Йожен Сю
Скитникът евреин (9)

IX глава
Клетките

Морок се бе въоръжил: върху дрехата си от еленова кожа беше надянал стоманената си ризница, гъвкава като платно и твърда като елмаз, на ръцете си бе сложил специални ръкохватки. Това предизвикателно облекло той бе скрил веднъж под широки панталони и втори път под още по-широк кожух. В ръката си държеше дълга, нажежена желязна пръчка с дървена дръжка.

Тигърът Каин, лъвът Юда и черната пантера Смърт, макар и отдавна укротени от опитността и решителността на Пророка, все още искаха да опитат върху му зъбите и ноктите си. Те бяха се и опитвали, но благодарение на ризницата, не бяха го засегнали, а с един лек замах на стоманената пръчка господарят им палеше тяхната кожа. Когато тези животни, надарени с голяма памет, проумяха, че занапред опитите им няма да имат резултат, те сякаш се досетиха, че опитват ноктите и зъбите си върху едно ненаранимо същество. Те дотолкова се уплашиха от господаря си, че по време на представления той ги караше да се свиват от страх с лекото помахване на пръчката, на чийто край бе завил червена хартия.

Морок, въоръжен с нажеженото от Голиат желязо, слезе по стълбата от горницата, която се простираше над обширен обор. В него бяха клетките на животните, една проста дъсчена преграда ги разделяше от конете.

Един фенер осветяваше ясно клетките. Те бяха четири. Железни решетки ги обграждаха отстрани. Имаше и врата, на резета, през която влизаха животните вътре. Клетките бяха поставени върху четири колелца. По този начин лесно ги качваха в голямата закрита кола, с която те пътуваха от едно на друго място. Едната клетка беше празна, а в другите три, както вече знаем, имаше пантера, тигър и лъв. Пантерата беше от Ява и заради лошия си поглед бе заслужила и името си Смърт. Тя беше съвсем черна и се бе свила в дъното на клетката. Цветът й се смесваше с околната тъмнина, виждаха се само две светещи, широки, жълто-сиви очи.

Пророка влезе в обора замислен. Жълто-червеният му кожух никак не подхождаше на тъмнорусата му и остра коса и брада. На светлината на фенера още повече изпъкваше костеливото му лице. Той доближи до клетката. Неговото светло, но неподвижно око сякаш започна да се състезава с лъскавото око на пантерата, която вече започваше да попада под силата на зашеметяващия поглед на господаря си. Няколко пъти тя изръмжа, за да покаже недоволството си, след което отново закова поглед в очите на Пророка. След това ушите й се отпуснаха, кожата на челото й се набръчка и Смърт на два пъти мълчаливо показа острите си зъби. После като че ли се появи някакво магнетично отношение между човека и животното. Пророка протегна пръчката към клетката и изрече със заповеден тон.

— Ела тук, Смърт!

Пантерата стана, но толкова се сниши, че коремът й се влачеше по пода. Тя бе доста голяма, с еластичен и месест гръб, а и по всичко личеше, че животното е силно, гъвкаво и пъргаво.

Морок пристъпи към пантерата. Пристъпи и тя. Той спря, спря и животното. В същото време тигърът Юда, към който Морок бе с гръб, скочи в клетката и силно изрева, сякаш завиждаше на пантерата, че господарят я предпочита. Юда изрева още веднъж, навири глава и показа страшната си челюст, като в същото време размахваше червеникавата си опашка, нашарена с черни ивици. Зеленопрозрачните му очи бяха впити в Пророка. Морок се обърна и го изгледа продължително. Толкова силно бе влиянието на този човек върху животните, че тигърът веднага спря да реве, а пантерата се върна на мястото си.

Силен шум като разчупване на кокал се чу от клетката на лъва и вниманието на Пророка се пренесе към него. Той се бе излегнал върху лапите си, а гъстата грива покриваше главата му. Пророка се приближи неспокоен, защото допусна, че Голиат не е изпълнил заповедта му и е дал храна на лъва. За да се увери, той извика рязко:

— Каин! — но лъвът не помръдна. — Ела тук! Ела тук! — повтори Пророка и докато изричаше тези думи, сръга лъва в слабините с нажежената пръчка.

Каин се обърна и с невероятна бързина се хвърли към решетката. Пророка стоеше до ъгъла й, а разяреният лъв се беше изправил срещу него, промушил едната си лапа между пръчките й.

— Легни! — извика високо Пророка, но лъвът не го чу. В отворената му паст се виждаха остри зъби. С върха на пръчката човекът докосна устните на животното и изкрещя, а лъвът изръмжа глухо, тялото му сякаш изгуби силата си и той се отпусна на земята покорно и уплашено.

Пророка взе фенера, за да види какво гризе Каин, но не видя нищо друго, освен една дъска, изгризана от острите му зъби, с която лъвът се бе мъчил да залъже глада си.

За известно време в обора настъпи тишина. Пророка се разхождаше, скръстил ръце на гърба си, крачеше между клетките и оглеждаше животните си проницателно, сякаш се двоумеше кое от тях да избере за работата, която бе намислил. Отиваше до вратата на обора, ослушваше се и оглеждаше двора на гостилницата.

Вратата се отвори и в обора влезе Голиат, целият измокрен.

— Какво стана? — попита Пророка.

— Не беше толкова лесно. Добре, че нощта е мрачна, духа силен вятър и вали като из ведро.

— Някакви подозрения?

— Никакви, господарю. Сведенията излязоха точни. Тази врата отива до полето, под прозореца на момичетата. Когато свирнахте, за да ми кажете, че е време, аз излязох с един стол, сложих го до стената и се покачих върху него. С едната си ръка хванах похлупака, с другата дръжката на ножа и едновременно със счупването на прозореца, блъснах силно похлупака…

— И те помислиха, че е от вятъра?

— Да. След това се скрих зад вратата на килера и тогава чух гласа на стареца. Добре, че избързах.

— Когато ти свирнах, той влизаше да вечеря и помислих, че ще се забави по-дълго.

— Той не е човек, който бавно вечеря — презрително каза исполинът. — По едно време старецът отвори прозореца и накара кучето си да скочи през него. Аз веднага се дръпнах навътре, защото проклетото куче щеше да ме открие зад вратата.

— Сега кучето е в обора, където е и конят на стареца.

— Когато чух, че се затваря прозорецът, излязох отново и пак се изкачих. Двете стъкла бяха затулени с краищата на един кожух. Чувах, че се говори, но нищо не виждах. Дръпнах малко единия край и тогава видях момичетата в леглото, а старецът бе седнал до тях, гърбом към мене.

— Ами торбата му? Торбата! Тя е най-важната.

— Торбата бе на една маса, близо до прозореца. Ако си бях протегнал ръката, можех да я стигна.

— Нали ти казах!

— Само това си повтарях. Тогава старецът рече, че в нея се намирали книжата му, писма от един генерал, парите и кръста му.

— Добре, де! И после какво стана?

— Изпуснах края на кожуха. Поисках отново да го хвана, но изглежда протегнах ръката си повече. Едното момиче май ме видя, защото посочи прозореца и изпищя.

— Всичко е загубено! — каза Пророка, побледнял от гняв.

— Чакайте, де! Не всичко е пропаднало. Като чух писъка, скочих от стола и пак се скрих в килера. Чух, че се отваря прозорецът и видях светлината на лампата, която старецът държеше пред очите си. Той гледа дълго, видя, че няма стълба, а прозорецът е високо от земята и не може нормален човек да го достигне. Сигурно пак е помислил, че е от вятъра…

— Не си бил чак толкова глупав.

— Нали вие казвате, че и вълкът става лисица… Като разбрах къде стои торбата с парите и книжата, и като нямаше какво да правя засега там, върнах се при вас…

— Отиди горе и ми донеси най-дългото желязо. И червената сукнена покривка.

Голиат тръгна да се качва по стълбата, но като стигна до средата се спря и попита:

— Няма ли да разрешите, господарю, да донеса малко месо за Смърт? Иначе тя няма да ми прости, всичко ще стовари върху мене. Тя нищо не забравя и при първия удобен случай…

Пророка го прекъсна, повтори заповедите си отново. Докато Голиат псувайки изпълняваше нарежданията, Морок отвори вратата на обора, огледа двора и пак се ослуша.

— Ето копието и завивката — каза Голиат, като се върна. — Сега какво да правя?

— Върни се в килера, наблюдавай прозореца и когато старецът излезе от стаята…

— Кой ще го накара да излезе.

— Това твоя работа ли е? Достатъчно е, че ще излезе.

— И после?

— Ти каза, че лампата е близо до прозореца. Събори я на земята и ако бързо и умело свършиш останалото, ще получиш десет фиоринта. Запомни ли всичко?

— Запомних.

— Момичетата тъй ще се изплашат от тъмнината, че от страх езикът им ще се схване.

— Бъдете спокоен. Щом вълкът може да стане на лисица, може да стане и змия.

— Не бързай. Има още.

— Какво още?

— Стряхата на навеса не е висока, а прозорецът на горницата лесно се прескача… Нощта е тъмна… Вместо да влизаш през вратата…

— Ще влеза през прозореца.

— И не вдигай шум.

— Ще бъда като змия — каза исполинът и излезе.

Да, каза си след време Пророка, така е сигурно. Не трябваше да се двоумя. Не знам причината за заповедите, които получих, но според човека, който ми ги предаде, няма съмнение, че става дума за важни интереси. Да, важни… Може би се отнасят до най-важното нещо на света… Но как тия две бедни момичета и този войник могат да представляват такъв интерес! Не ме интересува. Аз съм ръката, която работи, а на главата се пада да мисли, да заповядва и да отговаря за делата си…

Не след дълго той излезе от обора с червената покривка в ръка и тръгна към обора на Смешльо. Като видя непознат човек Сърдитко се нахвърли срещу него, но зъбите му срещнаха метала, с който бяха обвити краката на Пророка и той, без да обръща внимание на ухапванията, улови Смешльо за оглавника, покри главата му с покривката, изведе го от обора и го въведе в зверилницата, като затвори вратата й.