Йожен Сю
Скитникът евреин (119)

I глава
Скитникът

Беше нощ.

Луната грееше. Звездите трепкаха сред спокойното тъжно небе. Духаше остър северен вятър. Пристъпите му бяха силни, сухи и студени. Той сменяше посоките си, виеше и се завърташе в бързи вихрушки. Пискливите му шеметни набези разклащаха височините на Монмартър.

На най-високия връх на този хълм се бе изправил един мъж. Голямата му сянка падаше върху каменистата земя, осветена от луната. Този пътник гледаше към Париж, който се простираше пред краката му. Париж, чиито кули, сводове и камбанарии се отразяваха в чистия небосклон, а от центъра на този каменен океан се издигаше светла пара, която чезнеше в звездното небе… Проблясваха хилядите светлинки на вечерта — време за удоволствия във веселата, светла и шумна столица.

— Не — казваше си пътникът. — Това няма да стане. Бог не ще поиска това да стане. Онези два пъти стигат. Преди пет века отмъстителната Божия десница ме тласна от вътрешността на Азия до тук. Едва успях да стъпя на тази земя и оставих след себе си повече скръб, отчаяние, опустошения и мъртъвци, отколкото войските на хиляди завоеватели. Тогава влязох в града и от него остана само една двадесета част.

Преди два века същата безмилостна ръка, която ме води по целия свят, ме отпрати дотук. И тогава страшният бич, с който Бог сподиря стъпките ми, опустоши града и удари най-напред братята ми, които и без това бяха изнемощели от труд и беднотия.

Моите братя, братята на йерусалимския занаятчия, когото Бог прокле и в негово лице прокълна целия род на работниците — винаги страдащ, беден и робски, който като мен върви, върви без да спре, без почивка, без възнаграждение, без надежда и ще върви докато мъже и жени, деца и старци не умрат под желязното, убийствено иго, което други наследяват по реда си и пренасят от поколение на поколение върху покорните си, смазани плещи. И ето че за трети път през тези пет века идвам на един от хълмовете, обградили този град. Може би и сега нося със себе си страх, отчаяние и смърт. И този град, упоен от глъчката на нощните си пиршества, не знае — да, не знае, че аз съм пред вратите му.

Ала не, не, моето пристигане няма да бъде ново бедствие. По неведомите си пътища Бог ме доведе дотук през цяла Франция, като ми внушаваше да отбягвам и най-малкото селце и погребалният звън не ознаменува преминаването ми. Освен това и призракът ме напусна, онзи блед, зелен призрак с хлътнали, кървясали очи. Докато газех френската земя, влажната му студена ръка пусна моята и той се изгуби…

Но чувствувам, че смъртта все още витае около мен. Острите дихания на този зловещ вятър не престават и ме обграждат с вихрушката на своята отрова, сякаш сеят болест.

Няма съмнение, че Божият гняв се укротява. Моето идване тук може би е само една заплаха, с която Бог иска да срещне онези, които трябва да сплаши. Така е, защото обратното означава, че той иска да нанесе още по-ужасен удар, разпръсквайки страх и смърт най-напред в сърцето на страната, в центъра на този многолюден град. О, не, не, Бог ще се смили! Не, той няма да ме осъди на това ново наказание.

Уви, в този град моите братя са по-многобройни и по-окаяни от където и да било… И аз трябва да им донеса смърт!

Не, Бог ще се смили, защото най-сетне седемте потомци на сестра ми се събраха тук. И аз трябва да им донеса смърт…

Смърт, вместо помощта, от която се нуждаят…

Защото тази жена, която се скита като мен от единия край на света до другия, след като разкъса още веднъж примките на техните врагове, продължи вечния си ход. Напразно тя предчувствуваше, че големи нещастия отново заплашват онези, които аз обичам, заради кръвната ми връзка с тях. Невидимата ръка, която ме води, гони пред мен жената скитница. Както винаги тласкана от силна вихрушка, в мига, когато трябваше да се отдели от роднините ми, тя напразно молеше:

— Господи, остави ме поне да довърша делото си!

— Върви!

— Остави ме само няколко дни, само няколко дни…

— Върви!

— Онези, които закрилям, се намират на ръба на пропастта!

— Върви! Върви!

И скитницата звезда отново пое по вечния си път, а гласът й прекоси от край до край пространството и ме повика на помощ на роднините ми.

Когато гласът й достигна до мен, аз почувствувах, че потомците на сестра ми са изложени на още по-големи опасности и че те ще се увеличават все повече.

О, Господи, кажи ми, кажи ще се спасят ли потомците на моята сестра от злата съдба, която от толкова векове тегне над рода ми? Ще ми простиш ли в тяхно лице? Или пак ще ме накажеш чрез тях?

Моля те, внуши им да послушат последната воля на своя предтеча! Помогни на милостивите им сърца да се обединят в една обща сила, в един благороден ум, в едно огромно богатство! Тогава те ще се стараят за бъдещото щастие на човечеството. Тогава може би те ще откупят моята вечна мъка!

Тогава думите на Човекът-Бог „Обичайте се помежду си“, ще бъдат тяхна единствена цел и тяхно единствено средство. С помощта на тези божествено всесилни думи те ще се борят и ще победят лъжливите свещеници, които потъпкаха заповедите на Човека-Бог за любов, мир и надежда и изповядват учения, от които диша омразата, насилието и отчаянието.

Тези лъжесвещеници, подкупени от силните и властните на деня, които винаги са техни съучастници, вместо да поискат малко щастие и за моите страдащи от векове братя, се осмеляват да казват в твое име, о, Боже, че бедният е осъден на вечни мъки на този свят и че желанието и надеждата им за по-лек живот на тази земя е престъпление пред твоите очи. Те твърдят, че твоята воля е малцина да добруват, а почти цялото останало човечество да влачи ярема на теглото. Това е богохулство! Тези човекоубийствени думи не са достойни за божествената ти воля.

Смили се, Боже мой, и ме послушай. Спаси от ръцете на враговете потомците на сестра ми, всичките — от простия работник до царския син. Не оставяй да загине началото на едно силно и плодовито сближение, което благодарение на теб, ще остане в летописите на човешкото щастие. Позволи ми, Боже, да ги събера, защото ги разделят, позволи ми да ги защитя, защото ги нападат, позволи ми да вдъхна надежда на онези, които са отчаяни, да повдигна онези, които са залитнали, да подкрепя онези, които постоянствуват в доброто.

И тяхната борба, преданост, добродетел и болки може би ще изкупят моя грях заради мен, когото нещастието — да, само нещастието бе ме направило несправедлив и зъл.

Господи, тъй като твоята всемогъща ръка ме доведе дотук с неизвестна за мен цел, най-сетне укроти гнева си. Нека отсега нататък стана оръдие на твоето отмъщение! Стига толкова скръб на тази земя! Вече две хиляди години твои създания умират по моите стъпки.

Светът намаля с една десета, скръбен покров обгърна цялото земно кълбо. От Азия до Ледовития океан аз вървях и вредом носех смърт. Не чуваш ли, Господи, протяжният плач, който се вдига от земята и достига небето? Смили се над всички и над мен. Дай ми един ден, само един ден, в който да събера потомците на сестра си, и те са спасени…

Пътникът каза тези думи, падна на колене и издигна умолително ръце към небето.

Изведнъж вятърът задуха още по-силно, зловещият му писък се превърна в буря. Скитникът затрепера и извика с уплашен глас:

— Господи, смъртоносният вятър яростно фучи. Струва ми се, че този вихър ме повдига. Боже, значи ти не искаш да чуеш молитвата ми! Ето го и призракът… Призракът пак е тук и зеленикавото му лице помръдва в конвулсивни тръпки, а червените му очи се въртят в орбитите си! Махни се! Махни се! Но ръката му… О, неговата студена ръка отново хвана моята… Милост, Боже!

— Върви!

— О, Боже, пак ли трябва да донеса страшния бич в този град! Моите нещастни братя ще погинат първи… Милост!

— Върви!

— А с тях и потомците на сестра ми… Милост! Милост!

— Върви!

— О, Боже, имай милост! Не мога повече да се държа на краката си. Призракът ме влече по надолнището на този хълм. Вървежът ми е бърз като смъртоносния вятър, който духа след мен. Вече виждам стените на града… О, милост, Господи, милост за потомците на сестра ми! Пощади ги! Направи така, че да не ги погубя и те да възтържествуват над враговете си!

— Върви! Върви!

— Земята се носи под краката ми. Вече съм пред вратите на града, но все още има време, Господи! Имай милост над този заспал град. Нека не се събужда ненадейно от викове на страх, отчаяние и смърт! Господи, вече стъпвам върху прага на вратата! Значи ти искаш това. Значи край! Париж, бичът е в сърцето ти. О, ти си прокълнат, прокълнат завинаги!

— Върви! Върви! Върви!^[1]