Йожен Сю
Скитникът евреин (171)

LIII глава
Разговорът

Адриана се оглеждаше в огледалото и преценяваше как й стои новият тоалет. Тя още не бе разбрала за смъртта на своите млади роднини, затова бе весела и жизнерадостна. В последните дни я бе споходила така очакваната радост, че светът пред очите и бе светъл и пълен с живот.

Госпожица Кардовил бе облечена с дълга зелена рокля на райета. Оголените й рамене приличаха на изваяни от мрамор, а фината им заобленост подсилваше линията на елегантната шия. Оглеждаше се критично в огледалото, а веждите й се бяха събрали и от това изразът на лицето й ставаше, като на разсърдено малко дете. Повъртя с пръст една от златистите букли, които падаха свободно, след което прекара пръсти по новите бисерни мъниста, които опасваха фината мрежица за коса.

Недалеч от нея бе седнала Гърбавото. Девойката носеше черни дрехи, заради смъртта на сестра си. Тя наблюдаваше госпожица Кардовил и леко се усмихваше.

В този момент Адриана се обърна към нея и я попита малко смутено:

— Ще те питам нещо, което може и да те разсмее, но все пак ми отговори честно: какво ще кажеш за портрет, който да ме представя, както съм сега?

— Госпожице…

— Остави най-после това твое „госпожице“ — по детски се тросна девойката.

— Добре… Адриана, трябва да ви призная, че по-хубава млада дама не съм виждала в Париж.

— Но днес съм облечена по-добре от друг път, защото имам специален повод за това. Не се ли досещаш, мила моя поетесо…

— Сещам се, разбира се — отговори засмяна Гърбавото, — затова ще повторя: не е възможно една рокля да стои така добре на човек, както седи тази на вас. Ако някой ви нарисува, това ще е най-прелестния портрет. Само че, Адриана, щом ме питате, ще си позволя да ви кажа и още нещо. Освен, че не съм виждала по-красива млада дама от вас, никога не съм виждала на лицето ви такъв израз на решителност и сарказъм. Това е малко необичайно…

— Браво, Магдалина, ти отгатна точно, какво ми е. Знаеш ли защо? Защото ще се срещам с моята роднина княгиня Сен Дизие.

— С тази жена, която ви направи толкова злини до днес? — не можа да сдържи изумлението си Гърбавото.

— Да, тя ми определи среща и аз я приех с радост.

— С радост?

— Точно с радост — подигравателна и малко злобна, отвърна развеселена Адриана. — Представи си какво преживява тази дама, като ме вижда. Аз винаги й напомням, че вече е стара, че е напълняла. Това за една жена е страшен удар. Затова искам да ме види облечена фино и с вкус, от което ще й стане направо лошо.

— Въпреки това, Адриана, трябва да ви призная, че посещението на княгинята ме плаши…

— Не се притеснявайте, мила моя. Аз вече не се страхувам от тази неприятна стара дама. Решила съм да се държа с нея високомерно и дори лицемерно. С една дума, така, както тя доскоро се държеше с мен.

След тези думи госпожица Кардовил отново се разсмя.

В този момент влезе един слуга и попита, ще приеме ли госпожицата княгиня Сен Дизие.

— Разбира се, поканете я.

Гърбавото стана и понечи да напусне стаята, за да остави двете жени сами, но Адриана я хвана за ръката и я задържа.

— Моля те, приятелко, остани…

— Нима искате…

— Да, искам. Това също е един вид отмъщение. Нека госпожа Сен Дизие сама се убеди, че моята най-добра приятелка е до мен.

— Но, помислете само…

— Никакво „но“. Сега ще влезе княгинята, а аз искам това от вас, не като услуга, а защото знам, че винаги усещате, когато има нещо нередно. Знам, че княгинята несъмнено е намислила поредната клопка, затова сте ми нужна.

Едва изговорила последните думи и вратата се отвори, като пропусна княгинята, която влезе с надменно изправена глава и твърда походка.

Макар, че вече бе в напреднала възраст, госпожа Сен Дизие винаги, когато се срещаше с Адриана се стараеше, да е облечена блестящо и да подчертае, че преди време също е била красива жена, известна в цял Париж.

Може би от престараване, а може и поради недотам добър вкус, княгинята този път бе облечена в сива рокля, а на главата си поставила червена шапка, допълнена от яркото перо на райска птица.

Адриана се обърна живо и направи няколко крачки да посрещне омразната си роднина. Поклони й се учтиво, след което седна и посочи на княгинята едно кресло, близо до камината.

Госпожа Сен Дизие остана права и на лицето й се изписа неприятна гримаса, която се дължеше на присъствието на Гърбавото.

— Моля ви, госпожо, седнете, ако обичате — повтори поканата си Адриана и посочи празното кресло.

— Разговорът, който съм дошла да проведем — каза язвително княгинята, — е личен.

— Това е най-добрата ми приятелка и аз нямам никакви тайни от нея — отвърна спокойно госпожица Кардовил.

— Зная отдавна — иронично вметна княгинята, — че твърде малко се грижите за личните си тайни и че много лесно се доверявате на всякакви хора. Но ако вие нямате тайни от това момиче, то аз имам претенции да разговаряме насаме.

След тези думи княгинята погледна Гърбавото презрително.

Засегната от забележката на възрастната госпожа. Гърбавото отговори простичко:

— Струва ми се, че няма някаква особена разлика, госпожо, между първата и последната дама в къщата на госпожица Кардовил.

— Какво?! И тя още говори? — избухна княгинята, забравила всякакъв етикет.

— Само отговарям, госпожо — каза кротко Гърбавото.

— Мисля, че се изразих ясно, госпожице Кардовил, че желая да разговаряме насаме — заяви категорично госпожа Сен Дизие.

— Не ви разбирам, скъпа госпожо. Моята приятелка ми направи честта да се съгласи да присъствува на този разговор. Казвам „се съгласи“ защото аз я помолих за това. Няма нищо лошо в това, че ще чуе прелестните неща, които не са съмнявам, сте дошли да ми съобщите. Бързам да ви предпазя от някоя необмислена реплика и да ви кажа, че моята приятелка е добре запозната с всички ваши досегашни хитрини, които едва не успяха да ме пренесат в жертва… Освен това, тя знае, че сте майка на църквата и то такава майка, каквато рядко се среща… Надявам се, че съм ви убедила, госпожо, да не настоявате повече.

— Не разбирам вече, дали съм будна или сънувам! — ядосано отвърна княгинята.

— Това, което казвате, госпожо, ме тревожи, защото показва, че не сте добре с нервите. Вероятно имате проблеми със здравето, защото виждам, че лицето ви почервеня цялото…

Тази иронична забележка направо извади княгинята от равновесие и тя почти извика:

— В крайна сметка, подобно посрещане ме улеснява и аз да бъда напълно откровена. Сигурна съм, че това, което ще чуете, ще надмине всички ваши очаквания.

— Струва ми се, госпожо, че вие надценявате информацията си — каза Адриана леко усмихната, със спокоен глас. — Вече много малко неща, от тези с които се занимавате, могат да ме учудят.

— Може би, госпожице — презрително се усмихна възрастната жена, — но помислете си, например, какво ще стане, ако до следващото денонощие изпаднете в крайна бедност.

Това бе така неочаквано, че Адриана не можа да прикрие смущението си, а Гърбавото потрепери.

— Е? — продължи ликуващо княгинята. — Както сама се убеждавате, госпожице, има още неща, с които мога да ви учудя. Вече почти се радвам, че именно вие тласкате разговора ни да се води по този начин. Иначе щях да бъда принудена да спазвам етикецията и по заобиколен начин да ви направя това съобщение. Моля, приемете думите ми като най-чиста монета.

— Признавам, госпожо, че успяхте да ме удивите — отвърна Адриана, която бързо бе успяла да си върне спокойствието, — защото добре познавам вашите досегашни интриги. Но в случая повече ме учудва значението, което придавате на подобна информация.

— Утре ще бъдете на дъното! — патетично извика княгинята. — На дъното! Не е без значение да знаете, че всичко, и този дворец, и каретата с красивите коне, и любимите ви накити дори ще бъдат описани. Сама разбирате, че говоря за сериозни неща.

Адриана обаче продължаваше да бъде спокойна и дори се усмихваше. В този момент вратата на салона се отвори и вътре влезе Джалма. Неговото появяване прекъсна разговора и трите участнички в него го изгледаха, всяка със смесени чувства.