Йожен Сю
Скитникът евреин (159)

XLI глава
Златният град

По времето, когато маршалът Симон четеше писмото, попаднало му случайно с посредничеството на Сърдитко, двете му дъщери се намираха в стаята си. Същата, в която преди време незабелязано се бе промъкнал Глупчо.

Клетите деца, сякаш съдбата ги бе изоставила. Тъкмо бяха оставили черните дрехи, с които жалеха за смъртта на майка си и почина дядо им, след тежкото раняване. Трябваше отново да облекат траурните дрехи. От това те изглеждаха по-възрастни, а в погледите им личеше тъга.

По едно време Бланка с тих глас се обърна към сестра си:

— За какво си мислиш, сестрице, та си толкова тъжна?

— Мисля си за златния град на нашите сънища — отговори Роза след кратко мълчание.

Бланка не се въздържа и прегърна сестра си. И двете отлично знаеха, кой е техният златен град… Това бе Париж, заедно с техния баща. Веселият и безгрижен Париж.

Не съществуваше вече за тях този град.

— Кой знае, може след време той отново да бъде златен? — тихо изрече Бланка.

— Едва ли… Баща ни е тук, а ние пак не сме радостни и едва ли ще бъдем някога…

— Ще бъдем, когато се съберем с мама… — отговори Бланка и обърна очи към небето.

— Тогава онзи сън, който сънувахме в Германия, е може би предвестник…

— Може и да се сбъдне, както се сбъдна този, в който Архангел Гавриил ни закриляше и ние се спасихме при корабокрушението…

Двете сестри замълчаха прегърнати, сякаш се страхуваха някой да не ги раздели. По едно време Роза се обърна към Бланка с измъчен глас:

— Пак от онези писма… Страх ме е, сестрице. Няма никакво съмнение, че е един и същ автор.

— Трябва да го скрием, защото може да навреди на някой от нашите близки.

Бланка се наведе и взе писмото в ръка.

— Но как е успяло да попадне тук? — учудено попита тя.

— Както и останалите — все в отсъствието на възпитателката.

— Действително, защо трябва да се чудим толкова много, като едва ли ще разкрием тайната. По-добре да го прочетем и да преценим дали е като другите.

Отвориха го внимателно и зачетоха:

„Скъпи момичета,

Продължавайте да обожавате своя баща, защото е много злочест, а вие сте неволната причина за неговите страдания. Никога не ще можете да разберете огромните жертви, които му се налага да прави заради вас. Той е жертва на бащиния си дълг! Макар и да го обичате силно, не показвайте това пред него и по този начин ще облекчите донякъде болките му. Не разкривайте, че знаете за тази тайна, дори и пред Дагоберт, който толкова много ви обича. В противен случай и вие двете, и вашият баща и близките ви приятели, ще се окажете в голяма беда, защото имате страшни врагове.

Не губете надежда, че скоро нещата ще се оправят и вие отново ще бъдете щастливи със своя баща. Този ден не е далече!

Изгорете и това писмо, като другите.“

Много умело написано, то бе предназначено да въздейства на най-съкровените чувства на двете момичета. Като се има предвид моментното състояние на маршал Симон, всеки ред в него бе изчислен точно и попадаше в целта.

Момичетата, които и без това бяха станали много чувствителни, лесно се поддаваха на тези редове, които в голяма степен отговаряха на това, което те виждаха с очите си. Та нали често тяхното присъствие, без да знаят защо, причиняваше тъга на баща им. Те обаче не се досещаха, че именно хладното им държане измъчваше маршал Симон. По този начин нещата неусетно се преплитаха, което и бе единствената цел на неизвестния подател.

Точно такъв бе планът начертан от Родин. Той разчиташе на това, че объркан от поведението на своите дъщери, а също така и настройван срещу отец д’Егрини, маршал Симон ще се разколебае и няма да предприеме организацията и изпълнението на операцията по спасяването на Наполеон II.

След като прочетоха писмото двете момичета останаха смълчани и разтревожени една до друга, хванати за ръце. Изведнъж Роза се изправи, отиде до камината и хвърли писмото в огъня.

— По-добре да изгори, отколкото да се случат някакви неприятности или нещастия.

— Едва ли могат да бъдат по-големи от тези, които вече са ни сполетели. Интересно, с какво бихме могли ние да бъдем причина за нещастията на баща ни?…

— Кой знае, Бланка — прошепна Роза, чиито сълзи бавно се стичаха по красивото лице. — Може би не сме такива, каквито той би желал да сме?

— Може да се срамува от нас, защото не сме достатъчно образовани. А понеже ни обича, затова и страда.

— Помниш ли когато ни заведе в онази наша роднина, госпожица Кардовил? Тя бе толкова мила, че когато си тръгнахме той ни я даде за пример…

— Явно това е причината… Госпожица Кардовил бе така красива и възпитана, толкова фина, че действаше успокоително на всички ни. Изглежда татко ни е сравнил с нея…

— Слушай, сестрице, в стаята на татко някой говори високо.

— Наистина — каза Бланка и двете момичета се заслушаха, — а и някой се разхожда… Прилича на баща ни.

Когато гласовете в съседната стая станаха високи и невъздържани двете момичета се изплашиха.

— Да се махнем оттук…

— Защо, нали не вършим нищо лошо?

— Защото чуваме думи, които баща ни не знае, че достигат до нас.

— Права си, трябва да излезем…

— Но чуй, та той се кара на Дагоберт?

— Невероятно, какво толкова може да се е случило, та да се държи така със стария войник?

Последва силен шум от счупване на някакъв предмет и двете сестри, уплашени до смърт, бързо избягаха.