Йожен Сю
Скитникът евреин (82)

I глава
Непознатият

На другия ден след понижението на отец д’Егрини, когото Родин толкова ненадейно и смело отпрати на по-ниско стъпало, каквото преди сам заемаше, се разигра следната сцена.

Както е известно улица „Клови“ е една от най-пустите в квартала „Възвишението Сен-Женвиев“. По онова време къщата под №4 представляваше една основна сграда, през която се минаваше по тъмен тунел и се излизаше в малък, мрачен двор. На другия му край се издигаше втора, ужасно занемарена и порутена къща. На първия й етаж, който наполовина беше вкопан в земята, се продаваха въглища, наръчи дърва, зеленчук и мляко.

Беше девет часа сутринта. Търговката, баба Арсен, стара жена с кротко и болнаво лице, облечена в рокля от тъмен памучен плат и с червена забрадка на главата, стоеше най-отгоре на стълбището, което водеше към мазето й. Тя тъкмо приключваше подреждането на своята изложба — т.е., от едната страна на вратата постави тенекиено ведро с мляко, а от другата — няколко връзки повяхнал зеленчук, над които намести две-три пожълтели зелки. В полумрака на избата се виждаха отраженията на разпалена жарава в малка камина.

Това дюкянче беше до самата алея и служеше за жилище на портиера — длъжност, изпълнявана от търговката.

В същото време от къщата излезе едно хубаво, пъргаво момиче и отиде при баба Арсен. Това беше Роз-Помпон, добрата приятелка на Вакханалната царица. Сега тя беше сламена вдовица. Както знаем, неин весел, но уважаван обожател бе Нини-Мулен — онзи строг правоверен, който в определени случаи, след пиянствата си, се превръщаше в Жак Дюмулен — религиозният писател, преминаващ от буйни танци към борба за вероизповеданието и от лудешки бохемства към описването на някое набожно книжле. По странното, немарливо сутрешно облекло на Роз-Помпон можеше да се съди, че е станала преди малко. Явно не бе намерила нищо по-подходящо и над красивата й, руса, лъскава и добре сресана коса се мъдреше накривена полицейска шапка. Беше облечена като за маскарад. Нямаше нищо по-миловидно от нейното седемнадесетгодишно, розово, свежо и закръглено личице, грейнало от живите й, сини, весели и искрени очи. Беше се омотала от главата до петите в шотландска военна връхна дреха на червени и зелени кръстчета и явно се срамуваше от онова, което се канеше да извърши. Босите й крака бяха толкова бели, че не можеше да се разбере дали носи чорапи или не. Беше обута с обувки от червен марокин. Лесно се отгатваше, че в ръката си държи нещо, което крие под дрехата.

— Добро утро, госпожице Роз-Помпон — каза й мило баба Арсен. — Много рано си станала днес. Снощи не танцува ли?

— Не ме питай, бабо Арсен. Изобщо не ми беше до танци. Горката Цефиза цяла нощ плака и не можа да се успокои, че любовникът й е в затвора.

— Знаеш ли, госпожице, искам да ти кажа нещо за Цефиза, но няма да ми се сърдиш.

— Че кога съм се сърдила? — повдигна рамене Роз-Помпон.

— Мислиш ли, че господин Филемон няма да ти се кара, когато се върне?

— Да ми се кара ли? Защо?

— Че си се разположила в стаите му…

— Какво говориш, бабо Арсен! Филемон не ти ли каза, че докато се върне, аз ще бъда господарка на стаите му, както съм и негова господарка?

— Не става дума за теб, госпожице, а за приятелката ти Цефиза. Довела си я в стаята на господин Филемон.

— Ако не бях аз, нямаше къде да отиде. Откакто са арестували любовника й, не смее да се прибере у дома си, защото дължи наем за няколко месеца. Видях, че е в безизходица и я поканих да живее в стаята на Филемон, докато се върне. После ще й потърсим друго място.

— Е, госпожице, аз нямам нищо против, щом господин Филемон няма да се сърди…

— Защо трябва да се сърди? Да не сме изпотрошили покъщнината му! И то каква покъщнина! Вчера счупих последната бутилка и сега съм взела един много смешен съд, да ми сипеш мляко. — Роз-Помпон се разсмя, измъкна малката си, хубава ръчичка изпод дрехата и показа на баба Арсен една от онези огромни чаши за шампанско, които събират около един литър.

— Господи — извика търговката — прилича на стъклен гюм.

— Тази чаша е част от костюма на Филемон. Подариха му я, когато възглави шествието на маскираните — каза важно Роз-Помпон.

— Досрамява ме, като си помисля, че трябва да ти налея мляко в този съд.

— А мен питаш ли ме? Боях се да не срещна някого по стълбите. От смях ще взема да изпусна последния съд на Филемон и тогава да видиш какво ще става…

— Няма кого да срещнеш. Първият вече излезе, а вторият става много късно.

— Добре, че се сетих — каза Роз-Помпон. — В дъното на двора не даваха ли една стая под наем на втория етаж? Мисля да настаня там Цефиза, когато Филемон се върне.

— Има някаква малка стаичка на тавана над двете стаи на онзи тайнствен старец — отвърна баба Арсен.

— А, да. Дядо Карломан… Не знаеш ли нещо повече за него?

— Бога ми, госпожице, нищо не зная, освен че тази сутрин се върна призори. Почука на кепенците и ме попита: „Драга госпожо, не получихте ли някакво писмо за мен?“. Добър човечец, винаги е много учтив. Казах му, че не съм получила, а той ми отговори: „Добре, добре, не се безпокойте, мила госпожо, аз пак ще намина“ и си отиде.

— Никога ли не спи тук?

— Никога. Сигурно живее на друго място, защото тук идва през четири-пет дни и прекарва само по няколко часа.

— Сам ли идва?

— Винаги е сам.

— Сигурна ли си? Понякога не вкарва ли скришом разни хубавици? Ако е така, Филемон ще те изпрати откъдето си дошла — пошегува се Роз-Помпон.

— Господин Карломан да води жени у дома си?! Това е невъзможно — каза търговката и вдигна ръце към небето. — Само да го видиш с мазната му шапка, с вехтия му редингот, с опърпания му чадър и с добродушния му поглед, ще си помислиш, че е светец.

— Че какво прави тогава сам-самичък в стаята си. Толкова е тъмна, че едва по обед започва да влиза светлина.

— И аз това се чудех, госпожице, какво ли може да прави? Едва ли идва само, за да се порадва на наредбата си. Вътре има едно сгъваемо легло, маса, камина, стол и една стара ракла.

— И Филемон има същите мебели — каза Роз-Помпон.

— Но той толкова се страхува някой да не влезе, сякаш всички хора са крадци или пък мебелите му са от злато. Сам си направи втора брава и никога не ми оставя ключа. Сам си пали камината и не дава на никой да влиза вътре.

— Стар ли е?

— Да, госпожице, около петдесет-шестдесет годишен човек.

— Грозен ли е?

— Представи си две малки очички като на усойница, забучени в бледото му като на мъртвец лице. Толкова е блед, че и устните му нямат цвят. А по характер е много учтив. Толкова често сваля шапката си и толкова ниско се покланя, че да ти омръзне.

— Да, но аз все се питам какво ли прави сам в двете си стаи. Ако Цефиза вземе стаята, когато Филемон се върне, сигурно ще научим нещо… Какъв ли наем ще искат за нея?

— Тя е толкова порутена, че стопанинът й може да я даде за петдесет или петдесет и пет франка годишно. Вътре няма място дори за печка, а светлината влиза само през едно малко прозорче.

— Горката Цефиза! — въздъхна Роз-Помпон и поклати глава. — След толкова веселби и толкова прахосани пари с Жак Ренепон да живее в една стаичка и да се прехранва с труд. Здрава гърбина ще й трябва.

— Наистина, няма особена разлика между тази стаичка и каретата с четири коня, с която завчера госпожица Цефиза дойде да те търси, заедно с маскираните. Толкова весели бяха. И най-вече онзи пълният с шлема от сребриста хартия, с перата и с хубавите ботуши. Колко щастливи изглеждаха!

— Да, това е Нини-Мулен, най-добрият изпълнител на танца „Забранения плод“. Да беше го видяла как танцува с Цефиза! Милата, колко обичаше да се смее, каква врява умееше да вдига, а сега само плаче…

— Ех, луди-млади! — каза търговката.

— И ти си била млада, бабо Арсен, и ти си…

— Честна дума, винаги съм си била такава, каквато ме виждаш сега.

— Не си ли имала любовници, бабо Арсен?

— Любовници ли? Че откъде? Първо бях много грозна, а освен това — много свита.

— Майка ти много ли те пазеше?

— Не, госпожице, тя ме впрягаше…

— Как така те впрягаше? — изуми се Роз-Помпон.

— Да, госпожице, заедно с брат ми ни спрягаше в талигата на един продавач на вода. Теглехме я около десетина часа на ден като два коня и изобщо не ми идваше на ум за любов и веселби.

— Горката баба Арсен! Какъв тежък труд! — нажали се Роз-Помпон.

— Най-тежко беше през зимата, в студовете. Слагахме куки на обувките си, та да не се пързаляме.

— Жена да върши такава работа! Сърцето ми се къса. Дори кучетата е забранено да се впрягат!^[1] — разсъждаваше на глас Роз-Помпон.

— Права си, разбира се. Понякога животните са по-щастливи от хората, но какво да се прави, трябва да се живее. Дори вързаният добитък иска да яде. Но не беше лесно. От тази работа заболяха белите ми дробове. Но нямаше изход. Ремъкът, с който теглех талигата, така притискаше гърдите ми, че не можех да дишам. Затова се отказах и отворих дюкян. Искам да ти кажа, че ако бях хубава, сигурно и аз щях като повечето млади да започна с веселби и да свърша с…

— Права си, бабо Арсен, но не всеки се решава да бъде впрегнат и да помъдрее с годините. Човек все си намира някакво оправдание, казва си, че трябва да се весели докато е млад и хубав и че няма цял живот да бъде на седемнадесет години. А след това или умира, или се омъжва.

— Така е, дъще, но ми се струва, че е по-добре човек да започне така, както ще свърши.

— Да, но ние сме глупави като патки. Не умеем да мамим мъжете, нито да ги сплашваме. Прости и доверчиви сме и те се подиграват с нас. И аз, бабо Арсен, ако исках, можех да стана за пример и то такъв, че косата ти да настръхне. Защото неволите ме налегнаха преди още да съм се радвала, та поне със спомени да се залъгвам.

— Как така, госпожице? Ти си толкова млада и весела. Какви неволи си имала?

— Ех, бабо Арсен, много неволи. Още на петнадесет години започнах сълзи да лея и едва на шестнадесетата спрях. Хубаво щастие, няма що!

— Измами ли те някой, госпожице?

— По-лошо… С мен постъпиха така, както постъпват с много бедни момичета, които в началото не са искали да причинят зло на никого. Историята ми е кратка. Майка ми и баща ми са селяни от околностите на Сен-Валери. Но те бяха толкова бедни, че от петте си деца трябваше да изпратят мен — осемгодишната, при леля ми, която прислужваше в една къща тук, в Париж. Добрата женица се смили и ме прибра, въпреки че й беше тежко, защото и тя не печелеше много. Когато навърших единадесет години ме изпрати да работя в една фабрика в предградието „Сен-Антоан“. Не упреквам господарите на фабриката, но там малките момчета и момичета работят заедно с осемнадесет-двадесетгодишните младежи и девойки. Разбираш какво става в такива случаи. И там, както навсякъде, имаше лоши хора. Не подбират нито думите, нито постъпките си. И какъв пример могат да дадат те на децата, които чуват и виждат повече, отколкото предполага човек? Това е, с годините свикваш всеки ден да слушаш и да наблюдаваш неща, от които по-късно ще те е срам.

— Така е, госпожице. Горките дечица! Никой не се грижи за тях. Нямат си баща и майка, сами си изкарват прехраната…

— Да, да, бабо Арсен, лесно упрекват една госпожица, че е тръгнала по лош път — такава била, онакава била. Но ако знаеха какво я е тласнало натам, нямаше да я корят, а щяха да я оплакват. Но да ти кажа за себе си… На петнадесет години вече бях доста хубавка. Веднъж трябваше да се оплача за нещо на главния надзирател на фабриката. Отидох в стаята му и той ми каза, че ще ми помогне и дори ще ме защити, а после се нахвърли да ме целува. Аз се възпротивих и тогава той се развика: „Така ли?! Тогава за теб няма работа. Вън от фабриката!“

— Ах, какъв отвратителен човек! — каза баба Арсен.

— Върнах се вкъщи разплакана. Леля ми ме успокои и ми обеща, че ще ме настани другаде. Да, но беше невъзможно, защото фабриките бяха претоварени с работна ръка. А злото никога не идва само. Леля ми се разболя, вкъщи нямаше пукната пара. Най-сетне си плюх на краката и отидох във фабриката да се моля на надзирателя пак да ме вземе на работа. Но нищо не стана. Той ми отговори, че съм избягала от щастието си и че ако бях изпълнила волята му, може би по-късно щял да се ожени за мен. Какво да ти кажа, бабо Арсен? От една страна ме налегна сиромашията, от друга — нямах работа, леля ми болна, а надзирателят обещава да ме вземе, ако… И направих онова, което правят толкова други.

— А по-нататък не го ли подкани да се ожени за теб?

— Да, но ми се изсмя в очите и след шест месеца ме заряза. Много плаках тогава. Разболях се тежко от всичко това, но накрая и аз намерих утеха, както човек намира утеха за всичко. По-късно срещнах Филемон. Връщам си на него за всички останали мъже… Измъчвам го — добави Роз-Помпон натъжена, но след това тежкият облак, който помрачаваше хубавото й личице, се разпръсна.

— Истина е — каза баба Арсен замислено. — Когато едно момиче се подхлъзне, няма кой да го закриля и защитава. Да, често злото в нас е родено от друг.

— Я! Нини-Мулен! — извика Роз-Помпон и се вгледа в отсрещната страна на улицата. — Доста раничко е станал. За какво ли идва при мен? — и тя се загърна свенливо в горната си дреха.

И наистина, Жак Дюмулен се приближаваше с нахлупена до ушите шапка, със зачервен нос и искрящи очи. Беше облечен с палто, което подчертаваше издутия му корем. Държеше ръцете си в дълбоките джобове, а под едната му мишница имаше дебела тояга. Той зърна Роз-Помпон, тъкмо когато се канеше да пристъпи прага и да се обърне към портиерката.

— Я, моето съкровище е станало! Чудесно! Идвах, да й пожелая добро утро — и Нини-Мулен разтвори обятия да прегърне Роз-Помпон, но тя се дръпна назад. — Неблагодарно чедо — възмути се религиозният писател, — отблъскваш бащинската ми сутрешна прегръдка?!

— Приемам бащински прегръдки само от Филемон… Вчера ми изпрати едно писмо, буренце вино, две гъски, едно гърне сладко и една змиорка. Много смешен подарък, нали! Задържах сладкото, а останалото замених за два живи гълъба, които настаних в стаята на Филемон и тя заприлича на чудесен гълъбарник. Освен това мъжът ми си идва със седемстотин франка, които изпросил от уважаемите си родители, под предлог, че ще изучава контрабас, тромпет и китара, за да се изяви в обществото и да си намери богата съпруга.

— Тогава можем да изпием виното и да се повеселим, докато Филемон си дойде със седемстотинте франка — и след като потупа джобовете на жилетката си, които издрънчаха, Нини-Мулен добави: — Дойдох да те поканя, ако имаш желание, да се повеселим днес, утре, пък и в другиден…

— Ако забавленията са прилични и достойни, защо да не искам.

— Бъди спокойна, ще ти бъда дядо, прадядо, стар семеен приятел, ще ходим на разходка, на обяд, на театър, на маскенбалове, а после на вечеря. Как ти се вижда това?

— Само при условие, че дойде и клетата Цефиза. Поне да се поразсея малко.

— Нека дойде и Цефиза.

— Я виж ти, да не би да си получил наследство, дърт апостоле?

— Нещо повече, хубавице на хубавиците. Аз съм главен редактор на един духовен вестник. И понеже трябва да се държа прилично на това достопочтено място, всеки месец вземам предплата и три дни отпуск. При това условие се съгласявам да бъда свят човек през двадесет и осем дни от тридесетте. Тогава съм важен и сериозен като вестника им.

— Ти работиш във вестник! Хубав вестник ще да е, сигурно както си седи по масите из кафенетата, скача и почва да танцува „Забранения плод“.

— Да, вестникът е добър, но не за всички. Спомоществователите му са богати свещеници, които не жалят парите си, стига вестникът да хапе, да къса, да гори, да смазва, да унищожава, да убива… Честна дума, никога не ми се е случвало да съм по-неудържим — разсмя се Нини-Мулен, — устата ми ще пръска злъч и отрова и тежко и горко на онзи, който има неблагоразумието да се изпречи насреща ми.

При тези думи Нини-Мулен издаде звук като на излитаща запушалка от бутилка за шампанско и това много разсмя Роз-Помпон.

— И как се казва твоят попски вестник? — попита тя.

— Казва се „Любов към ближния“.

— Бога ми, хубаво име!

— Не бързай, има и второ име.

— И какво е то?

— Любов към ближния или унищожител на неверните, безразличните, студените и прочие. Следва изречение от великия Босюет: „Който не е с нас, е против нас“.

— Щом е така, ще трябва да унищожиш и госпожа Света-Гълъбица, защото тя е малко студена. Какво ще стане тогава с твоята женитба?

— Напротив, моят вестник ще ми помогне за тази женитба. Представи си само — главен редактор… Превъзходно положение! Поповете ме хвалят, превъзнасят ме, поддържат ме, благославят ме. Аз привличам Света-Гълъбица и тя е в ръцете ми… Ех, какъв живот, каква радост!

В същото време един пощальон влезе в дюкянчето, подаде едно писмо на търговката и рече:

— За господин Карломан. Платено е…

— Това писмо е за онзи потаен старец, който има толкова чудновати привички — каза Роз-Помпон. — Отдалече ли идва?

— Струва ми се, че е от Италия, от Рим — отговори Нини-Мулен като погледна писмото, което търговката държеше. — А какъв е този старец? — поинтересува се той.

— Представи си, тлъсти апостоле — рече Роз-Помпон, — това е един добродушен старец, който държи две стаи в другия край на двора. Никога не спи тук, само идва от време на време и прекарва по няколко часа вътре, без да позволява на никого да влиза при него или да вижда какво прави.

— Или е шпионин, или е фалшификатор на пари — засмя се Нини-Мулен.

— Горкият човечец! — възкликна баба Арсен. — Къде ли ги дява тези пари? Когато обядва тук, винаги ми плаща с медни монети за хляба и ряпата, които му давам.

— И как се казва този тайнствен старец? — попита Дюмулен.

— Господин Карломан — отвърна търговката. — Право казва поговорката: за вълка говорим, а той в кошарата. Ето го, идва.

— Къде е?

— Старецът, който минава покрай онази къща. Върви с наведена глава и носи чадър под мишницата.

— Господин Родин! — извика Нини-Мулен и бързо слезе по стълбите, за да не го видят. После попита: — И как е името на този господин?

— Карломан… Познаваш ли го? — попита търговката.

— Какво ли идва да върши тук под друго име? — тихичко промълви Жак Дюмулен.

— Познаваш ли го? — попита нетърпеливо Роз-Помпон. — Защо се смути така?

— Значи този господин държи две стаи под наем в онази къща и идва тайно тук? — изненадваше се все повече Жак Дюмулен.

— Да — отвърна Роз-Помпон. — Гълъбарникът на Филемон гледа към неговите прозорци.

— Бързо да изчезваме, преди да ме е видял — каза Дюмулен и незабелязано от Родин се измъкна от дюкянчето, премина тунела и се изкачи по стълбите, водещи към жилището на Роз-Помпон.

— Добро утро, господин Карломан — каза баба Арсен на Родин, който в този момент пристъпи прага на дюкянчето. — Днес идвате за втори път и слава богу, защото рядко ни навестявате.

— Много сте мила, скъпа госпожо — каза Родин и учтиво се поклони, а после влезе в дюкянчето на търговката.