Йожен Сю
Скитникът евреин (10)

X глава
Изненадата

След като прочетоха дневника на баща си, сирачетата дълго седяха замислени и тъжно гледаха листовете, пожълтели от времето. И Дагоберт се бе замислил за сина и за жена си, с които се бе разделил толкова отдавна и с които се надяваше да се срещне. Той взе листовете от ръцете на Бланш, сгъна ги и ги прибра в пазвата си, след което каза на момичетата:

— Не унивайте деца… Вижте какъв смел баща имате. Трябва да мислите за удоволствието да можете да го прегърнете. И не забравяйте името на добрия момък, на когото дължите това удоволствие, защото ако не е бил той, баща ви е щял да бъде убит в Индия.

— Джалма… Никога няма да го забравим — каза Роз.

— Ако се появи пак нашият ангел-пазител, ще го помолим да бди над Джалма, както над нас…

— Добре, деца, но да се върнем към пътника, който пристигна при майка ви в Сибир. Той бе виждал генерала месец след случките, за които прочетохте вие. Тогава именно му дал книжата и медальона.

— А за какво ни е този медальон, Дагоберт?

— И какво означават думите, издълбани върху него? — попита Роз като извади медальона от пазвата си.

— Ще рече, че на 13 февруари 1832 година трябва да бъдем в Париж на улица „Свети Франц“ №3.

— С каква цел?

— Майка ви толкова бързо се разболя, че не успя да ни каже. Онова, което знам е, че медальонът е от родителите й, който бе пазен от рода повече от сто години.

— А как е попаднал при баща ни?

— Между вещите, които успя да вземе, когато го извеждаха насила от Варшава, беше и една кутийка на майка ви, в която се намираше този медальон. След това генералът не можа да го изпрати обратно, защото не знаеше къде се намираме.

— Значи медальонът е много важен за нас, така ли?

— От петнадесет години не бях виждал майка ви толкова радостна, както в мига, в който пътникът й го донесе. „Участта на децата ми вече, може би, ще бъде толкова добра, колкото бе окаяна досега, казваше ми тя пред чужденеца със сълзи в очите. Ще поискам разрешение от губернатора да отида във Франция с дъщерите си. Може би ще разберат, че петнадесет години заточение и отнемане на имота ми е доста голямо наказание. Ако не ми разрешат, може би ще позволят да изпратя децата си във Франция. Ти ще ги отведеш, Дагоберт. Ти ще ги отведеш и ако не пристигнете до 13 февруари, всичко ще бъде напразно.“

— Дори да закъснеем един ден?

— Дори един, каза майка ви и ми даде едно писмо, което трябваше да пусна по пощата в първия град, в който отседнем, което и направих.

— Вярваш ли, не ще стигнем навреме в Париж?

— Надявам се. Ако преминаваме по пет мили на ден без премеждия, ще пристигнем в Париж в началото на февруари, а е по-добре ако сме по-рано там.

— Но щом баща ни е в Индия и не може да се върне във Франция, кога и как ще се видим с него?

— И къде?

— Някои неща не знаете, деца… Когато пътникът се разделил с генерала, той наистина не можел да се завърне във Франция, но вече може, защото миналата година Бурбоните, които го бяха преследвали, бяха прогонени… Новината за това ще стигне и до Индия и баща ви ще ви чака в Париж, защото се надява, че заедно с майка ви ще бъдете там на 13 февруари следващата година.

— Значи все пак има надежда! — въздъхна Роз.

— Знаеш ли, Дагоберт, как се нарича този пътник?

— Не, деца… Може да се е казвал Петър или Яков… Но бе добър човек… Когато се разделяха, майка ви му благодари за предаността и добротата към генерала, към нея и към децата й. А той й отвърна: „Защо ми благодарите? Не е ли казано обичайте се един друг?“.

— Кой е казал това, Дагоберт?

— Наистина, кого има предвид пътникът?

— Не знам… Но последните му думи запомних…

— Обичайте се един друг… — повтори замечтано Роз.

— Колко е красиво това! — добави Бланш.

— И къде замина този пътник?

— Далеч на север, отговори той на майка ви. Когато си тръгна, тя ми каза, че тъжният му глас я е разплакал. Докато разговаряхме, каза тя, аз усещах, че още повече обичам мъжа и децата си, а по лицето на пътника личеше, че той никога не се е смял и не е плакал. Когато той си тръгна, ние дълго го наблюдавахме от вратата, докато го изгубихме от погледа си. Той вървеше с наведена глава. Крачките му бяха бавни, спокойни, твърди, като че ли ги броеше… По дирята на следите му аз забелязах нещо странно…

— Какво?

— Вие помните, че пътят към дома беше мокър от малкия извор, който винаги преливаше… Стъпките му се отпечатваха по земята, а в следите личаха белези от пирончета, подредени на кръст…

— Как така?

— Гледайте внимателно — каза Дагоберт, като седем пъти направи фигура върху завивката. — Ето така! Може и случайно да е било, но следата, която той оставяше, ми се видя лошо предзнаменование, още повече, че след като той си замина, нас започна да ни сполетява едно нещастие след друго.

— Да… Мама умря…

— Преди това имаше друго… Тя пишеше молба до губернатора да я пуснат във Франция или да изпрати вас, когато пристигна бързоходец от Сибирския генерал-губернатор. Той носеше заповед да променим местожителството си. В разстояние на три дни, заедно с други заточеници, трябваше да се преместим четиристотин мили на север. Стана така, че след петнадесетгодишно заточение, жестокост и преследване, теглото на майка ви се удвояваше…

— А защо я измъчваха така?

— Ако пътникът бе пристигнал няколко дни по-късно, нямаше да помогнат нито книжата, нито медальонът. Дори и да тръгнехме веднага, нямаше да стигнем до Париж… Имат интерес да ме спират да замина с децата във Франция, казваше майка ви, защото с още четиристотин мили е невъзможно да се стигне дотам за определено време. И при тази мисъл тя изпадаше в отчаяние.

— Може би това докара толкова бързо смъртта?

— За съжаление, не! Умори я холерата, която никой не знае откъде иде. Три часа след като пътникът си замина, когато вие се върнахте от гората весели и с големи букети цветя за майка си…, тя вече не можеше да ви познае. Холерата вече се бе появила в селото… Същата вечер умряха петима… Майка ви, скъпа Роз, едва събра сили, за да ви даде медальона и да ни заповяда веднага да потеглим. След като тя умря, заповедта за заточението не важеше за вас и губернаторът ни позволи да тръгнем за Франция, за да изпълним желанието на покойната… — Дагоберт закри лицето си с ръце, докато момичетата бършеха сълзите си и продължи. — Но вие се държахте като истински дъщери на генерал Симон. Колкото и да бе опасно, не можаха да ви отделят от леглото на майка ви. Вие склопихте очите й и стояхте до нея цяла нощ… И не се съгласихте да тръгнете, докато видяхте, че поставям малкия дървен кръст върху гроба й…

Внезапно Дагоберт спря да говори. Цвилене на кон и диви животински ревове накараха войника да подскочи от стола си и да извика:

— Това е Смешльо! Какво става с коня ми!

Той отвори вратата и бързо се спусна по стълбата. Двете сестри дотолкова се уплашиха, че като се прегърнаха, не можаха да видят една дебела ръка, която се промъква през строшените стъкла на прозореца, отваря куката му и обръща лампата, която стоеше на една масичка до торбата на войника.

Изведнъж момичетата се намериха в непрогледна тъмнина.