Йожен Сю
Скитникът евреин (122)

IV глава
Площада пред храма „Света Богородица“

Изминаха осем дни откакто Родин се зарази с холерата, чиито жертви постоянно се увеличаваха.

Ужасни дни! Мъртвешки покров загърна цял Париж, който доскоро беше толкова весел. Но никога небето не е било по-ясно синьо и безоблачно. Никога слънцето не бе пръскало толкова ярко лъчите си. Това неумолимо спокойствие на природата по време на опустошенията от смъртоносния бич беше една странна и тайнствена противоположност.

Досадната светлина на силното слънце правеше още по-очевидна промяната на лицата от големия страх, защото всеки трепереше за себе си и за близките си. Всички бяха разтревожени, потресени и недоумяващи.

Излизайки от дома си, хората оставяха живот, здраве и щастие, а след два часа намираха агония, смърт и отчаяние. На всяка крачка нови, зловещи зрелища смайваха човешкия поглед. Навред по улиците се движеха каруци, пълни с подредени един до друг ковчези. Те спираха пред всяка къща. Хора, облечени в бели и черни дрехи чакаха пред вратите. Те вземаха по един, два, а понякога три и четири ковчега за един и същи дом и каруците съвсем скоро се връщаха празни.

Почти всяка къща се огласяше от оглушителния тропот на чуковете. Заковаваха ковчезите, а майсторите не смогваха да ги изработят.

Отвсякъде се носеха страшни викове, плачове, стенания и отчаяни клетви. Близките отпращаха мъртъвците си. Каруците се движеха напред-назад: влизаха в улиците празни и излизаха пълни, следвани от други каруци.

Нощем прозорците на къщите светеха чак до зори. Беше времето на баловете. Светлините напомняха за веселите нощни пиршества, но вместо свещи, горяха кандила и вместо шумна музика се разнасяха заупокойни песни. А вместо шествията на маскардите на равни разстояния се поклащаха големи черни фенери, на които бе изписано: „Помощ за заразените от холера.“

Истинското нощно веселие цареше на гробищата. Там действително се веселяха. Мрачни и безмълвни преди, когато нощем се долавяше и най-малкия шум от разлюлявания от вятъра чемшир, пусти и толкова страшни, че нито една човешка душа не смееше да наруши мъртвешката им тишина, сега те изведнъж се съживиха, станаха шумни и светли. На кадящи фенери, окачени по черните борове и по белите надгробни камъни, множество гробари копаеха гробовете и си тананикаха. По това време този опасен и тежък труд се заплащаше едва ли не в злато, защото всички имаха нужда от тях и се стараеха всячески да им угодят. Те пиеха много, непрекъснато пееха, за да поддържат силите си и доброто разположение на духа си. Ако някой от тях започнеше да копае гроб и не успяваше да го довърши, другарите му услужливо го довършваха и приятелски полагаха тялото му в него.

На песните на гробокопачите отговаряха в далечината с други напеви. Около гробищата бяха издигнати временни кръчми и носачите на мъртъвци, щом сваляха клиентите си на определеното място, както остроумно се изразяваха, влизаха в кръчмите и благодарение на извънредно големите си заплати, пируваха като богаташи. Често зората ги сварваше с чаша в ръка и с весели шеги на уста. Във всичко това имаше нещо много странно: тези хора, които пренасяха мъртвите и стояха, тъй да се каже в сърцето на болестта, почти не се разболяваха и не умираха.

В покрайнините на града, където живееха наблъскани сред зловонията хиляди сиромаси и без това изнемощели от лишенията и напълно податливи на заразата, за няколко часа умираха не отделни хора, а цели семейства. Но понякога, о чудо на провидението, в студената, опустяла стая, от която вече бяха изнесени и бащата, и майката, и братът, и сестрата, оставаха сам-сами две малки дечица.

Често се случваше собствениците на къщите да затварят домовете си по липса на наематели. Тези окаяни бърлоги на трудолюбивите работници, които болестта изпразваше само за един ден като се започне от мазето, където обикновено живееха върху сламеници малки коминочистачи и се стигне до тавана, където измършавяли и полуголи се търкаляха на студения под няколко гладни и безработни, запустяха.

От цял Париж в разгара на епидемията най-страшно зрелище представляваше старата част на града и особено околностите на храма „Света Богородица“. Те бяха арена на ужасни сцени, тъй като повечето болни от близките улици, пренасяни към болницата „Отел-Диьо“, минаваха през площада.

Холерата имаше различни проявления… През осемте дни от разболяването на отец Родин, много и ужасни неща се случиха около църквата „Света Богородица“. Вместо по улица „Аркол“, която днес води до това място, тогава дотук се стигаше по една мръсна уличка, както повечето в тази част на града, която свършваше пред мрачен, порутен свод. От лявата страна на предхрамието оставаше преддверието на обширния съборен храм, а отсреща беше болницата „Отел-Диьо“. Малко по-нататък се виждаше оградата на Съборната църква.

Върху червената, напукана стена на входа всеки можеше да прочете една наскоро залепена прокламация, която съдържаше следните думи:^[1]

„Отмъщение! Отмъщение!

Хората от народа, които попадат в болницата, биват отравяни, защото нямала място за тях. Всяка нощ кораби, пълни с трупове плуват по река Сена.

Отмъщение и смърт на убийците на народа!“

Двама души, загърнати в дълги връхни дрехи и скрити в сянката на свода, слушаха с тревожно любопитство глъчката, която заканително нарастваше пред болницата „Отел-Диьо“. След малко до ушите им достигнаха виковете: „Смърт на лекарите! Отмъщение!“

— Подстрекателството подействува — каза единият. — Пламъкът достигна барута. Когато простолюдието се въодушеви, човек може да го насъска срещу когото си иска.

— Погледни там — каза другият. — Погледни онзи Херкулес, който се извисява над всичките псета. Това не беше ли един от най-яростните разрушители на фабриката на господин Харди?

— Да, той е… Познавам го. Ако някъде се върши нещо лошо, този нехранимайко винаги е там.

— Не бива да оставаме повече тук — каза другият. — Много студен вятър духа, пък сме и леко облечени…

— Прав си, холерата е сатанинска болест. Но нещата вървят на добре. Освен това твърдят, че републиканската партия ще вдигне цялото предградие на „Сен-Антоан“. Добре би било, защото това е от наша полза и святото дело на нашата вяра ще възтържествува над революционерското безбожие. Да вървим при отец д’Егрини.

— Къде ще го търсим?

— Наблизо е. Ела…

И двамата мъже се изгубиха.

Слънцето клонеше към залез и хвърляше позлатените си лъчи върху черните статуи в преддверието на храма „Света Богородица“ и върху двете величествени кули, които пробождаха небето. От няколко дни духаше сух, студен, североизточен вятър, който разпръсваше и най-малкото облаче.

Пред болницата „Отел-Диьо“ се бе струпала огромна тълпа, обграждаше цялата й фасада и блъскаше решетките. Зад тях стоеше едно отделение на пешите войски, а виковете „Смърт на лекарите!“ ставаха все по-заплашителни. Хората, които крещяха, принадлежаха към ленивото, нечестно и развратено простолюдие, към измета на Париж, затова дори клетниците, които пренасяха, се отвращаваха от ужасната тълпа и влизаха сред зловещите предсмъртни крясъци в болницата.

Непрекъснато пристигаха все нови и нови болни. Понякога носилките бяха закрити с чаршафи, но те често се смъкваха и разкриваха мъртвешките лица на заразените. Но вместо да се изплашат от ужасните гледки, негодниците си намираха повод за различни подигравки, шеги и предсказания за участта на нещастниците след като попаднат в ръцете на лекарите.

Сред тълпата бяха каменоделецът и Цибул, придружени от много свои последователи. След разрушаването на фабриката на господин Харди каменоделецът беше тържествено прогонен от братството на Вълците, които не искаха да имат нищо общо с този мерзавец. Тогава той се отдаде на пиянство и се възползува от исполинската си сила, за да получи заплата като телохранител на Цибул и ней подобните.

Общо взето, освен няколкото души, които случайно бяха попаднали на площада пред „Света Богородица“, дрипавата тълпа, струпала се тук, се състоеше от измета на парижкото население от хора, еднакво достойни за съжаление и укор, защото беднотията и невежеството раждат само порок и престъпление.

За тези диваци на цивилизованото общество не съществуваше нито милост, нито състрадание, нито страх от ужасните картини, които ги заобикаляха на всяка стъпка. Те нехаеха за живота си, който всеки ден се бореше с глада и изкушението за престъпление, презираха болестта с дяволска смелост и падаха под ударите й с хули на уста.

Каменоделецът се извисяваше над тълпата с огромния си ръст. Очите му бяха кръвясали, лицето му пламтеше и той викаше с цяло гърло:

— Смърт на лекарите! Те тровят народа!

— Защото е по-лесно да го тровят, отколкото да го хранят, добави Цибул.

След това вещицата се обърна към един умиращ старец, когото двама души пренасяха върху едно канапе и с мъка си пробиваха път през гъстата навалица, и извика:

— Не влизай вътре, нещастнико, по-добре пукни тук, на чист въздух, вместо да умреш в онази пещера, където ще те отровят като дърт плъх.

— Така е — каза каменоделецът, — а след това ще те хвърлят в реката на рибите, от които ти едва ли ще си похапнеш вече.

Като чу жестоките подигравки, старецът притвори очи и глухо изпъшка. Цибул поиска да спре носачите, но те не без усилие се изскубнаха от нея.

С всяка измината минута броят на болните, които донасяха, неимоверно нарастваше. Когато всички носилки се запълниха, започнаха да ги пренасят на ръце. Тук-там можеха да се видят ужасни сцени, които свидетелствуваха за светкавичното разпространение на заразата. Двама мъкнеха покрита с чаршаф носилка, изцапана с кръв. Единият внезапно усети наплива на болестта и замря на мястото си. Изнемощелите му ръце изпуснаха носилката, той пребледня, залитна и падна върху болния. Изплашен, другият носач хукна като обезумял и изостави другаря си заедно с умиращия сред тълпата. От ужас едни се разбягаха, други започнаха неистово да се смеят.

— Конете полудяха — каза каменоделецът — и изоставиха каруцата си насред пътя.

— Помогнете! — викаше с жален глас умиращият. — Смилете се над мен, занесете ме в болницата.

— Всички места в театъра са заети — каза един насмешлив глас.

— Пък и краката ти са слаби да се качиш до рая — добави друг.

Болният се помъчи да се повдигне, но нямаше сили и отново падна изнемощял върху носилката. Тогава тълпата се втурна и я преобърна. Носачът и старецът бяха прегазени и стенанията им се заглушаваха от виковете:

— Смърт на лекарите!

И крясъците отново закънтяха. В жестокото си ожесточение подивялата тълпа не се съобразяваше с нищо. Но след малко трябваше да направи място на няколко работници, които със сила пробиваха път за двама свои другари. Те носеха на кръстосаните си ръце един много млад работник, чиято натегнала глава с пребледняло лице бе облегната върху рамото на единия от носачите. След тях вървеше плачешком малко дете и държеше за края на ризата единия от работниците.

От известно време далеч из тесните улички на стария град се чуваха силните равномерни удари по барабан. Биеха отбой, защото в предградието на „Сен-Антоан“ имаше бунт. Барабанчиците влизаха през свода и минаваха по площта на църквата „Света Богородица“. Един от войниците — старец с побелели мустаци, внезапно престана да бие барабана си и изостана от другарите си. Другите войници се обърнаха и видяха, че той бе позеленял. Краката му се подгъваха, говореше несвързано и като ударен от гръм се повали на земята, преди още барабанчиците от първия ред да бяха спрели. От бързината на всичко станало за миг се уплашиха и най-закоравелите сърца. Изненадана от внезапното спиране на отбоя една част от тълпата се втурна с любопитство към барабанчиците. Щом видя умиращия войник в ръцете на другарите си, един от двамината, които разговаряха под свода от самото начало на бунта, попита барабанчиците:

— Да не е пил вода от някоя чешма по пътя?

— Да, господине — отговори войникът, — умираше от жажда и пи една-две глътки на площад „Шателе“.

— Значи е отровен — каза човекът.

— Отровен ли? — извикаха няколко гласа.

— Нищо странно няма — поде човекът тайнствено. — Пускат отрова във водата. Тази сутрин убиха един човек на улица „Бобур“, защото го заловили да пуска арсен в бъчвата на една кръчма — и след това неизвестното лице се изгуби.

Този нов слух, не по-малко глупав от слуха, който се разпространяваше за отравянето на болните в „Отел-Диьо“, беше посрещнат с взрив от негодувание. Пет-шест дрипави като разбойници мъже сграбчиха тялото на умиращия барабанчик, вдигнаха го на раменете си, въпреки съпротивата на другарите му и начело със зловещия си трофей преминаха площада, оглавявани от Цибул, която крещеше:

— Сторете път на трупа! Ето как тровят народа…

Тълпата отново се разшумя при пристигането на една пощенска карета с четири коня, която не можеше да си пробие път. Тя бе тръгнала по уличките на стария град, за да стигне през площада на храма „Света Богородица“ до отсрещния бряг на Сена. В каретата имаше бегълци, които искаха да напуснат Париж, за да се спасят от ужасната болест. Един слуга и една прислужница, седнали в задната част на каретата с ужас се споглеждаха, докато преминаваха покрай болницата „Отел-Диьо“, а момъкът, седнал на предната седалка, повдигна завесата и предупреди кочияшите да карат бавно, за да не се случи нещо неприятно сред гъсто струпаното множество. Този момък беше господин дьо Моринвал, в каретата се намираше господин дьо Монброн и неговата внучка. Младата жена явно не беше на себе си от страх, а господин дьо Монброн, въпреки твърдостта си, изглеждаше доста разтревожен и от време на време миришеше едно шише с камфор.

Известно време каретата се движеше бавно, кочияшите предпазливо водеха конете. Изведнъж тълпата зашумя и в далечината се чу тропот, приглушено дрънчене на вериги и железа, които винаги издаваха артилерийските коли. И наистина, от храма „Света Богородица“ се зададе такава кола, която скоро щеше да се срещне с великолепната карета.

Въпреки че тълпата беше много гъста, артилерийската кола се движеше бързо и когато се приближи съвсем, множеството отстъпи встрани като омагьосано.

Скоро недоумението се разсея от думите, които се предаваха от уста на уста:

— Катафалката… Катафалката…

Носилките не стигаха, за да се пренесат мъртвите и затова ги товареха върху артилерийските коне. Когато минувачите се спряха от страх и ужас да видят зловещата кола, каменоделецът и неговите приятели започнаха още по-силно да викат:

— Направете път на умрелите! — изкрещя Цибул.

— Тази кола няма да ви прегази — отвърна каменоделецът.

— Пътниците й са много смирени.

— Те никога няма да слязат.

— И за кочияш си имат само един войник.

— Наистина, цивилен води предните коне.

— Сигурно другият войник се е уморил. Сигурно е влязъл в катафалката и ги пази, докато слизат в голямата дупка.

— С главата напред.

— Да пускат ги с главата напред в хлорна вар.

— И те плуват по гръб.

— Колко отвратително миришат.

— Като престоял труп — каза каменоделецът.

— А — възкликна Цибул. — Сега катафалката ще удари хубавата карета. Чудесно! Богаташите в нея ще почувствуват смъртта.

И наистина, в този момент катафалката беше непосредствено срещу каретата. Един мъж по риза и с дървени обувки водеше предните коне, а един войник управляваше задните. В катафалката имаше толкова много ковчези, че те едва се удържаха вътре. При всяка неравност по пътя тя подскачаше и дървените сандъци се удряха един в друг. Очите на цивилния колар светеха, лицето му беше зачервено и не бе трудно да се досети човек, че бе пийнал. Той крещеше по конете и ги мушкаше с бича, въпреки отчаяните молби на войника, който волю-неволю трябваше да се съобразява с него.

Изведнъж коларят се отби от пътя, насочи катафалката към каретата и успя да я закачи. От удара покривът на артилерийската кола се преобърна и един ковчег падна навън като повреди вратата на каляската, а след това с глух тропот се изсипа на земята. Скованите набързо дъски се откъртиха и разкриха един синкав труп, закрит наполовина с чаршаф.

От тази ужасна гледка, госпожа дьо Моринвал, която машинално гледаше към вратата, изпищя и припадна. Тълпата ужасена се разбяга. Кочияшите на каретата използуваха мястото, което се разчисти пред тях, дръпнаха юздите и конете поеха към крайбрежието на Сена.

В същото време се чуха приглушените звуци на весела музика и викове, които единогласно повтаряха:

— Тържеството на холерата!

Те съобщаваха за един от онези невъобразими, ужасни и дори неверни епизоди, съпровождащи разгара на заразата.

И наистина, ако съвременните свидетелства не съответствуваха напълно на официалните документи за тези празненства, човек би си помислил, че всичко това е измислица на болен мозък.

Маскираните се появиха на площада пред храма „Света Богородица“, тъкмо когато каретата на господин дьо Моринвал се изгуби зад крайбрежието.