и по-бързо, че времето минава… Кови желязото.

— Но и синът ти ще дойде с теб! — простена отчаяно Франциска и коленичи пред Дагоберт. — Ако арестуват теб, ще арестуват и него.

— Ако иска да отърве оковите, ще направи като мен. Имам два пистолета.

— Ами аз! Какво ще стане с мен без вас?

— Права си… Показах се егоист… Ще отида сам…

— Не, татко, няма да отидеш сам — обади се Агрикол. — Гърбавото ще отиде при господин Харди и ще му разкаже всичко. Той е много великодушен човек и майка ми ще има убежище и хляб до края на живота си.

— Аз съм причина за всичко това… — простена отново Франциска. — Накажи ме, Господи, мен накажи! Аз съм виновна, аз предадох децата и сега ще бъда наказана със смъртта на собствения ми син.

— Агрикол! — каза Дагоберт, като прегърна сина си. — Ти няма да дойдеш с мен. Забранявам ти!

— Да отстъпя, след като ти разкрих опасността? Не се надявай, татко. Нима не мога да спася някого? Госпожица Кардовил, която е толкова добра и искаше да ме спаси от затвора, сега не е ли сама в него? Ще дойда с теб, защото това е мое право и задължение и защото такава е волята ми.

Като изрече това, Агрикол пъхна в жарта дилафа, от който щеше да изкове куката.

— Боже мой, смили се над всички ни… — шептеше майката, все така плачейки, коленичила. В същото време войникът я гледаше, изпълнен с вътрешна горчивина.

— Не плачи, мамо — с помощта на Гърбавото Агрикол изправи майка си на крака — успокой се. Аз преувеличих опасностите, но сега, щом ще бъдем двамата и ако сме разумни, може би ще успеем, нали татко? — Агрикол направи знак на Дагоберт. — Не се страхувай, мамо, аз отговарям за всичко. Ще спасим и дъщерите на маршал Симон, и госпожица Кардовил.

След това той помоли Гърбавото да му подаде клещите и чука. Тя избърса сълзите си и го послуша, докато той раздухваше жарта в огнището, където се нагорещяваха щипките.

Дагоберт стоеше замислено, но внезапно хвана ръцете на Франциска и й каза:

— Ти познаваш сина си, не е възможно да го спреш да тръгне с мен. Но бъди спокойна — надявам се да успея. А ако ни заловят, няма да се самоубием малодушно. Ще се хванем за ръце и с гордо вдигнато чело ще отидем в затвора, спокойни, че сме изпълнили дълга си. Пред съда ще разкажем честно и откровено, че след като не сме получили никаква помощ, били сме принудени да прибегнем до насилие. А ти кови, сине — обърна се той към Агрикол. — Кови желязото без страх, съдиите са честни хора и ще оправдаят други честни хора.

— Да, татко, прав си. А ти, мамо, се успокой. Съдиите ще разберат разликата между нощните крадци и между нас, които искаме да освободим нещастни хора.

— Ако не ни разберат — започна и Дагоберт — то тогава, ако сме здрави, в затвора с гордост ще носим веригите си. А предателят маркиз ще се срамува повече от нас. Има неща, които дори и затворът не може да омърси и това са чистата съвест и честността. — После се обърна към Гърбавото и продължи: — Наближава часът и трябва да бързаме. Когато ти беше в градината, забеляза ли колко са високи горните етажи на манастира?

— Не много, господин Дагоберт, особено откъм лудницата, в която е госпожица Кардовил.

— Как успя да разговаряш с нея?

— Тя бе на един прозорец, на отсрещния край, където се доближават двете градини.

— Това е добре — каза Агрикол, докато продължаваше да работи. — Така лесно ще можем да преминем от едната градина в другата. А може би ще е по-лесно и безопасно да влезем през лудницата?… За нещастие, ти не знаеш коя е стаята на госпожица Кардовил.

— Почакай… — замисли се Гърбавото. — Тя живее в една стая над прозореца, на който я видях първия път.

— Добре, ще запомня.

— А не знаеш ли къде се намират стаите на децата?

— Те са в къщата, в която живее госпожица Кардовил — продължи след кратко мълчание Гърбавото. — Тя ги видяла там преди два дни и им направила знак от прозореца си. Спомням си, тя каза, че стаите им били на различни етажи — едната долу, а другата горе.

— На прозорците имаше ли решетки?

— Не помня.

— Благодаря — каза Дагоберт. — След тези сведения, можем да тръгваме. — Останалото съм го измислил.

— Подай ми вода — обърна се Агрикол към Гърбавото. — Трябва да изстудя куката. — После погледна баща си и го попита: — Добра ли е тази кука?

— Добра е. Като изстине, ще приготвим въжето.

От известно време Франциска Балдуин се молеше коленичила. Тя се молеше Бог да се смили над Агрикол и Дагоберт и особено настойчиво просеше върху нея да падне небесният гняв, тъй като продължаваше да смята, че сама е причината за предстоящото начинание на сина и мъжа й. Дагоберт и Агрикол мълчешком довършваха приготовленията си. И двамата бяха се замислили дълбоко, те разбираха цялата опасност на отчаяното си начинание. След няколко минути „Сен-Мари“ отмери десет часа. Часовникът се чуваше слабо от продължаващия дъжд и воя на вятъра.

— Десет е… — каза Дагоберт. — Няма време за бавене. Агрикол, взе ли си войнишката торба.

Когато отиде да вземе торбата, Агрикол доближи до Гърбавото и каза бързо:

— Оставям майка си на теб, ако не се върнем утре. Отиди при господин Харди, може и да се е върнал от пътуването си. Смелост, сестрице, и ме прегърни. — И ковачът натъжен прегърна Гърбавото.

— Хайде, Сърдитко — каза Дагоберт — Ставай и тръгвай, ти ще ни бъдеш пазач. — След това доближи жена си, която се бе изправила и прегърнала сина си, й и каза с престорено хладнокръвие: — Бъди разумна и запали хубаво огъня — след два-три часа ще доведем тук клетите деца и красивата госпожица. Прегърни ме, това ще ми донесе щастие.

Франциска се хвърли към мъжа си и го прегърна безмълвно. Сърцераздирателно бе безмълвното отчаяние, придружено от приглушения плач. Дагоберт се принуди насила да се отдръпне от жена си и като скри вълнението си, каза на сина си с променен глас:

— Да тръгваме. Да тръгваме…, защото…

Войникът пъхна пищовите в джобовете на връхната си дреха, тръгна към вратата, а подире му се спусна Сърдитко.

— Синко, чакай да те прегърна още веднъж, може да е за последен път! — извика майката, простряла ръце към Агрикол. — Прости ми грешките.

Ковачът се върна също разплакан и прошепна:

— Сбогом, мамо, скоро ще се върнем. — Измъкна се бързо от прегръдките на майка си и застигна баща си по стълбите.

Франциска Балдуин проплака проточено и падна в прегръдките на Гърбавото.

Дагоберт и Агрикол напуснаха „Brise-Miche“ и с бързи крачки тръгнаха към Болничния булевард, последвани от Сърдитко.