Йожен Сю
Скитникът евреин (112)

III глава
Признанието

Госпожица Кардовил не искаше да издава причината за вълнението си, затова прие господин дьо Монброн с престорена и пресилена веселост. От своя страна, въпреки голямата си опитност в светските отношения, графът не знаеше как да започне разговора, за който бе дошъл, и затова преди да отвори дума за сериозните неща, реши, както се казва, да тръгне отдалеч. След като погледа известно време девойката, граф дьо Монброн поклати глава, въздъхна натъжено и каза:

— Не се чувствам добре, скъпа дъще…

— От сърце ли се оплаквате, графе, или от по-хитрите картоиграчи? — засмя се Адриана.

— От сърце — отговори господин дьо Монброн.

— Как може един любител на хазарта като вас да се занимава с женската си болка, вместо да се отдаде на играта?

— Боли ме сърцето, скъпа дъще, и вие сте причина за това.

— Ще ме накарате да се възгордея, господин дьо Монброн — усмихна се Адриана.

— В случая нямате никакво право, защото открито ще ви кажа, че сърцето ми се къса като гледам как занемарявате хубостта си. Вижте колко сте бледа, отпаднала и изнемощяла. От няколко дни сте тъжна и аз съм сигурен, че нещо тайно ви измъчва.

— Вие сте толкова проницателен, господин дьо Монброн, че може да ви се прости, ако веднъж се излъжете, както сега. Не съм натъжена, не крия никаква мъка и ще ви кажа нещо, което може би ще прозвучи горделиво и нахално, но никога не съм била толкова хубава, колкото днес.

— Вие сте скромна, както винаги. Но кой ви излъга? Сигурно някоя жена?

— Не, сърцето ми, което винаги казва истината — отвърна развълнувано Адриана, а след малко добави. — Ако можете, разберете…

— Да не би да се радвате на промяната във външния си вид, защото се гордеете със страданията на сърцето си? — попита граф дьо Монброн и внимателно изгледа Адриана. После проницателно продължи: — Значи съм прав, като казвам, че криете някаква мъка и продължавам да настоявам на това, защото се огорчавам от…

— Бъдете спокоен, аз съм много щастлива, защото винаги се радвам на мисълта, че на моите години съм свободна, напълно свободна…

— Да, свободна, за да се измъчвате; свободна, за да бъдете нещастна по собствена воля.

— Ето че старият ни спор отново започва, скъпи графе. Според мен вие сте съюзник на леля ми и на абат д’Егрини — каза Адриана.

— Аз ли? Да, с тях аз съм в точно такъв съюз, в какъвто са републиканците с легитимистите, които се договарят, за да се изядат един друг по-късно. Що се отнася до вашата омразна леля, казват, че от няколко дни при нея се провежда бурен духовен съвет, истински владишки бунт. Леля ви е тръгнала по правия път.

— Защо не? Навремето ламтеше да стане богиня на разума. Днес можем да я видим провъзгласена за светица. Нима вече не изживя първата половина от живота на света Магдалина?

— Дъще, никога не можеш да кажеш за нея толкова лоши неща, колкото е извършила. Въпреки това, споделях нейното мнение относно каприза ви да живеете сама, макар моите доводи да са в пълна противоположност с нейните.

— Зная.

— И тъй като исках да ви видя много по-свободна, отколкото сте сега, аз просто ви съветвах…

— Да се омъжа.

— Разбира се, така вашата мила свобода, с всичките й последствия, вместо да се нарича госпожица Кардовил, щеше да се нарича госпожа… както пожелаете. Щяхме да ви намерим добър мъж, който щеше да бъде отговорен за независимостта ви.

— А кой щеше да бъде отговорен за този мъж, направен за смях? Кой би се унижил до такава степен, че да носи име, което всички ще подиграват и подмятат? Може би аз? — разпали се Адриана. — Не, не, скъпи графе. За добро или за зло, винаги съм искала сама да отговарям за делата си. Лошо или хубаво, мнението, което си създавам си е мое и аз никога не бих се съгласила малодушно да петня едно име, което не ми принадлежи и което не бих приела да нося, ако то не се ползува с моето постоянно и дълбоко уважение. А щом всеки отговаря за себе си, аз ще опазя собственото си име.

— Само вие на този свят имате такива принципи.

— Защо? — засмя се Адриана. — Дали защото ми се струва ужасно, когато някоя нещастна красива девойка става част от много грозния си и крайно егоистичен мъж, с когото просто се обезличава. Хубавицата изчезва и не на шега започват да я наричат половинката на отвратителния мъж. С една дума, прекрасната роза става част от бодливия, грозен трън. Признайте, графе, че това е твърде неприятно съпружеско превъплъщение — разсмя се Адриана.

Престорената й и в известен смисъл трескава веселост се намираше в толкова очевидна противоположност с бледността и променения й израз, че човек лесно се досещаше, че с пресиления си смях тя се опитва да прикрие дълбоката си скръб. Господин дьо Монброн схвана това и се натъжи. Въпреки това потисна вълнението си, направи се, че размишлява и взе машинално една от разпилените наоколо книги. Хвърли й разсеян поглед и продължи с болезнено съчувствие, внушено от неестественото поведение на госпожица Кардовил:

— Нека извършим още една лудост, уважаема немирнице. Нека допуснем, че аз съм на двадесет години и че вие ми окажете честта да се омъжите за мен. Струва ми се, тогава биха ви наричали госпожа дьо Монброн, нали?

— Може би…

— Как така може би? Нямаше ли да приемете името ми, ако се омъжихте за мен?

— Скъпи графе — каза Адриана, — да оставим това предположение, което би ми причинило само мъка.

Изведнъж господин дьо Монброн се сепна и се загледа с огромно учудване в госпожица Кардовил. Той продължаваше да държи в ръцете си две-три от взетите наслуки книги. Едната беше „Съвременна история на Индия“, другата — „Пътуване из Индия“, третата — „Писма за Индия“. Все по-изненадан, господин дьо Монброн продължи да разглежда заглавията и общата картина се допълни с четвърта книга под заглавие „Разходка из Индия“, с пета — „Спомени от Индустан“, с шеста — „Бележки на един пътешественик за източна Индия“. Всичко това предизвиква неговото недоумение и по някои много важни причини, които той повече не можеше да крие, защото Адриана забеляза смаяния му поглед.

Госпожица Кардовил съвсем бе забравила наличието на компрометиращата литература, с която се бе обкръжила. Тя неволно се ядоса и изчерви. После твърдият й, решителен характер надделя, девойката погледна господин дьо Монброн право в лицето и му каза:

— Е, скъпи графе, защо се учудвате?

Господин дьо Монброн не отговори, а продължи да я наблюдава замислено, повтаряйки на себе си:

— Не, не, това не може да бъде, а пък…

— Графе, може би ще бъде неблагоразумие от моя страна да присъствувам на монолога ви — каза Адриана.

— Извинете, дъще, но това, което виждам, толкова ме учудва, че…

— Какво виждате?

— Следи от живо, голямо и ново за вас любопитство към всичко, което засяга Индия. Това… — не довърши графът, който изговори всяка дума разчленено, без да сваля поглед от момичето.

— И какво от това? — решително попита Адриана.

— Какво ли? Търся причината за тази ненадейна страст.

— Географската причина ли? — попита госпожица Кардовил и след малко продължи: — Може би намирате, че тази страст е твърде сериозна за възрастта ми, но имайте предвид, че трябва да прекарвам някак свободното си време. Освен това един от моите роднини е индийски полупринц, и ми се прииска да си създам представа за тази щастлива земя, от която пристигна този нецивилизован младеж.

Тя произнесе последните думи с толкова мъка, че те направиха силно впечатление на господин дьо Монброн. Той погледна Адриана и каза:

— Струва ми се, че говорите за принца с известна… ирония.

— Не говоря с ирония, а съм безпристрастна.

— Но той заслужава съвсем друго чувство.

— Може би от съвсем друго лице — отвърна студено Адриана.

— Той е нещастен — каза Монброн с искрено съжаление. — Видях се с него преди два дни, скъса ми сърцето.

— Защо трябва да ме занимавате с вашето разбито сърце? — извика Адриана с болезнено и раздразнено нетърпение.

— Бих желал жестоките му мъки да ви карат да проявите поне милост — отговори графът.

— Аз ли да проявя милост? — възнегодува Адриана. След малко се поуспокои и продължи хладнокръвно: — Шегувате ли се, господин графе, или сериозно искате да проявя интерес към любовните мъки на вашия принц?

В последните й думи имаше толкова злобно презрение, а по бледото й, неприятно сбръчкано лице се изписа толкова горчива гордост, че господин дьо Монброн натъжено каза:

— Значи това е самата истина. Не са ме излъгали. Аз, който със старото си, неизменно приятелство, струва ми се, заслужих право на вашето доверие, нищо не зная. Но на други, вие сте казала всичко. Чувствувам се много оскърбен.

— Не ви разбирам, господин дьо Монброн.

— Е да, сега вече нямам причина да крия. Както виждам, за този нещастен момък няма никаква надежда. Вие сте влюбена.

Адриана се опита да възрази. Графът не й позволи и продължи:

— О, не се опитвайте да отричате. Вашата бледост, вашата тъга от няколко дни насам, вашата неумолима студенина към принца — всичко това ми подсказва… Всичко това ми доказва, че сте влюбена.

Госпожица Кардовил се обиди от начина, по който графът говореше за някакво предполагаемо нейно чувство и с гордо достолепие възрази:

— Трябва да знаете, графе, че една измъкната насила тайна не е признак на доверие. Вашите думи ме учудват…

— Ех, скъпа дъще, ако се възползувам от злощастното преимущество на опита си, ако налучквам, твърдейки, че вие сте влюбена, ако стигна дори до там, че ви обвиня за тази любов, правя го, защото всичко това засяга на живот и смърт нещастния принц, към който, както знаете, се отнасям като към свой син. Невъзможно е да го познаваш и да не изпитваш към него най-нежно съчувствие.

— Странно би било — продължи Адриана още по-студено и с още по-хаплива ирония, — моето влюбване, ако приемем, че аз съм влюбена, да оказва такова влияние върху принц Джалма… Какво го засяга това? — добави тя с болезнено презрение.

— Какво го засяга ли? Позволете ми да ви кажа, скъпа дъще, че шегите ви наистина са жестоки. Та този нещастен момък ви обича с целия огън на първата сляпа любов. На два пъти вече се опита да се самоубие, за да прекрати страшните мъки, които му причинява страстта му към вас. И вие се изненадвате, че вашата любов към друг за него е равностойна на смърт.

— Значи той ме обича! — възкликна неудържимо девойката.

— До лудост. Видях го.

Адриана остана като прикована. Отначало бледостта й се смени с руменина, после тя изчезна, устните й отново пребледняха и се разтрепераха. Вълнението й беше толкова голямо, че тя дълго не можа да помръдне и да проговори, само сложи ръка на сърцето си, сякаш искаше да успокои пулса му.

Господин дьо Монброн се изплаши от ненадейната промяна в девойката, приближи се до нея и извика:

— Боже мой, какво ви стана?

Адриана не отговори, а му направи знак с ръка да се успокои. И той наистина престана да се тревожи, защото лицето й, което до преди малко беше сгърчено от скръб, ирония и презрение започна да просветва от приятни и необясними вълнения. Онова, което изпитваше, беше толкова упоително, че наслаждавайки му се, тя сякаш се боеше да не пропусне и най-малкото усещане.

Но след като поразмисли, тя реши, че може би е жертва на някаква лъжа или измама, затова се обърна рязко към господин дьо Монброн и разтревожено извика:

— Истина ли е това, което казвате?

— Дали е истина?

— Да, че принц Джалма…

— Ви обича до лудост. Уви, това е самата истина.

— Не, не. Това никога не може да бъде истина.

— Какво говорите?! — възмути се графът.

— Ами онази жена? — попита Адриана, сякаш думите изгаряха устата й.

— Каква жена?

— Онази, която е станала причина за болезнените му мъки.

— Тази ли? И коя мислите, че е тази жена, ако не самата вие.

— Аз ли? О, да бях аз, а не друга?

— Кълна се в честта си! Повярвайте на опита ми. Никога не съм виждал по-искрена и по-трогателна страст.

— Наистина ли не е таил в сърцето си любов към друга?

— Никога!

— Но на мен ми казаха…

— Кой?

— Господин Родин.

— Че Джалма…

— Два дни след като ме видял се влюбил лудо в някаква жена.

— Господин Родин ли ви каза това? — извика граф дьо Монброн, тъй като ненадейна мисъл осени недоумението му. — Но той е казал на принц Джалма, че вие сте влюбена в някакъв младеж.

— Аз?!

— Това беше причината за огромното отчаяние на нещастния момък.

— Това беше причината и за моето отчаяние.

— Значи и вие го обичате така, както ви обича той? — зарадва се дьо Монброн.

— И вие ме питате дали го обичам… — отговори госпожица Кардовил.

Няколко тихи почуквания на вратата прекъснаха думите на Адриана.

— Влезте — каза тя развълнувано.

Появи се Флорин.

— Какво има? — попита госпожицата.

— Дойде господин Родин. Не пожела да влезе, за да не ви безпокои. Каза, че след половин час ще дойде пак. Ще го приемете ли, госпожице?

— Да, да — отговори графът на Флорин. — Дори ако все още съм при госпожицата, ще го въведете. Вие съгласна ли сте? — обърна се той към Адриана.

— Да — отвърна тя и в очите й блесна яростно негодувание като си помисли за лукавството на Родин.

— Ах, нещастен дъртак! — каза господин дьо Монброн. — Никога не съм имал доверие на кривия му врат.

Флорин излезе и остави графа при господарката си.