Йожен Сю
Скитникът евреин (100)

XI глава
Дневникът на Гърбавото

Гърбавото се посвети цял час на тетрадката си, която миналата нощ Флорин не се реши да открадне, преди да съобщи за съдържанието й на своите наставници и не получи заповедите им по този въпрос.

Нека обясним съществуването на този ръкопис, преди да го разтворим пред читателя.

Първата дума в тази тетрадка беше написана в деня, когато Гърбавото почувствува, че е влюбена в Агрикол. Надарена с изключително чувствителен характер и в същото време наплашена от присмеха, който смяташе, че ще предизвика, на кого би могла да повери Гърбавото пагубната си страст, ако не на хартията — на този довереник на боязливите или наранени души, на този търпелив, мълчалив и безчувствен приятел, който макар да не отговаря на сърцераздирателните оплаквания, поне винаги ги изслушва и запомня. Когато сърцето й преливаше от вълнения — ту тъжни, ту сладки, ту горчиви, ту нежни, клетото момиче откри скръбно удоволствие в немите, уединени излияния, облечени в поетично, простичко и трогателно слово, написани като искрена проза, и полека-лека свикна да не споделя тайните си само с Агрикол. Въпреки, че за основа й служеха някои разсъждения, породени в нея от красотата, чистата любов, майчинството, богатството и беднотата, те толкова дълбоко разкриваха изключителната й личност, че тя не се осмели да ги покаже на Агрикол.

Впрочем, това беше дневникът на едно бедно момиче от простолюдието слабо, грозно и нещастно, но надарено с ангелска душа и бляскав ум, развит от книги, размисли и самота. На някои страници имаше много точни наблюдения върху хората и нещата, погледнати от положението, в което съдбата беше поставила тази несретница.

Последните страници на дневника, на места прекъсвани или зацапани от сълзи, бяха свързани с любовта на Агрикол към Анжел.

„Петък, 13 март, 1832 г.

… Прекарах нощта, без да ме споходят кошмари. Тази сутрин се събудих без никакво предчувствие. Когато дойде Агрикол бях съвсем спокойна.

Той не ми се видя развълнуван. Беше както винаги прям и откровен. Най-напред ми разказа за една случка, която засяга господин Харди. После без колебание ми съобщи:

«От четири дни съм лудо влюбен. Чувството ми е толкова сериозно, че мисля да се оженя. Впрочем, дойдох да поискам съвет от теб.»

Ето как ми съобщи тази ужасна за мен новина — искрено и добродушно. Аз седях от едната страна на камината, а Агрикол — от другата. Разговаряхме. Но онова, което ми каза той, беше достатъчно, за да се скъса сърцето ми… Влиза един човек, прегръща те братски, сяда, говори ти и после…

Боже мой! Боже мой! Губя разсъдък…

Чувствувам се по-спокойна… Смелост, смелост, бедно сърце. Ако някога, след много време, отново ме сполети нещастие, ще прочета тези редове, написани под диктовката на най-убийствената болка, която съм изпитвала и която едва ли ще изпитам повече, и ще си кажа: какво представлява сегашната ми скръб в сравнение с миналата?

Ужасна е моята скръб! Неоснователна, смешна, срамна. Не бих я споделила дори с най-снизходителната майка…

Има много страшни мъки, които справедливо карат човека да повдигне рамене от съжаление или от презрение! Има нещастия, които са забранени!

Агрикол ме помоли утре да отида и да видя хубавото момиче, което е обикнал и за което иска да се ожени, ако инстинктът на сърцето ми го приеме… Това е най-скръбната от всички мисли, които ме измъчват, след жестоката му молба.

Казвам жестока, Агрикол… Не, не, братко, прости този несправедлив вик на нараненото ми сърце. Знаеш ли, би ли допуснал, че аз те обичам още по-пламенно, отколкото ти обичаш или ще обичаш някога онова очарователно същество?

«Строен ръст, бяла като сняг, с големи, кротки сини очи, като твоите…»

Никога не съм усещала толкова добре, както сега съжалението и съчувствието, което едно чувствително и добро същество внушава, без да предполага, че те наранява смъртоносно… За това то не заслужава укор, напротив, заслужава да бъде оплакано, заради онази скръб, която ще изпита, когато узнае, че ти е причинил зло.

Странно, никога Агрикол не ми се е виждал толкова красив, както тази сутрин. Колко развълнувано беше мъжественото му лице, когато ми разказваше за тревогата на хубавата млада госпожа! Когато го слушах как описва сърдечните терзания на жената, изложила честта си на опасност, заради онзи, когото обича, усещах, че сърцето ми силно тупти, а ръцете ми пламтят… Колко смешно! Нима аз имам право да се смущавам така?!

Докато ми говореше, хвърлих бърз поглед към огледалото. Той не ме забеляза. Стори ми се, че шапката много ми прилича, че косата ми блести, че погледът ми е нежен. Агрикол ми се виждаше толкова хубав, че си помислих, че и аз не съм чак толкова грозна, колкото обикновено. Разбира се, по този начин се оправдавах пред себе си затова, че съм се осмелила да го обикна.

Онова, което се случи днес, все трябваше да стане някой ден. Да, тази мисъл ме утеши. Така хората, които обичат живота, си казват: какво е смъртта, все някой ден ще дойде, ако не днес то утре.

И онова, което винаги ме е предпазвало от самоубийството, е онази последна мисъл на нещастника, който предпочита да отиде при Бога, вместо да остане при неговите създания — чувството за дълг. Човек не трябва да се грижи само за себе си. Много пъти си казвах: Бог е добър, много добър, защото и най-нещастните намират любовта и се посвещават на другите. Аз, която съм толкова слабо и немощно същество, винаги съм успявала да допринеса някаква полза или да помогна с нещо на някого. Днес изпитах голямо изкушение да сложа край на живота си. Нито Агрикол, нито майка му вече имат нужда от мен. Да, но нещастниците, за които госпожица Кардовил ме помоли да се погрижа? Ами самата тя?… Въпреки, че ми се поскара приятелски за упоритите ми подозрения към онзи човек. Сега се боя за нея повече от всеки друг път. Усещам, че се намира в опасност и съм сигурна, че моето оставане тук ще й бъде полезно.

А това означава, че трябва да живея… Да, трябва да живея за да отида утре и да видя онова хубаво момиче, в което е влюбен Агрикол.

Боже мой, защо винаги усещам скръб, а не омраза. Сигурно в омразата има горчива наслада. Толкова хора мразят! Дали и аз няма да мразя онова хубаво момиче? Анжела… Така го нарече той и се възхищаваше добродушно от името му.

И аз сравнявам това име, това благородно понятие с прякора, който е ироничен символ на моята грозота. Бедни Агрикол, бедни братко, понякога добротата е толкова сляпа, колкото и злобата!

Да намразя онова хубаво момиче?! И защо? То не е откраднало от мен красотата, с която примами Агрикол. Справедливо ли е да му завиждам, че е хубаво?

Когато още не бях свикнала с последствията от грозотата си все си задавах горчивия въпрос, защо Бог е сътворил толкова различни създанията си?

Но навикът да понасям болката ми даде възможност да разсъдя по-спокойно и накрая се уверих, че грозотата и красотата се съпровождат от най-благородни чувства — от възхищение и от състрадание. Грозните като мен се възхищават от красивите като Анжел и Агрикол. А от своя страна красивите изпитват трогателно съжаление към онези, които приличат на мен. Понякога човекът неволно храни добри надежди. Тъй като Агрикол от благоприличие не ми е разказвал за своите интимни приятелки, аз си мислех, че няма такива, че обича мен, но недъгът ми го възпира да ми каже. Дори написах стихове по този повод и ми се струва, че те не са съвсем несполучливи както другите.

Положението ми е много странно. Ако аз обичам, заслужавам присмех. Ако някой обича мен, ще заслужи още по-голям присмех. Как можах да забравя това и днес да страдам така жестоко? Но нека страданието ми бъде благословено, защото то не остави омразата да покълне в мен. Затова никога няма да намразя онова хубаво момиче. Ще изпълня докрай сестринския си дълг, ще послушам сърцето си. Аз имам чувство да предпазвам другите. То ще ме ръководи, то ще ми освети пътя…

Само от едно се боя — да не би да се разплача, когато видя хубавото момиче, да не би да не намеря сили да потисна вълнението си. Ами ако това се случи? Боже мой, ами ако се разплача? Какво неочаквано откритие за Агрикол! Той ще се досети за любовта ми към него. О, никога! Денят, в който разбере, че го обичам ще бъде последният в живота ми. Тогава в мен ще има нещо, което надхвърля дълга, и това е желанието, волята да се спася от изгарящия ме като нажежено желязо срам. Не, ще бъда спокойна. Нали преди малко мъжествено издържах първото изпитание пред него. Ще бъда спокойна и ще потисна в себе си всичко, което би навредило на обичаните от мен хора. Трудна, много трудна задача, защото трябва да внимавам да не бъда твърде снизходителна към онова момиче от страх да не се поддам неволно на някое лошо чувство. В такъв случай ще навредя на бъдещето на Агрикол, защото той каза, че изцяло ще разчита на моето мнение, за да вземе решението си.

Колко съм нещастна! Как злоупотребяват с мен! Агрикол иска мнението ми, защото вярва, че ще имам смелостта да се възпротивя на любовта му, ако това се налага. Или пък просто ще ми каже: «Няма значение. Обичам я. Бъдещето не ме интересува.»

Но ако той не иска да се съобрази с мнението ми, защо тогава ще трябва да ме води на тази жестока за мен среща? Сигурно все пак ще ме послуша, щом ми каза: «Ела!».

Толкова пъти съм си мислила за своята преданост към него за онова, което се таи в най-дълбоките, в най-съкровените кътчета на сърцето ми и съм се питала дали някога му е минавала през ум мисълта да ме обича не като сестра! Дали някога си е задавал въпроса колко вярна жена щях да му бъда? Но защо му е да се пита за такива неща? И да иска и да не иска, ще му бъда еднакво предана и като негова жена, и като негова сестра, и като негова майка. Защо трябва да му минават такива мисли? Човекът никога не желае онова, което има. Да се омъжа за него ли?… Боже мой. Какъв глупав, безсмислен сън, каква неземна мечта, обхващаща всички чувства от любовта до майчинството. Всичко това е забранено за мен. То е толкова смешно, колкото смешно би било, ако носех разкошни дрехи върху грозната си фигура.

Искам да разбера дали в най-отчаяното си положение съм страдала повече, отколкото страдам сега, когато научавам за женитбата на Агрикол. Искам да зная дали гладът, студът и немотията биха ме накарали да забравя сърдечната си рана или пък тази кървяща рана би ме заставила да пренебрегна студа, глада и немотията?

Не, не, тази ирония е горчива. Не ми подхожда да говоря така. Защо скръбта ми е толкова дълбока? С какво са се изменили любовта, уважението и почитта на Агрикол към мен? Оплаквам се… А какво би станало, както често за нещастие се случва, ако бях хубава, обичана и предана, а той предпочетеше една не чак толкова красива, не чак толкова харесвана и не чак толкова вярна жена? Нямаше ли да бъда сто пъти по-нещастна? Тогава щях да имам право, дори щях да бъда длъжна да му се разсърдя. А сега не мога дори да му се обидя, че не е помислил да свърже живота си с мен, защото това е смешно и невъзможно…

Дори ако поискаше да се ожени за мен, бих ли могла да проявя такъв егоизъм, че да се съглася на подобно нещо?

Много от страниците на този дневник съм започвала така — с дълбоко наранено сърце. И почти винаги, след като излея всичко върху листа, онова което не посмях на никого да кажа… Душата ми се успокояваше, а след това настъпваше примирението със съдбата, онова примирение, което е моя светлина… На онази, която се усмихва с очи, потънали в сълзи, която страда, обича и никога не се надява.“

Това бяха последните редове в дневника.

Много капки, засъхнали върху страниците, показваха, че са се проливали сълзи… Преди разсъмване Гърбавото, уморено от многото вълнения, постави тетрадката в палката, като мислеше, че това място, макар да не е по-скришно от останалите, не се и набива на очи, както ако го оставеше в някое чекмедже на писалището си.

На следващия ден, както се бе зарекла да изпълни докрай и достойно задачата си, Гърбавото чака дълго Агрикол и отиде заедно с него във фабриката на господин Харди.

Флорин научи, че Гърбавото е излязла, но през деня я задържаше работата й при госпожица Кардовил, затова изчака нощта, за да изпълни новите заповеди, които получи, след като съобщи с писмо за съдържанието на дневника на Гърбавото. Вечерта Флорин, след като се увери, че в стаята на младата работничка няма никой, влезе вътре. Тъй като предварително знаеше къде може да намери дневника, тя приближи до писалището, взе чекмеджето, извади от пазвата си едно запечатано писмо и се приготви да го сложи на същото място, където стоеше ръкописа. В същия момент тя толкова силно се разтрепери, че се видя принудена да се облегне на писалището.

Вече казахме, че Флорин продължаваше да изпитва добри чувства. Наистина, тя неизбежно трябваше да изпълнява заповедите, които получаваше, но със сърцето си разбираше цялата нечистота и безчестие на поведението си. Ако се отнасяше само до нея, тя щеше да намери смелост и да презре всичко, вместо да се подлагат на нечисто подчинение, но за нещастие работата беше друга и нейната смърт би докарала в отчаяние един човек, когото тя обичаше повече от живота си.

Макар Флорин почти никога да не знаеше с каква цел я карат да върши определена работа, особено що се отнасяше до кражбата на дневника на Гърбавото, тя предчувствуваше, че с оставяне на запечатаното писмо на мястото на дневника, последствията за Гърбавото нямаше да бъдат добри, защото помнеше зловещите думи, които изрече Родин предния ден: „Утре трябва да приключим с Гърбавото.“

Какво искаше да каже той? Защо последствията за Гърбавото щяха да бъдат такива, след като на Флорин бе заповядано да го остави на мястото на дневника? Тя не знаеше точно, но разбираше, че предаността, която Гърбавото изпитваше към госпожица Кардовил, събужда страх в противниците на Адриана. А и самата Флорин с всеки изминат ден се подлагаше на големи опасности и младата работничка можеше да открие нейното предателство. Страхът от последното извади Флорин от недоумението, тя сложи писмото в чекмеджето, скри ръкописа в дрехата си и крадешком напусна стаята на Гърбавото.