Йожен Сю
Скитникът евреин (65)

VII глава
Разкрития

Вратата, която Агрикол бе оставил открехната се отвори и жената на Дагоберт, Франциска Балдуин, се показа на прага бледа и изнемощяла като едва се крепеше на краката си. Войникът, Агрикол и Гърбавото се бяха замислили толкова дълбоко, че никой не я забеляза в първия миг.

Тя пристъпи в стаята, коленичи със скръстени ръце и рече с тих глас:

— Бедни ми съпруже, прощавай…

Агрикол и Гърбавото, които стояха гърбом, се обърнаха към вратата, а Дагоберт рязко изправи глава.

— Мамо! — извика Агрикол и се втурна към Франциска.

— Жено! — извика и Дагоберт, като стана и пристъпи към нея.

— Мамо, защо си коленичила — каза Агрикол, като се наведе и прегърна Франциска. — Изправи се.

— Не, сине — отвърна Франциска с обичайната си кротост и твърдост. — Няма да се изправя, докато баща ти не ми прости. Постъпих много несправедливо с него… Вече знам това…

— Да ти простя ли? — възкликна войникът и приближи още повече до нея. — Нима някога те обвиних, освен в първоначалното си отчаяние? Не, не… Аз обвиних лошите свещеници и бях прав. Най-накрая ти се върна — той се наведе и помогна на сина си да изправят Франциска, — вече имаме една грижа по-малко. Освободиха ли те вече? До вчера не успях да науча къде са те затворили, толкова грижи имах… Но седни, де.

— Мамо, — развълнувано каза Агрикол — колко си отслабнала, колко си бледа! Защо не ни съобщи? Ние щяхме да дойдем и да те намерим. Как само трепериш! Измръзнали са ти ръцете — продължи ковачът, коленичил пред Франциска. После се обърна към Гърбавото и каза: — Запали бързо огъня.

— Сетих се за това Агрикол, щом се върна баща ти, но вече няма нито въглища, нито дърва.

— Слез тогава долу и поискай на заем от дядо Лорио. Той е добър и няма да ти откаже. Мама може да се разболее, виж как трепери.

Гърбавото излезе, а Агрикол взе завивката от леглото и покри коленете на майка си. После отново коленичи, взе слабите ръце на майка си в своите и започна да ги топли с дъха си. Гледката беше трогателна, защото съчетаваше решителността на младия мъж и ангелската нежност към майка му.

Дагоберт взе една възглавница от леглото и като я подаде на жена си, рече:

— Чакай да ти сложа тази възглавница, ще се почувствуваш по-добре и ще се стоплиш.

— Какво толкова ме глезите! И особено ти, след като ти направих толкова зло… — обърна се тя към Дагоберт. След това взе ръката на войника и опря в нея разплаканото си лице. — В затвора се разкаях…

Агрикол страдаше, когато си помислеше, че майка му — тази свята и достойна жена, бе принудена да прекара известно време в затвора. Той се готвеше да я успокои, но не го направи, за да не нажали повече Дагоберт. Вместо това, продължи:

— А Гавриил, скъпа мамо? Как е добрият ми брат? Ако си го виждала, кажи ни къде е?

— Откакто се е върнал — каза Франциска и избърса сълзите си — го държат самичък. Забранили са му да излиза. Добре, че не му бяха забранили да се среща с мен, защото неговите думи и съветите, които ми даде, ми отвориха очите. Той, скъпи съпруже, ми разкри моята вина пред теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дагоберт.

— Аз те наскърбих много, но не го направих с лоши намерения. Като те виждах отчаян, аз страдах почти колкото теб, но не смеех да ти кажа, за да не наруша дадената клетва. Мислех, че постъпвам правилно, че това е мое задължение… Но пък и нещо ми казваше в същото време, че не съм задължена да те наскърбявам толкова. Боже мой, помогни ми, казвах си в затвора, докато се молех под подигравките на другите жени. Защо трябва нещо, което ми е заповядал изповедникът, така да измъчва мен и близките ми. Смили се над нас. Боже мой, вдъхнови ме и ме научи, ако съм сторила зло, без да искам… Бог ме чу, защото се молех искрено и ми внуши да отида при Гавриил. Благодаря ти, Боже, ще те послушам, казах си, Гавриил ми е като роден син. Той е и свещеник, и свят мъченик. Ако някой прилича на божествения Спасител по милост и доброта, това е Гавриил. Щом изляза от затвора, ще отида да го попитам и той ще ми обясни всичко…

— Права си, мамо! — каза Агрикол. — Гавриил е ангел, той е най-чистият, най-сърдечният и най-благороден човек на света. Той е пример на истинския добър свещеник.

— Ах, бедна съпруго — обади се и Дагоберт. — Колко хубаво щеше да е ако Гавриил бе твой изповедник!

— Много мислих за това преди той да отпътува, защото ми се искаше да се изповядам пред него. Но ме беше страх да не разсърдя отец Дюбоа и да не се отнесе Гавриил снизходително към греховете ми.

— Греховете ти! — възкликна Агрикол. — Сторила ли си някога поне един грях, мила мамо!

— И какво ти каза Гавриил? — попита войникът.

— Стана подозрителен, когато му разказах за отец Дюбоа и ме разпита за толкова други неща, за които никога досега не бе споменавал… Бях искрена, той също и така разкрихме много мрачни неща за хора, които винаги сме смятали, че са достойни за уважение, но които ни лъжеха, без да знаем нито той, нито аз.

— Как така?

— На него тайно съобщили за неща, които уж аз искам, а на мен, също тайно, ми казаха за неща, които уж той искал… Той ми каза, че в началото не усещал да е призван за свещеник… Но те му казали, че за мен няма да има спасение нито на този, нито на другия свят. Защото съм била убедена, че Бог ще ме възнагради, задето съм му дала такъв предан служител. Но и че никога не съм щяла да поискам от Гавриил доказателство за любов, макар да съм го прибрала от улицата и да съм го отгледала като роден син с лишения и труд… Тогава бедното дете, като помислило, че изпълнява желанието ми, се пожертвувало и постъпило в семинарията.

— Грозна работа — каза Агрикол. — Такова безчестие и лукавство! А за свещениците, които са го направили, е светотатствена лъжа…

— В същото време — продължи Франциска — на мен ми говореха друго. Казваха ми, че Гавриил искал да стане свещеник, но не смеел да ми каже заради Агрикол, който, оставайки завинаги работник, не ще може да се наслаждава на предимствата, които осигурява свещеничеството на Гавриил… И когато ми поиска разрешение да влезе в семинарията… Бедното дете! То е отишло там без желание, като си е мислело, че ще ме зарадва! А аз, вместо да го спра, го уверявах, че от това по-хубаво няма, че много се радвам… Аз, разбира се, преувеличавах, защото се страхувах да не си помисли, че ревнувам заради Агрикол…

— Каква отвратителна интрига! — каза Агрикол смаян. — Те недостойно са се възползували от взаимната ви преданост и Гавриил е помислил, че като го насърчаваш, то той изпълнява желанието ти.

— Гавриил наистина има добро сърце и това е неговото признание. Той е роден да утешава ония, които страдат, да се посвещава на нещастните и никога нямаше да проговори за миналото си, ако днес не стана дума… Той, който е благ и скромен, изведнъж се ядоса, особено на господин Родин и на още един човек, когото обвинява… Той каза, че и без друго имал сериозни причини да се оплаква от тях, но тези разкрития надхвърлиха предположенията му.

При тези думи на Франциска Дагоберт разтърка челото си, като че ли искаше да събере мислите си. От известно време той слушаше с голяма почуда и почти ужасен разказа за тези хитри и изкусно управлявани интриги.

— Най-накрая — продължи Франциска — когато казах на Гавриил, че по съветите на моя изповедник отец Дюбоа предадох на един непознат човек дъщерите на маршал Симон, които ми бе поверил мъжът ми, той остана много недоволен. Не защото съм поискала сирачетата да опознаят нашата вяра, а защото не съм попитала мъжа си, който единствено отговаря и пред Бога, и пред хората за залога, който са му поверили. Гавриил осъди поведението на Дюбоа, който, по неговите думи, ми е дал лоши съвети. След това ме успокои и ме накара да ти разкажа всичко, съпруже. И той искаше да ме придружи, но както казах, му е строго забранено да напуска семинарията и не можа да дойде с мен…

Дагоберт внезапно прекъсна жена си, развълнуван.

— Остави ме, Франциска, и аз сега да кажа една дума, защото сред толкова грижи и мрачни клюки, на човек му се завива свят. Ти ми каза в деня, когато изчезнаха децата, че когато си прибрала Гавриил в дома ни, си намерила на врата му бронзов медальон и в пазвата му портфейл, пълен с документи на чужд език, нали? Които после си дала на изповедника си… Никога ли не ти е разказвал за документите и медальона Гавриил?

— Не.

Като чу отговора на майка си, Агрикол толкова се смая, че извика:

— Щом е така, значи и Гавриил има интерес, както дъщерите на генерал Симон и госпожица Кардовил, да бъде утре на улица „Свети Франц“!

— Спомняш ли си — продължи Дагоберт, — че каза, щом пристигнахме, че след няколко дни ще му потрябваме ние и нашата помощ за една важна работа?

— Да, татко! — отвърна Агрикол.

— И го държат затворен в семинарията. Иска да се оплаква от началниците си. А помниш ли, че ни поиска помощ така тъжно и сериозно, че му казах…

— Че дори ако беше въпрос на сражение до смърт едва ли щеше да ни говори по друг начин! — отвърна Агрикол. — И ти, татко, който си участвувал в толкова сражения, призна смелостта на Гавриил. Но за да се страхува така от настоятелите си, трябва опасността да е много голяма…

— Сега, когато изслушах майка ти, разбрах всичко — каза Дагоберт. — И Гавриил, подобно на Роз и Бланш, на госпожица Кардовил, на майка ти, а и на нас самите, е жертва на интригите на лошите свещеници. Сега разбрах пъклените им планове — прибави войникът по-тихо. — Да се бори човек с тях трябва много сили… Досега не съм имал представа за тяхното могъщество…

— Татко е прав! Лицемерните и лошите могат да вършат толкова злини, колкото добро могат да сторят добрите и милостивите като Гавриил. От лош свещеник няма по-неумолим враг.

— Това е ужасно, защото децата са в ръцете им. Нима вече няма надежди и трябва да се предам без борба? Не, не! По дяволите слабостта! Но откакто майка ти разказа всичко това, вече не се чувствувам толкова силен и уверен… Всичко, каквото става около нас, ми се струва ужасно. Отвличането на децата е част от голямо съзаклятие, което виси над нас и ни заплашва. Струва ми се, че вървим сред мрак, сред злини, неприятели и клопки, които нито можем да видим, нито можем да преодолеем… Никога не съм се боял от смъртта, не съм страхливец, но сега, признавам си, тези черни раса ме плашат…

Дагоберт изрече тези думи толкова искрено, че и синът му започна да трепери, тъй като имаше същото усещане. Така и трябваше да бъде. Искрените, решителните и смелите хора са научени да действуват и да се борят открито и могат да се страхуват само ако са нападнати в гръб от невидими неприятели. Двадесет пъти Дагоберт се бе срещал със смъртта очи в очи, но като изслуша жена си, започна да изпитва неопределен страх.

Мълчанието, което царуваше от известно време, прекъсна завръщането на Гърбавото. Тя знаеше, че на този разговор не трябва да присъствува всеки, затова постоя отвън с дядо Лорио и след това почука на вратата.

— Може ли да влезем, госпожа Франциска? — попита шивачката. — Дядо Лорио ви носи дърва.

— Влезте, влезте… — каза Агрикол, докато баща му попипваше студената пот, избила на челото му.

Вратата се отвори и в стаята влезе добрият бояджия, чиито ръце този път бяха зеленикави. В едната си ръка той носеше кошница с дърва, а в другата лопата с жар.

— Добър вечер на всички! — каза дядо Лорио. — Благодаря ви, госпожа Франциска, че сте се сетили за мен. Знаете, че дюкянът ми и всичко в него е на ваше разположение — редно е съседите да си помагат. Аз знам, че някога сте направили доста добрини на покойната ми жена. — Той остави дървата, подаде жарта на Агрикол и като разбра по вида на присъствуващите, че не е редно да остава повече, прибави: — Трябва ли ви още нещо, госпожа Франциска?

— Благодаря, дядо Лорио!

— Тогава лека нощ… — След това бояджията се обърна към Гърбавото и добави: — Не забравяйте писмото за господин Дагоберт, не посмях да го пипна, да не останат зеленикави следи от пръстите ми. — И дядо Лорио излезе.

— Ето писмото, господин Дагоберт — каза Гърбавото.

Тя се зае да накладе огъня, докато Агрикол приближаваше до огнището креслото на майка си.

— Виж ти, мило дете — каза Дагоберт на сина си. — Както ме боли главата, нищо не виждам.

Агрикол взе писмото, което беше от няколко реда и без да погледне подписа, зачете.

„По море, 25 декември 1831 г.

Използувам срещата и общуването с един кораб, който отива направо в Европа, за да драсна тези редове, които вярвам, че ще стигнат до теб през Хавър и вероятно преди последните ми писма от Индия. Вече трябва да си в Париж, заедно с жена ми и с детето. Кажи им… Не мога да довърша, защото корабът тръгва. Само една дума. Пристигам във Франция. Не забравяй 13 февруари, от това зависи бъдещето на жена ми и детето ми… Сбогом, скъпи мой! Вечно признателният Симон.“

— Агрикол! Бързо! Баща ти… — извика Гърбавото.

Още от първите думи на писмото Дагоберт побледня. Вълнението и умората, към които трябва да се прибави и последният удар го зашеметиха. Синът му се втурна и го хвана в прегръдките си, но скоро Дагоберт преодоля внезапната слабост, изправи се, погледът му се проясни, лицето му придоби решителен и смел израз, и той извика:

— Не! Няма да стана предател! Няма да бъда малодушен! Черните раса не ме плашат вече. И още тази нощ дъщерите на Симон ще бъдат свободни.