Йожен Сю
Скитникът евреин (76)

VI глава
Червеният салон

Както беше разпоредил Самуил, стената на входната врата беше срутена, откъртена беше също и плочата от олово, която я затулваше, тъй че дъбовите капаци се откриха толкова непокътнати, каквито бяха и в деня, когато ги зазиждаха, за да не се повредят от въздуха и от времето. След като свършиха работата си, зидарите се изправиха любопитно на стъпалата, заедно с писаря, изпратен от нотариуса да наблюдава, защото видяха, че през градината бавно се задава Самуил, който носи в ръката си голяма връзка с ключове.

— Скъпи приятели, — каза старецът, когато стигна до тях — вашата работа приключи. Началникът на господин писаря ще ви плати, тъй че не ми остава нищо друго, освен да ви изпратя до вратата.

— Недейте, господине — примоли се писарят — горим от нетърпение да видим вътрешността на тази тайнствена къща.

— Съжалявам, че трябва да си тръгнете, но няма как. Преди вътре да влязат наследниците, за да се прочете завещанието, длъжен съм пръв и самичък да вляза…

— Кой ви е дал такива странни заповеди?

— Баща ми, господине!

— Това е достойно за уважение, добри ми, превъзходни ми, пазачо — каза писарят, — но позволете да погледнем само.

— Не ми е приятно, че трябва да ви откажа — отвърна Самуил, — но вратата трябва да отворя едва когато остана самичък.

Зидарите слязоха по стъпалата, когато се убедиха в непреклонността на стареца, само писарят остана да се препира с него, като приказваше:

— Така и така чакам началника си, може да му потрябвам и дали съм на стълбите или другаде, би трябвало да ви е все едно.

Приказките му прекъсна самият нотариус, който го викаше от дъното на двора, с променено лице.

— Господин Пистон, бързо, бързо елате!

— Защо ли ме вика! — ядоса се писарят. — И то тъкмо когато може би щях да видя нещо…

— Не чувате ли, Пистон! — повтори се гласът по-близо.

Докато Самуил изпращаше зидарите, писарят видя как зад гъстите дървета господарят му тича гологлав. Ще или не, писарят трябваше да слезе по стъпалата, за да разбере защо го вика нотариусът.

— Господине — рече Дюмеснил, — викам ви вече цял час!

— Не съм ви чул, господине — отвърна Пистон.

— Тогава сигурно сте глух! Имате ли пари в себе си?

— Да! — отговори изненадан писарят.

— Тогава изтичайте в най-близкото бюро за марки и ми донесете три-четири големи листа с гербови марки за документ. Тичайте, че ми трябват бързо.

— Добре, господине — отвърна писарят и хвърли жален поглед към вратата на зазиданата къща. — Но не знам откъде да намеря такова свидетелство?

— Господине — попита нотариусът Самуил, който вече се връщаше — откъде могат да се закупят свидетелства за наследство?

— При тютюнопродавача на улица „Viellie-du-Temple“ №17 — отговори Самуил.

— Чу ли, Пистон? Изтичай бързо, защото това свидетелство трябва да се подпише преди да се отвори къщата.

— Добре, господине — отговори ядосано писарят и тръгна след господаря си, който бързо влезе в стаята, където бяха останали Родин, Гавриил и отец д’Егрини.

През това време Самуил се качи по стъпалата до вратата и потърси измежду ключовете онзи, който му трябваше, мушна го в бравата и отвори вратата.

Лъхна го студен и влажен въздух, какъвто духа обикновено от внезапно отворено мазе. Евреинът внимателно и здраво затвори вратата отвътре и влезе в салона, който се осветяваше от нещо като стъклено прозорче, направено над самата врата. От изминалите години стъклото бе загубило прозрачността си. Салонът, чийто под бе покрит с ромбовиден бял и черен мрамор, беше широк и стигаше до широки стълби, по които се качваше на първия етаж. По гладките каменни стени не се забелязваше следа от влага или разруха, а по решетките от ковано желязо не се виждаше никаква ръжда. Над първото стъпало се издигаше сива гранитна колона, върху която беше поставена мраморна статуя на негър със свещник в ръка. Статуята беше странна — зениците на очите й бяха от бял мрамор.

Стъпките на евреина отекваха в салона. Внукът на Исак Самуил се натъжи като си помисли, че стъпките на прадядо му последни са издавали същия звук в тази къща преди сто и петдесет години. Към това се прибави и споменът за светлината, която бе видял сутринта да излиза през седемте отвора на оловната обвивка на чардака. И въпреки смелия си характер, старецът настръхна, когато взе втория ключ, на който бе написано „ключ от червения салон“, и отвори една двукрила врата, през която се влизаше във вътрешните стаи. Беше отворен само един от многото прозорци и той осветяваше просторната стая, чиито стени бяха покрити с тъмночервени килими, а подът бе застлан с дебел турски губер. По краищата хармонично бяха подредени големи дървени и позлатени кресла от времето на Людовик XIV. Срещу входната врата имаше друга, която водеше към съседната стая. Всички мебели бяха бели и украсени с резба, а ъглите им бяха позлатени. От двете страни на вратата имаше големи ракли от Бул, обковани с мед, върху които бяха поставени бледозелени съдове. Срещу камината от тъмносив мрамор се виждаше прозорец с тежки завеси от дамаска, целите избродирани, на чийто горен край имаше назъбена лента, върху която висяха копринени пискюли. Във венецианското огледало се отразяваха украсените свещници и стенен часовник. В средата на салона имаше голяма кръгла маса, покрита с малинено кадифе.

Като приближи до масата, Самуил видя малък бял пергамент със следния надпис:

„В този салон ще се отвори завещанието ми. Останалите помещения ще стоят затворени до прочитането на последните ми желания. М. дьо Р.“

— Да — въздъхна евреинът, като гледаше развълнуван тези редове, писани толкова отдавна — така заръча и баща ми. Останалите стаи от къщата са пълни с неща, които господин Ренепон цени високо не заради стойността, а заради произхода им и защото траурният салон е нещо странно и тайнствено. Но — добави на себе си той, като извади от джоба си бележник, подплатен с черна шагренова кожа и медна кутийка, от която извади ключа — ето равносметката на касата, която ми е заповядано да донеса тук, преди да дойдат наследниците.

Когато Самуил оставяше бележника на масата, в салона цареше гробна тишина. Изведнъж нещо естествено и в същото време страшно, го извади от състоянието му. В съседната стая чу ясното, звучно и бавно биене на часовник, който отмери десет часа.

Самуил беше човек разумен и не можеше да повярва, че има часовник, който да работи сто и петдесет години, затова се зачуди как може да не е спрял толкова години и как толкова точно може да показва часа. Обхванат от любопитство, старецът понечи да влезе в стаята, но веднага си припомни заповедите на баща си, затова спря пред вратата и се ослуша внимателно. След като се замисли върху това странно явление, Самуил го сравни с не по-малко странния случай със светлината, която видя сутринта и реши, че между тях има някаква връзка. Старецът не можеше да вникне в истинската причина, но си обясняваше тези неща с подземните канали, които според легендата, свързват избите на къщата с отдалечени места и през които непознати лица могат да влизат няколко пъти за един век. Отдаден на тези размисли, Самуил приближи до камината, когато слънчев лъч освети два големи портрета, поставени от двете й страни, които евреинът още не бе видял. Бяха портретите на мъж и жена, и двамата нарисувани прави, в естествена големина.

Жената беше между двадесет и пет и тридесет години. Тъмночерна коса увенчаваше бялото й, благородно и високо чело. Прическата й никак не приличаше на прическата, която госпожа Севине беше направила модна по времето на Людовик XIV, а напомняше прическите от няколко портрета на Веронезе, при които няколко вълнообразни къдрици покриват бузите, а на тила косата е прибрана на кок. Над сините като сапфир очи се виждаха източени вежди. В тъжния и горд поглед имаше нещо ужасно. Тънкият нос завършваше с леко разширени ноздри. Тънка усмивка бе изкривила леко устните. Лицето бе продълговато и бледо, с леко алени страни. Положението на шията и на главата показваше изящност и вродено достойнство. Една моминска дреха от черно и лъскаво сукно достигаше до раменете, а прилепната около тънката и висока фигура, покриваше с гънките си краката. В стойката на тази жена личеше благородство и простота. Гордата й глава бе на фона на тъмносиво небе, изпъстрено с няколко облака, зад които бяха загатнати синкавите върхове на далечни хълмове, потънали в сянка. По начина, по който бе нарисувана картината, можеше да се разбере, че жената е поставена на височина, откъдето гледа целия небосклон. Погледът й бе замислен и тъжен.

От лявата страна на камината се виждаше другият портрет на висок тридесет и пет годишен мъж. Под широката му черна пелерина се виждаше нещо като къса черна дреха, подплатена с кожи, закопчана до врата. Главата бе красива със строгите си черти, в които се преплитаха страдание, покорност и кротост. Косата, както брадата и веждите, вместо да бъдат разделени, бяха направили нещо като дъга и все едно челото на този човек беше белязано. Около него бе изрисувано бурно небе. Зад няколко скали се виждаше море, което сякаш се бе сляло с небето.

Слънцето, което бе осветило картините, подсилваше блясъка им. Самуил отново хвърли поглед към тях и му се стори, че те са като живи.

— Какви прекрасни портрети! — възкликна той и приближи, за да ги разгледа по-добре. — На кого ли са? Те не са от рода Ренепон, защото, както ми каза баща ми, техните портрети се намират в траурния салон. — Той замълча, но след малко си каза: — Трябва да направя всичко, да го приготвя, да е готово за тържественото събиране, защото удари десет часа.

Той нагласи креслата около кръглата маса и продължи замислено.

— Часът премина, а наследниците на благодетеля на моя дядо още ги няма. Освен младия свещеник… Да не би само той да представлява рода Ренепон? Той е свещеник и с него този род ще залезе. Значи настъпи моментът да отворя тази врата и да се прочете завещанието… Бетсабеа ще доведе нотариуса тук… Ето, някой чука, сигурно е тя… и Самуил бързо тръгна да отключи вратата, зад която ясно се чуваше, че някой говори.

Ключът се завъртя два пъти в бравата и старецът отвори двете крила на вратата. Натъжи се, когато видя на стълбите само Гавриил, от чиято лява страна стоеше Родин, а от дясната отец д’Егрини. Нотариусът и Бетсабея, която ги бе довела, стояха зад тях.

Самуил не можа да скрие въздишката си, поклони се и каза:

— Всичко е готово, господа, можете да влезете.