Йожен Сю
Скитникът евреин (15)

I глава
Писмата^[1]

 

Щом видя, че Дагоберт остана без кон, без документи и без пари, звероукротителят Морок реши, че той едва ли ще може да продължи пътя си и уреди идването на кмета. Бе изпратил Карл с едно писмо в Лайпциг и му бе наредил да го пусне по пощата веднага, щом пристигне.

Писмото бе адресирано така: „До Господин Родин, улица «Milieu des Ursins», 11. Париж.“

По онова време някъде около средата на тази усамотена и почти непозната улица, която бе разположена по-ниско от крайбрежната „Наполеон“, излизаща близо до „Сент-Ландри“, се намираше една бедняшка къща. Тя се издигаше сред тъмен и тесен двор, а от улицата я отделяше малка постройка със сводеста врата и с два прозореца, препречени от гъсти решетки.

Това безмълвно жилище беше обзаведено съвсем простичко, за което можеше да се съди по покъщнината в доста обширния салон на долния етаж от голямата къща. Стените бяха накичени със стари сиви резбови украшения, боядисаният в червено и добре излъскан под беше от тухли. В другия край на стаята, срещу огнището, на висока поставка от як дъб стоеше глобус с диаметър около четири стъпки. По глобуса се виждаха множество червени кръгчета, пръснати по всички краища на света — на север и на юг, на изток и на запад, като се почне от най-дивашките страни и най-отдалечените острови и се стигне до най-просветените народи, та дори до Франция. Нямаше нито една страна, по която да не са наслагани тези червени показателни знаци. До една черна дървена маса, долепена до стената недалеч от огнището и отрупана с книжа, имаше стол. Малко по-нататък, между двата прозореца, стоеше голямо писалище от орехово дърво, над което висяха полички, запълнени с картонени кутии.

Към края на октомври 1831 година, около осем часа сутринта, зад това писалище бе седнал човек, който пишеше. Този човек беше кореспондентът на звероукротителя Морок, г-н Родин.

Петдесетгодишният мъж носеше вехт разнищен редингот в маслинов цвят с мазна яка, една кърпа вместо вратовръзка, черни панталони и жилетка от сукно, чиито разтеглени шевове се виждаха. Краката му в големи обувки, лъснати с дървено масло, бяха стъпили на четвъртито зелено губерче, постлано върху червения лъскав под. Сивата му коса, обрамчила като венец полуплешивата глава, падаше над слепоочията му. Веждите почти не личаха. Тънките му горни клепачи, които приличаха на ципи от очите на влечуго, закриваха наполовина малките му, живи черни очички. Съвсем безцветните му присвити устни почти не се различаваха на бледото, мършаво лице с остър нос и вирната брадичка. Тази пепелява няма маска стоеше неподвижна като в гроб и от това изглеждаше още по-страхотна. Ако не беше бързото местене на пръстите и скърцането на перото, човек би помислил, че приведената му фигура е труп.

С помощта на таен шифър, сложен пред него, той преписваше някои неща от едно дълго писмо. Онзи, който не притежаваше ключа за този тайнопис, не би разбрал нищо. Сред дълбоката тишина на мрачния и навъсен ден, който правеше още по-тъжна голямата, студена и празна стая, човекът с ледено лице, изписващ тайни знаци, имаше зловещ вид.

Удари осем часа… Портата се хлопна глухо, а след това звънчето иззвъня два пъти. Много врати се отвориха и затвориха преди в стаята да влезе още един човек. Щом го видя, г-н Родин стана, сложи перото между пръстите си, поздрави го много учтиво и отново се зае с работата си, без да отрони дума.

Тези двама души изобщо не си приличаха. Новодошлият, който явно младееше за възрастта си, беше най-много на тридесет и шест-тридесет и осем години. Имаше стройно тяло и висок ръст. Човек трудно би издържал на блясъка на големите, стоманеносиви очи. Носът му беше едър, месест, с изпъкнал връх. Синкавата, наскоро подстригана брада съвсем не отиваше на алените му устни и на хубавите му бели зъби. Той свали шапката си и взе от масата друга по-малка черна кадифена шапчица. Имаше кестенява, още непосребрена от годините коса. Беше облечен с дълъг редингот, закопчан по войнишки догоре. Проницателният поглед и голямото чело говореха за остър ум, а широките гърди и едрите плещи разкриваха физически здравата му натура. Облеклото, ръкавиците, лъщящите обувки, леката миризма, която се носеше от косите и лицето му, изящността и благоприличието на всеки негов жест показваха, че е добре възпитан светски човек и навяваха на мисълта, че би могъл да се стреми към много неща — от най-лекомислените до най-сериозните.

Хармонията между просветения ум, здравото тяло и крайно изтънчените обноски създаваше единно цяло, чиято най-очарователна черта беше непостоянната, меняща се усмивка върху живото лице. Тя съответствуваше на случая, беше ту благосклонна, ту злобна, ту сърдечна, ту весела, ту разумна, ту пленителна и подсилваше яркото му обаяние, което покоряваше от пръв поглед. Но въпреки всичко, той създаваше противоречиво впечатление, заредено с неопределено безпокойство, сякаш изящното поведение, красноречивите думи, деликатните ласкателства и приятната усмивка криеха някаква съблазнителна клопка. Обиквайки го, човек не знаеше за зло или за добро се е привързал към него.

Г-н Родин, който беше секретар на новодошлия, продължаваше да пише.

— Има ли писма от Дункерк? — попита го господарят му.

— Пощальонът още не е идвал.

— Не се тревожа особено за здравето на майка си, защото тя се оправя. Но ще бъда съвсем спокоен, когато пристигне писмо от… моята най-добра приятелка, княгиня Сен-Дизие. Надявам се, че тази сутрин най-сетне ще получа добри новини…

— Желателно е — отвърна кратко смиреният, покорен и безстрастен секретар.

— Разбира се, че е желателно. Защото най-хубавият ден в живота ми беше тогава, когато княгиня Сен-Дизие ми писа, че внезапната, опасна болест на майка ми, е преодоляна, благодарение грижите на княгинята… Иначе веднага трябваше да замина при нея, въпреки необходимостта да бъда тук — той се приближи до писалището на секретаря и добави: — Писмата от чужбина прегледани ли са?

— Ето съдържанието им накратко…

— Всички писма ли пристигнаха затворени на адреса си, както заповядах?

— Всички…

— Прочетете ми резюметата. Ако реша да отговоря на някое писмо сам, ще ви кажа.

И господарят на Родин започна да се разхожда из стаята със скръстени на гърба ръце, като от време на време правеше забележки, които секретарят записваше старателно.

Г-н Родин взе един доста голям свитък и започна:

— Дон Рамон Оливарес от Кадикс пише, че получил писмо №19, с което ще се съобрази и ще се откаже от намеса в отвличането.

— Добре.

— Граф Романо от Рига се намира в неприятно положение…

— Нека Дюплесис му изпрати петдесет наполеона като помощ. На времето служих в полка на графа и той се отзоваваше много добре за мен.

— Във Филаделфия са получили последните томове на френската история, пречистена и годна за верните, но ги изчерпали и искат още.

— Отбележете си това и пишете на Дюплесис… Продължавайте.

— Господин Спиндлер праща от Намур тайния доклад за г-н Ардуен.

— Резюмирайте съдържанието му…

— От същия град г-н Ардуен праща таен доклад за г-н Спиндлер.

— Резюмирайте съдържанието му…

— Доктор Ван Остадтър от същия град изпраща поверително изложение за господата Спиндлер и Ардуен.

— Сравнете ги… Продължавайте.

— Граф Малипиери от Торино пише, че подаръкът от триста хиляди франка е одобрен.

— Съобщете за това на Дюплесис… По-нататък?

— Дон Станислав тръгнал от Баден заедно с царица Мария-Ернестина. Пише, че Нейно величество с благодарност ще приеме съветите, които ще получи, и саморъчно ще отговори.

— Отбележете си… Сам ще пиша на царицата.

Докато Родин си записваше по полетата на свитъка, който държеше, господарят му сновеше насам-натам из стаята, но внезапно се спря пред големия глобус с червените кръстчета и започна умислено да го разглежда. Секретарят продължи:

— Тъй като на някои места в Италия духовете са разбунени и неколцина размирници са обърнали очи към Франция, отец Росини пише от Милано, че ще бъде от особена важност там да се разпространи едно малко книжле, в което нашите съотечественици — французите, да бъдат представени като безбожници, разсипници, грабители и кръвопийци…

— Превъзходна мисъл, ще могат изкусно да експлоатират нашенските безпътства по време на републиканските войни в Италия. Нека се възложи на Жак Дюмулен да напише такова книжле. Този човек е само жлъч и отрова. Ужасна книжка ще стане… И аз ще му дам някои сведения, но да не му се плаща, докато не предаде ръкописа…

— Разбира се… Ако му се плати предварително, той ще прекара една седмица пиян-залян в някое неприлично място. Така се наложи да му плащаме два пъти за злостната статия срещу пантеистичните проповеди на философското учение на професор Мартин.

— Отбележете си… и продължавайте.

— Търговецът пише, че деловодителят се кани да изпрати банкера при когото трябва, та да даде отчет за работите си… — Родин особено наблегна на тези думи и каза на господаря си: — Разбирате ли?

— Много добре… — отвърна другият разтреперан. — Това са условни думи… По-нататък?

— Но деловодителят е възпрян от някакво угризение на съвестта.

След като помълча, господарят на Родин сбърчи чело и рече:

— Нека въздействува над въображението на деловодителя с мълчание и уединение, после нека го накара пак да прочете списъка на случаите, в които цареубийството е простено… Продължавайте.

— Госпожа Сидней пише от Дрезден, че чака наставления. Отново е имало неприятни сцени на ревност между бащата и сина заради нея. Но изповедите, продиктувани от взаимна омраза, и тайните, които всеки съперник й е съобщавал за другия, не са дали исканите от нея сведения. Досега е успявала да не се поддаде нито на единия, нито на другия. Но се бои, че ако това продължи, те ще се усъмнят. Кого трябва да предпочете — бащата или сина?

— Сина… Ревността на бащата ще бъде много по-голяма и много по-жестока. За да си отмъсти, че е предпочела сина, той може да каже онова, което и двамата са толкова заинтересовани да крият… По-нататък?

— От три години две слугини на Амброси, настанени в малката енорийка във Валеските планини, са изчезнали… безследно. Същото се случило и с третата. Местните протестанти се безпокоят, говорят за убийство… при страшни обстоятелства…

— Докато нещата се изяснят, нека Амброси се защитят от безсрамните клевети на това общество, което си служи с най-чудовищни измислици… Продължавайте.

— Томсън от Ливърпул най-сетне успял да вкара Жовил като доверен човек у лорд Стюарт — богат ирландски католик, чийто ум от ден на ден отслабва.

— Това да се провери и ако е така, Томсън да се награди с петдесет наполеона. Кажете на Дюплесис… Продължавайте.

— Франк Дихенщайн от Виена пише, че баща му починал от холера в едно малко селце, на няколко мили от града… Епидемията бавно се разпространява от Северна Русия през Полша.

— Така ли? Дано този страшен бич не стигне до Франция!

— Франк Дихенщайн пише, че двамата му братя се решили да обжалват подаръка на баща им, но той не е съгласен.

— Да се допита до двамината, които са натоварени с решаването на тази разпра… По-нататък?

— Кардиналът княз Амалиски ще се съобрази с трите точки от мемоара, но за четвъртата има условия.

— Не може да има никакви условия. Трябва да го приеме изцяло. В обратен случай — война! Ясно подчертайте това — война! Яростна, безмилостна за него и за привържениците му… По-нататък?

— Фра Паоло пише, че патриотът Бокари, глава на една много опасна общност, отчаян от обвиненията на неговите приятели в предателство, вследствие на някои подозрения, които той събуждал с нерешителността си, наскоро се е самоубил.

— Бокари!!! Възможно ли е това?… Бокари! Патриотът Бокари, този толкова опасен неприятел? — възкликна господарят на Родин.

— Патриотът Бокари… — повтори секретарят все така безстрастно.

— Нека Дюплеси изпрати пощенски запис от двадесет и пет наполеона на Фра Паоло… Отбележете си това.

— Хаусман пише, че френската танцьорка Албертина Дюкорне е любовница на княза властник и има пълно влияние над него, което означава, че чрез нея може да се постигне набелязаната цел. Но тя е в ръцете на любовника си, осъден във Франция за фалшифициране, и не прави нищо, без да се допита до него…

— Нека Хаусман поговори с този човек и ако претенциите му са основателни, да отстъпи. Също така да се проучи дали момичето няма роднини в Париж.

— Орбанският дук пише, че неговият господар — царят, ще разреши отварянето на ново учреждение, но при предварително определени условия.

— Никакви условия! Или безпрекословно приемане, или пълен отказ. Така се разпознават приятелите и враговете… Колкото по-неблагоприятни са условията, толкова по-голяма твърдост да се проявява и с това да им се внуши доверие към нас.

— Същият пише, че цялото дипломатическо тяло продължава да подкрепя исканията на бащата на онази госпожица протестантка, която ще напусне манастира, дал й убежище и закрила, само ако се ожени за любовника си в разрез с волята на своя баща.

— О! Значи дипломатическото тяло още подкрепя исканията на бащата?

— Да.

— Тогава му пишете, че духовната власт няма нищо общо със светската.

В това време звънчето на пътната врата иззвъня два пъти.

— Вижте кой е — каза господарят на Родин.

Секретарят стана и излезе. Господарят му продължи да се разхожда замислен от единия край на стаята до другия. Пак отиде до големия глобус и спря. Известно време постоя, загледан мълчаливо в безбройните малки червени кръстчета, които покриваха като гъста мрежа всички части на света. Вероятно си помисли за невидимото влияние на неговата власт, която явно се простираше над целия свят, защото чертите на лицето му се оживиха, големите му сиви очи блеснаха, ноздрите му се разшириха и по мъжествения му лик се изписа жизненост, смелост и гордост. С вдигната глава и презрителен поглед той се доближи до глобуса и облегна силната си ръка върху полюса. В жеста и позата му имаше толкова надменност и решителност, сякаш бе напълно уверен, че владее цялата земя. Сега не се усмихваше. Голямото му чело се смръщи и погледът му стана заплашителен. Ако някой художник поискаше да нарисува демона на горделивостта и властолюбието, не би намерил по-ужасен образец. Но щом Родин влезе, изразът на господаря му моментално се промени…

— Пощальонът — каза Родин и посочи писмата, които държеше. — От Дункерк няма нищо…

— Нищо! — извика господарят му и неумолимото му лице се натъжи. — Съвсем нищо. Никакво известие от майка ми! Още тридесет и шест неспокойни часа.

— Струва ми се, че ако имаше нещо лошо, княгинята щеше да ви пише. Сигурно майка ви е по-добре…

— Разбира се, Родин, вие имате право. Но както и да е, аз се тревожа… Ако и утре не получа утешителни новини, веднага ще замина при княгинята… Защо ли майка ми реши да прекара есента при нея. Боя се, че климатът на Дункерк няма да й се отрази добре… — след като помълча, разхождайки се, той добави: — Прегледайте тези писма, откъде ли са?

Родин се взря в марките и отвърна:

— Три от четирите вероятно се отнасят за медальоните…

— Слава богу, дано новините са добри — извика Родин неспокойно, тъй като тези неща явно бяха много важни за него.

— Едното е от Карлстън и сигурно пише за мисионера Гавриил — отвърна Родин. — Другото е от Батавия и е за индиеца Джалма… Това е от Лайпциг… То потвърждава написаното от звероукротителя Морок, който съгласно заповедите е успял безпрепятствено да преустанови пътуването на дъщерите на генерал Симон.

Щом чу името на генерал Симон, господарят на Родин помръкна.