Йожен Сю
Скитникът евреин (69)

XI глава
Удушвачът

— Прочетете ми доклада от днес за положението на всеки от Ренепоновци — каза д’Егрини след кратко мълчание.

Родин зачете: „Жак Ренепон, наречен Голчо в осем часа тази вечер, се намира в затвора за дългове“.

— Той няма да ни безпокои утре. Продължавайте.

„Настоятелката на манастира «Света Богородица», уведомена от княгиня Сен-Дизие, още повече ограничи госпожиците Роз и Бланш Симон. Към девет часа вечерта те са били затворени в тесни стаички, а в манастирската градина охранява въоръжена стража.“

— И тези мерки са добри, няма от какво да се боим.

„Доктор Баление, предупреден също от госпожа Сен-Дизие, продължава да надзирава госпожица Кардовил. В осем и три четвърти вратата на нейното жилище ще бъде добре заключена“.

— И тук трябва да сме спокойни…

— Колкото за господин Харди — каза Родин — тази сутрин получих от Тулуза бележка от господин дьо Бресак, негов близък приятел, който ни помогна да отдалечим фабриканта за няколко дни. В бележката има и едно писмо на господин Харди до едно доверено лице. Дьо Бресак решил да не изпраща писмото по предназначение, а да го прати на нас като ново доказателство за неговия успех, надявайки се да му благодарим. Защото, както сам казва, за да ни услужи, той изневерява недостойно на най-близкия си приятел. И господин дьо Бресак не се съмнява след тези безценни услуги, че вече ще му дадем документите, които го държат под наша власт. Тези документи могат завинаги да погубят жената, която той обича страстно и незаконно. Накрая съобщава, че трябва да разберем ужасното положение, в което сме го поставили — от една страна да измами жената, която обича, и от друга, да предава приятеля си.

— Това не заслужава нашето съжаление — отговори презрително отец д’Егрини. — А по-нататък ще видим… Дьо Бресак и занапред може да ни бъде полезен. А сега да видим писмото на господин Харди — този безбожен републиканец и фабрикант, достоен потомък на проклетия род. Много важно беше да го отстраним.

— Ето писмото на господин Харди — каза Родин. — Утре то ще замине при човека, за когото е предназначено. — И зачете:

„Тулуза, 10 февруари.

Най-накрая намирам време да ви пиша, скъпи господине, и да ви обясня причината за ненадейното ми тръгване, което не ви е обезпокоило, но сигурно ви е учудило. Пиша ви още и за да ви помоля за една услуга. Ето каква е работата. Често съм ви говорил за Феликс дьо Бресак, мой приятел от детинство. Той е по-малък от мен, но ние винаги сме се обичали сърдечно и сме си доказали, че можем да разчитаме един на друг. Той ми е като брат. Знаете какво разбирам под това. Ето какво ми написа той преди няколко дни от Тулуза, където беше отишъл за известно време: «Ако ме обичаш, ела, защото си ми необходим. Тръгни веднага. Думите ти могат да ме насърчат да живея. Ако пристигнеш късно… то ми прости и си спомняй понякога за онзи, който докрай ще ти бъде най-верният приятел…».

Вие преценете колко се натъжих и разтревожих. Веднага потърсих коне. Управителят на фабриката ми, старецът, когото почитам и уважавам, бащата на генерал Симон, когато научи, че потеглям на юг, ме помоли да го взема със себе си. Трябваше да го оставя в Крез, за да проучи няколко новооткрити фабрики. Приех с удоволствие, защото щях да споделя тревогите си от писмото на Бресак. Пристигнах в Тулуза, където ми казаха, че е заминал преди един ден напълно отчаян като взел със себе си оръжие. След два дни успях да събера сведения за него и го открих в едно селце — никога не бях виждал такова отчаяние. Най-напред ме отхвърли, но когато мъката му достигна предела си, той се поуспокои и четвърт час по-късно ме прегърна, потънал в сълзи. Оръжието му беше заредено. Ако бях закъснял с един ден, може би с него щеше да е свършено. Не мога да ви кажа каква е причината за отчаянието му, защото не ми е известна. Той има нужда от лечение. Сега трябва да бъде успокоена наранената му душа — нещо, с което може да се нагърби само приятел, и аз храня надежда. Убедих го да тръгне и да пътува, това ще му помогне. Ще го заведа в Ница, тръгваме утре. Ако пожелае да продължим пътуването, ще го направим, защото работата ми не налага да бъда в Париж преди края на март. Ето за какво ви моля. Според семейни документи, останали от майка ми, се разбира, че е от мой интерес да бъда в Париж на 13 февруари на улица «Свети Франц» №3. Поинтересувах се и разбрах, че тази странна къща е била заключена преди сто и петдесет години по заповед на един от прадедите ми по майчина линия, и щяла да бъде отворена на 13 тоя месец в присъствието на останалите наследници, ако има такива. Понеже нямам възможност да се върна, писах на бащата на генерал Симон, в когото имам пълно доверие, да тръгне за Париж и да присъствува на отварянето на къщата не като мой пълномощник, а като свидетел и да ми съобщи в Ница какво е станало с последната воля на един от прадедите ми. Възможно е управителят на фабриката ми да не успее, ще ви бъда благодарен, ако попитате в дома ми в Плеси и ако не е пристигнал, да го заместите вие.

Мисля, че жертвата, която правя за моя приятел не е голяма, но дори и да е така, пак няма да съжалявам, защото престоят ми тук е необходим за този, когото имам като брат.

И така, моля ви да отидете при отварянето на тази къща. Имайте добрината да ми напишете в Ница как е приключила работата. Франсоа Харди.“

— Не е много важно дали бащата на генерал Симон ще присъствува, но все пак е по-добре ако утре го няма там — каза отец д’Егрини. — Харди е далеч, сега остава само младият индийски принц. Умно постъпиха, като оставиха господин Норвал да тръгне с даровете, които госпожица Кардовил изпраща на този принц. Докторът, който придружава Норвал и когото е избрал господин Баление, няма да предизвика никакво подозрение.

— Така е — каза Родин. — Писмото от вчера ни уверява в това.

— Значи няма какво да се боим и от принца — каза отец д’Егрини. — Всичко се развива добре.

— Гавриил отново поиска сутринта писмено разрешение от Ваше Преподобие, което прави от три дни, защото иска да разговаря с вас. Обиден е от строгото наказание, което му наложиха преди пет дни, да не напуска дома.

— Утре, когато го заведем на улица „Свети Франц“, ще го оставя да ми говори, тогава ще е подходящо… И така, нито един от потомците на този род, чието присъствие може да провали плановете ни, няма да бъде утре преди обед там. Само Гавриил. И най-накрая ще постигнем целта си.

В това време на вратата се почука два пъти и отец д’Егрини спря да говори. В стаята влезе стар слуга, облечен в черни дрехи и съобщи, че е пристигнал човек, който търси господин Родин по спешна работа.

— Името му?

— Не го каза, но съобщи, че го изпраща господин Жозюе, търговец от остров Ява.

Отец д’Егрини и Родин се спогледаха почти уплашени.

— Вижте какво иска — каза неспокойно д’Егрини, след което се обърна към слугата: — Кажи му да влезе.

Д’Егрини направи знак на Родин и се измъкна през една странична врата.

Малко след това Фарингея, някогашният ръководител на сектата на Удушвачите, се показа пред Родин, когото веднага позна, тъй като го бе виждал в двореца Кардовил. Родин настръхна, но не показа, че го е познал. Все така приведен над писалището си, той се преструваше, че не вижда Фарингея и бързо пишеше в една книга, разтворена пред него…

— Господине — обади се слугата, учуден от мълчанието на Родин. — Ето го човека.

Родин сгъна писъмцето, което надраска набързо, подаде го на слугата и нареди:

— Занеси това писмо на посочения адрес и ми донеси отговор.

Слугата се поклони и излезе. Тогава Родин, без да се изправи, впи малките си змийски очи във Фарингея и каза учтиво:

— Господине, с кого имам честта да говоря?