Йожен Сю
Скитникът евреин (18)

I глава
Ажупата

Когато господин Родин разпращаше кореспонденцията си по целия свят от дъното на улица Milieu des Ursins в Париж, когато дъщерите на генерал Симон, избягали от гостилницата „Белият сокол“ и задържани в Лайпциг заедно с Дагоберт, стояха под стража, се случваха успоредно и едновременно други събития, които пряко засягаха тези съвсем различни хора… Случваха се на край света, в дълбоката Азия, на остров Ява близо до град Батавия, където живееше господин Жозюе Ван Даел, кореспондент на господин Родин.

Ява! — прекрасна и зловеща страна, страна, в която най-красивите цветя крият най-отвратителните гадини; където в най-хубавите овошки пълзи най-лютата отрова; където растат величествени дървета със смъртоносна сянка; където исполинският прилеп-вампир смучи кръвта на жертвите, около които разпръсква хладен и благовонен въздух и ги приспива задълго, защото и най-лекото ветрило не се движи по-бързо от големите, дъхтящи на мускус крила на това чудовище.

Годината е 1831, изтича месец октомври. Вече е пладне — време, почти убийствено за изложения на горещото слънце, което вдига към тъмносиньото небе трептящата пелерина на маранята.

Сред синкавата сянка на гъстите, залени и лъскави като порцелан дървета се издига така наречената ажупа — нещо като палатка за почивка от тръстикови рогозки, проснати върху дебели бамбукови колове, забити дълбоко в земята. Тези странни наглед дървета тук-там се превиваха като сводове, на места стърчаха заострени като стрели, другаде се разстилаха като сенник и бяха толкова кичести, гъсти и вплетени едно в друго, че дори дъждът не можеше да проникне през тях.

Въпреки ужасната горещина по тези места, тук земята винаги бе мочурлива и засенчена от гъстите, росни и неимоверно буйни лиани, папрати и кичести тръстики, които достигаха почти до покрива на ажупата и сякаш я скриваха в гнездо от треволяк. Няма нищо по-задушно от този въздух, натегнал от влажни изпарения и наситен с най-силните и лютиви миризми, идващи от канеленото дърво, исиота, стеханотиса и гарденията, които растяха между дърветата и лианите и пръскаха изобилно парливото си благоухание. Покривът на тази колиба се губи сред широки бананови листа, в единия й край имаше четвъртит отвор, препречен със ситна решетка от преплетени клони, за да не се вмъкват вътре змии и други отровни буболечки, който явно служеше за прозорец.

Сред този гъсталак стърчеше едно огромно стебло от изсъхнало дърво, което с приведения си връх почти допираше покрива на ажупата; от всяка пукнатина на черната му, набръчкана и мъхеста кора никнеше някакво странно, почти фантастично цвете — дори крилото на пеперуда не е толкова тънко, лъскаво червено и ярко черно, колкото листата му; дори необикновените птици, които човек вижда на сън, нямат толкова странен вид, както тези крилати цветя, сякаш готови всеки миг да литнат от крехките си безлисти стебла. Дълги, гъвкави и обли кактуси като змии обвиваха изсъхналото стебло, провесили по него зелените си стави със сребристобели широки бодли. Цветята пръскаха силна ванилиева миризма. Едно малко керемидено червено змийче, тънко като перо и дълго няколко палеца, подава наполовина сплесканата си глава от огромните благуханни чаши, в които се спотайваше…

В дъното на ажупата върху една рогозка лежеше дълбоко заспал младеж. Ако някой видеше прозрачното му златистожълто лице, би си помислил, че е бледа медна статуя, по която играят слънчеви лъчи. Позата му бе естествена и красива. Подгънал беше дясната си ръка под приповдигнатата и обърната в профил глава. През свободната с широки ръкави роба от бял муселин прозираха гърдите и ръцете му, достойни за Антиноус. Кожата му бе твърда и гладка като мрамор, а златистожълтият й цвят контрастираше с белотата на одеждата му. Върху широките му издадени гърди се виждаше дълбок белег от рана… Бе ранен от куршум, когато защитаваше живота на генерал Симон, бащата на Роз и Бланш. На шията му висеше медальонче, каквото носеха и двете сестри. Този индиец се казваше Джалма. Чертите на лицето му — благородни и изключително красиви; синкавочерната коса бе разделена на път на челото и гиздаво се спускаше по плещите му; тънките изписани вежди също бяха така черни, както и дългите мигли, чиято сянка падаше върху гладките му страни; от яркочервените полуотворени уста излизаше тежко дихание — сънят му бе труден и мъчителен, защото горещината ставаше все по-задушна. Навън цареше дълбока тишина. Не подухваше никакъв ветрец. Но след малко огромните папрати, плътно покрили земята, се раздвижиха почти недоловимо, сякаш нещо пролазваше и разклащаше стеблата им. От време на време полюляването секваше и всичко отново замираше неподвижно. След няколко последователни смени на шумолене и дълбока тишина сред тръстиките, малко встрани от изсъхналото дърво се подаде глава на човек.

Лицето му бе зловещо, бронзовозеленикаво, дългата му черна коса беше увита около главата, очите му святкаха с дивашки блясък, изражението му бе доста интелигентно и свирепо. Той престана да диша и застина неподвижно. Сетне запълзя, разтваряйки листака, без да издава никакъв шум. Все така предпазливо и бавно се добра до приведеното стебло на изсъхналото дърво, чийто връх почти допираше покрива на ажупата. Този човек, малаец по произход, беше от сектата на Удушвачите. Той отново се поуслуша и се подаде от храсталака почти в цял ръст — щеше да е съвършено гол, ако не носеше нещо като гащета, пристегнати през кръста с пъстър пояс. Гъста мазнина покриваше медножълтите му жилести и яки крайници. Той прилепна върху огромния ствол, така че да не бъде забелязан от колибата и, прикрит по този начин от стеблото на дървото, обградено с лиани, започна да се катери по него мълчаливо, търпеливо и предпазливо. В живата му коса, в пъргавината на движенията, в осезаемата му сила, която би била страшна в настъпление, имаше нещо потайно и вероломно, напомнящо тигър, който дебне жертвата си. И така, съвсем незабелязано, той стигна до стръмната част на дървото, което почти допираше покрива на колибата, а оттам до малкото прозорче оставаше около една стъпка разстояние. Тогава той подаде предпазливо глава и се загледа втренчено в колибата, търсейки най-удобното място, през което да се промъкне вътре.

Когато Удушвачът видя, че Джалма спи дълбоко, светналите му очи заблестяха още по-силно. Устата му се разтегли от нервна и злокобна усмивка и оголи два реда остри като на пила, почернели зъби. Джалма беше легнал почти до вратата на ажупата, която се отваряше навътре, и ако някой се опиташе да я бутне, веднага щеше да се събуди.

Все така прикрит от дървото, Удушвачът се наведе още повече с намерение да разгледа по-внимателно вътрешността на колибата и, за да се подпре, опря безшумно ръка върху решетката на отвора, който служеше за прозорец. Това движение разклати голямото кактусово цвете, в чието дъно се бе свило малкото змийче, то светкавично се стрелна и се уви около ръката на Удушвача.

От болка или от изненада той тихо извика, но когато, все още вкопчен в стеблото на дървото, се отдръпваше бързо назад, забеляза, че Джалма се размърда… И наистина, без да променя безгрижната си поза, младият индиец поотвори очи, обърна глава към малкото прозорче и една дълбока въздишка повдигна гърдите му, защото горещината под прихлупения гъст свод от влажна зеленина беше непоносима.

Джалма тъкмо помръдна, когато зад дървото се чу къс остър писък като на райска птица, която се кани да хвръкне, и който наподобяваше писъка на фазан… Скоро той се повтори, но по-слабо, сякаш лъвската птица се бе отдалечила. Джалма реши, че е разпознал шума, разбудил го за малко, изпъна бавно ръката, с която подпираше главата си, и пак заспа, без да променя позата си.

За няколко минути в това уединено място отново се възцари дълбока тишина. Всичко беше неподвижно. С изкусното си подражание на птицата Удушвачът бе маскирал безразсъдното охкане от изненадата и болката, предизвикани от ухапването на змийчето. Той реши, че Джалма отново е заспал, подаде глава и видя, че младият индиец наистина спи като мъртъв. Тогава слезе от дървото все така предпазливо и се изгуби из тръстиките с доста подпухнала от ухапването на змията ръка.

В това време се разнесе далечна монотонна и тъжна песен. Удушвачът се изправи, заслуша се внимателно и на лицето му се изписа смайване и зловеща ярост. Песента все повече и повече се приближаваше към ажупата.

След малко се показа един индиец, който крачеше през полянката към мястото, където се криеше Удушвачът. Щом го видя, последният измъкна дългото и тънко въже, замотано около кръста му, на чийто край бе завързана оловна топка с големината на яйце. Удушвачът завърза другия край на въжето за дясната си ръка, ослуша се отново и се запромъква пълзешком между високите треви към индиеца, който вървеше полека и пееше тъжната си приятна песен. Този момък едва бе навършил двадесет години и беше роб на Джалма. Лицето му бе медножълто, шарен пояс пристягаше синята му памучна роба, на главата си имаше малка червена чалма, на ръцете си — сребърни гривни, а на ушите си — обици… Носеше някакво известие на своя господар, който си почиваше по време на голямата дневна жега в ажупата, доста отдалечена от къщата, където живееше.

Щом стигна до мястото, където пътеката се разделяше на две, робът решително пое към колибата, до която оставаха четиридесет крачки.

Една от онези огромни явски пеперуди, по чиито огромни разперени крила се виеха по две златни резки на тъмносин фон, запърха от лист на лист и най-сетне кацна в един храсталак от гардении близо до младия индиец. Той прекъсна песента си, спря се, премести внимателно крак, протегна ръка и улови пеперудата. Внезапно робът видя зловещото лице на Удушвача пред себе си, чу пукот като от прашка и усети около врата си метнатото с бързина и сила въже с троен възел, чието олово, вързано за единия му край, почти в същия миг силно го удари в тила.

Нападението беше толкова ненадейно, че слугата на Джалма не успя нито да извика, нито да изпъшка. Той се олюля… Удушвачът дръпна силно въжето… Медножълтото лице на роба стана тъмночервено, той падна на колене и размаха ръце… Удушвачът го повали окончателно и стегна толкова здраво въжето, че по кожата на роба се стече кръв… Жертвата се сгърчи още няколко пъти и всичко свърши… Докато траеше кратката, но ужасна агония, убиецът стоеше, коленичил пред жертвата си, следеше и най-малките й движения, впил пламтящите си очи, и изглеждаше прехласнат от неописуема наслада — ноздрите му се разшириха, жилите на слепоочията и на врата му се изопнаха и същата зловеща усмивка, която разтегли устните му, когато видя заспалия Джалма, оголи черните му остри зъби, потракващи от нервните тикове на челюстта. След малко той скръсти ръце на запъхтяните си гърди, сбръчка чело и започна да шепне някакви тайнствени думи, които приличаха на молитва… Сетне отново се отдаде на свирепия унес, към който го тласкаше видът на трупа…

Погледът на хиената и тигъра, приклекнали до жертвата си, която са преследвали или издебнали, е не по-свиреп и по-кръвожаден от погледа на този човек…

Като се сети, че все още не е свършил работата си докрай, той с мъка се откъсна от ужасната гледка, откачи въжето от врата на жертвата си, уви го около тялото си, повлече трупа от пътеката и го скри в гъсталака от тръстики, без да се докосне до сребърните гривни и обици. След това Удушвачът отново запълзя по корем и стигна до колибата на Джалма. Ослуша се внимателно, извади от пояса си нож с обвито в бананов лист тънко острие и направи върху рогозката разрез с големина три стъпки. Ножът му бе толкова остър и той извърши всичко това толкова бързо, че дори най-лекото движение на елмаз по стъкло би вдигнало много повече шум… През разреза Удушвачът видя, че Джалма още спи дълбоко, и се вмъкна в колибата с изумителна смелост.