Йожен Сю
Скитникът евреин (74)

IV глава
Продължението

Притеснен, отец д’Егрини държеше в ръка бележката на Родин, без да се сети да я отвори и си мислеше какво ли ще каже още Гавриил за миналото. Той не смееше да отговори на укорите му от страх да не го разсърди, а и защото се надяваше да получи все пак добър резултат.

Според правилата на Исусовото общество, Гавриил не можеше да има нищо свое. Освен това отецът се бе постарал да получи съгласието му да се откаже от всички имоти, които би могъл да придобие някой ден в полза на Обществото. Началото на този разговор обаче показваше такава промяна на отношението на Гавриил към Обществото, че той можеше да реши да прекъсне връзките си с него. В такъв случай нищо не го задължаваше да изпълни обещанията си^[1]. На практика дарението пропадаше тъкмо когато той се надяваше, че слага ръка върху огромното богатство на рода Ренепон. От всички трудности, които изпита д’Егрини покрай това наследство, нито една не бе толкова неочаквана и така опасна. И той с вътрешен трепет зачака развръзката на този разговор.

— Задължен съм да продължа разказа за изминалия си живот — започна мисионерът — до самото ми тръгване за Америка. Скоро ще разберете защо е необходимо да го направя… Когато научих за мнимото желание на майка ми, аз се съгласих, колкото и скъпо да ми струваше това. Напуснах мрачната къща и първите години на юношеството си прекарах в една семинария на Обществото. Взех това решение не от непреодолима религиозност, а за да изпълня дълга към майка си. Но истинският дух на Христовата вяра е тъй животворен, че се почувствувах готов да приложа чудесната наука на божествения Спасител. Семинарията беше благословено място, в което проповядваха любов към човечеството, неизразимата сладост на милосърдието и търпението, където тълкуват безсмъртното Христово учение в най-широк и плодотворен смисъл, където най-накрая се подготвят за великото предназначение: да умилостивиш богатите и щастливите да състрадават братята си. Една възвишена и свещена наука, на която нищо не може да се противопостави.

Последните думи Гавриил произнесе просълзен.

— Да, синко, такъв е духът на християнството. Но преди всичко, необходимо е да се изтълкува и изучи буквата му — отвърна хладно отец д’Егрини. — Затова служат семинариите на нашето Общество. Тълкуването на буквата е плод на разбор, на послушание и подчинение, а не на сърцето и на чувствата.

— Много добре разбрах това, отче… Още с влизането си в семинарията видях надеждите си измамени. Сърцето ми отново се сви. Вместо огнището на живот, любов и младост, за което мечтаех, в мълчаливата и студена семинария намерих същото потъпкване на благородните пориви, същата желязна дисциплина, същата система на взаимно предателство, същото недоверие и същите непреодолими пречки за каквото и да било приятелство. Пламъкът в душата ми угасна и постепенно попаднах в плен на навиците на пасивния и машинален начин на живот. Той се ръководеше от безмилостни началници по същия начин, по който се осъществява работата на един часовник.

— Така е, защото редът, подчинението и изпълнителността са основата на нашето Общество.

— Това не е живот, а смърт. В тази обстановка, която потискаше всяко благородно начало, аз изучавах мрачните и зловещи науки, схоластиката и богословието. Те са заплашителни и враждебни, пораждат мисли за опасности, за борби, за война, но никога не за мир, напредък и свобода.

— Богословието, скъпи синко — вметна строго д’Егрини — е и щит, и меч. Щит, за да защитава католическото учение, и меч, за да напада ереса.

— Но, отче, Исус Христос и апостолите не познаваха тази мрачна наука. А от обикновените им и трогателни думи хората се възраждаха, свободата заместваше робството… Нима Евангелието не е достатъчно, за да се проповядва между хората любовта? Но вместо да ни говорят така, най-често ни разказваха за религиозни войни и потоците кръв, пролети за угаждане на Бога и за унищожаване на ереса. Тези проповеди правеха живота ни още по-тъжен. Отношенията ни ставаха все по-завистнически и подозрителни. Като привикнахме на доносничеството, изпаднахме в тайна омраза и вътрешна вражда. Аз не бях нито по-добър, нито по-лош от останалите — дългите години на пасивно послушание ме отучиха да разсъждавам, да мисля свободно. Те ни караха да бъдем покорни и разтреперани пред началниците си. Всички носехме един и същ бледен, мрачен и мъртвешки отпечатък. Най-накрая ме ръкоположиха. Щом станах свещеник, вие, отче, ме поканихте да вляза в Исусовото общество или по-точно, някак неусетно и несъзнателно взех това решение… Как стана, не зная. От дълги години нямах вече своя воля… Преминах всички изпитания. Последното беше решително… Прекарах няколко месеца мълчаливо в килията си, покорно и машинално, изпълнявайки една странна ваша заповед. През цялото време никой, освен Ваше Преподобие, не идваше при мен. Не чух никакъв друг човешки глас, освен вашия. Понякога нощем изпитвах страх… Умът ми, отслабнал от пост и уединение, се измъчваше от ужасни видения. В други случаи усещах немощ, но и някакво спокойствие, щом си помислех, че с обричането си завинаги се освобождавам от тежестта на волята и мисълта… Тогава ставах отпуснат и безчувствен, подобно на нещастниците, които изненадани от снега и студа, им се предават… Чаках нещастния час. Най-накрая, както повеляваше дисциплината, задушен в агонията си^[2] исках времето да премине по-бързо, за да изпълня последното действие на издъхващата си воля — да дам клетва, че се отричам от нея…

— Припомнете си, синко — обади се отец д’Егрини, — че в навечерието на определения за даване на клетвата ден аз ви предложих, пак според правилника, да се откажете от нашето Общество и ви оставих да решите свободно, защото ние приемаме само доброволно решилите.

— Когато изнемощял и съсипан от тримесечните изпитания, неспособен да се помръдна, вие влязохте в стаята ми и казахте: „Ако искате, станете и си вървете… Свободен сте…“, нямах сила да се изправя. Единственото желание на парализираната ми душа бе желанието за спокойствие. В такова състояние дадох клетвата и припаднах в ръцете ви като труп…

— И до момента сте били толкова послушен?

— Вие винаги криехте от мен истинските цели на Обществото, в което влязох — започна Гавриил. — Отказах се от волята си, предадох я на началниците си… Нали го желаехте заради още по-голямата Божия слава… С обзалагането си аз трябваше да бъда послушно оръдие в ръцете ви, но вие ми повтаряхте, че ще ви потрябвам за някакво хубаво, свято и велико дело. Аз ви повярвах, отче, и можеше ли да бъде другояче? Аз ви чаках, но една случка промени всичко…

— Синко! — извика отец д’Егрини и прекъсна Гавриил. — Не ми припомняйте онези обстоятелства!

— Трябва да ви припомня всичко… Ще ме изслушате… Няма да премълча мотивите за вземането на това решение.

— Говорете тогава — отец д’Егрини свъси вежди и започна още повече да се притеснява от онова, което ще изрече младият свещеник.

— Шест месеца преди да потегля към Америка — Гавриил продължи, без да вдигне поглед — вие ми съобщихте, че ме определяте за изповедник. И за да се приготвя за светото тайнство, дадохте ми да чета една книга с въпроси, които изповедникът може да задава на момичета, на момчета, на жени, когато поискат да се изповядват. Господи! — въздъхна Гавриил, настръхнал от този спомен. — Никога няма да забравя това време. Беше вечер… Прибирах се в стаята си заедно с тази книга, която е била написана, както ми казахте, от един свещеник от нашите и допълнена от един друг свещеник. От уважение към читателите ни е невъзможно да предадем дори и на латински поне едно понятие от тази ужасна книга. Ето какво говори за нея господин Женен в своето смело и великолепно произведение върху Йезуитите и Академията: „Усещам се в трудно положение още при започването на тази глава. Става дума за една книга, която не може да се преведе и е трудно това да стане буквално, защото е написана с цинизъм. Моля за снизхождение читателите, на които обещавам, че ще избегна, доколкото е възможно, най-неприличните изрази“. По-нататък, по повод на задължителните разпити в ръководството господин Женен благородно възкликва: „Какви са разговорите в изповедалнята между свещеник и омъжена жена? Отказвам се да говоря по-нататък“. А най-накрая, след буквалното привеждане на пасажи от това ръководство, той казва: „Перото ми не иска повече да възпроизвежда тази енциклопедия на всякакви гнусотии. Гризе ме съвестта дори, че отидох толкова далеч. Напразно е да се оправдавам, че само съм преписал това. Ще продължа да изпитвам отвращението, което изпитва човек, когато е взел в ръката си отрова. Но същото това отвращение ме успокоява. В църквата на Исус Христос, според чудесно установения от Бог ред, колкото по-голямо е злото, когато става дума за грях, толкова бързо и резултатно е лечението. Светостта на нравствеността не може да бъде в опасност, ако истината издигне гласа си, за да я чуят.“ Но аз разтворих книгата с уважение, доверие и вяра. Когато разбрах, ме обзе срам и погнуса и останах като ударен от гръм. Едва намерих сили да затворя тази книга с разтреперана ръка и се затекох при вас, отче, за да ви кажа колко съжалявам, че очите ми докоснаха отвратителните страници, които вие по погрешка ми бяхте дали…

— Припомнете си, синко — каза важно отец д’Егрини, — че успокоих угризенията ви. Казах ви, че свещеникът, който слуша по време на изповедите, трябва всичко да знае, всичко да научи, всичко да може да оценява… Нашето Общество задължава младите свещеници, които се подготвят за изповедници, да четат това Ръководство като класическо произведение…

— Повярвах ви, отче. Сляпото ми послушание беше по-силно от мен. Дисциплината ме бе отучила да разсъждавам. И въпреки цялото си отвращение, като си припомнях думите ви, занесох книгата в стаята си и я зачетох. Бях в силата на младостта си и само незнанието и Божията помощ ме крепяха в жестоката борба с чувствата. Ах, каква нощ беше това! Сред страшната тишина на уединението, докато сричах, настръхнал от срам и ужас това ръководство на чудовищен, непознат разврат, неговите картини се показваха във въображението ми. То бе целомъдрено и чисто. Ти си свидетел, Господи, усещах как умът ми отслабва. Исках да захвърля ужасната книга, но някакво любопитство ме задържаше пред страниците й, потънал в срам, изчервен, с пламнали бузи… Тогава ми се стори, че от книгата излизат безсрамни призраци… И като се мъчех да се отскубна от обятията им, припаднах…

— Вие разказвате за тази книга с осъдителни изрази — каза строго отец д’Егрини. — Вие сте били жертва на живото си въображение и на него трябва да препишете впечатлението, което ви е направила една безукорна книга, която при това е одобрена от Църквата.

— Нямам право да се оплаквам, че невинният ми дотогава ум беше изцапан от ужасни неща, чието съществуване не подозирах, защото не вярвам, че способните да извършат такива мръсотии ще потърсят прошка от изповедника.

— Нямате право да преценявате тези въпроси — отговори сърдито отец д’Егрини.

— Няма да говоря повече за тях — каза Гавриил и продължи разказа си. — След ужасната нощ ме налегна болест — казаха ми, че често се страхували да не загубя ума си. Когато дойдох на себе си, миналото ми се стори като тъжен сън. Тогава вие ми казахте, че още не съм готов за някои длъжности. Точно тогава ви помолих да замина мисионер в Америка. Дълго отхвърляхте молбата ми, но най-накрая се съгласихте и аз тръгнах. Още от детството — било в училището, било в семинарията, бях подложен на натиск и бях в подчинение. Научен да свеждам главата и очите си, бях отвикнал да гледам небето и великолепието на природата. Затова се почувствувах щастлив, когато при пътуването попаднах между океана и небето. Стори ми се, че се измъквам от гъст мрак и сърцето ми от дълги години започна да тупти нормално. Усетих се господар на мисълта си и се осмелих да преценя отминалия си живот. Питах се с какво право и с каква цел бяха потискани волята, свободата и разума ми, след като Бог ме е дарил с тях. И си казах, че един ден трябва да извърша велико, хубаво, свято дело, което ще ме възнагради за послушанието и покорността ми.

В това време Родин влезе обратно. Отец д’Егрини го погледна изпитателно. Родин доближи и му каза тихо, за да не чуе Гавриил:

— Нищо особено. Дойдоха да ми съобщят, че бащата на маршал Симон се е върнал във фабриката на господин Харди.

Родин хвърли поглед към Гавриил и на свой ред зададе мълчешком въпрос на отец д’Егрини, който само сведе очи. След това Родин отиде отново до огнището и се облегна на него, а д’Егрини каза на Гавриил:

— Продължавайте, синко. Чакам да науча решението ви.

— Пристигнах в Карлстън. Нашият настоятел в града, с когото споделих съмненията си от целта на Обществото, с цинична откровеност ми обясни тази цел, към която може би се стремят всички членове на Обществото. Мнозина от тях навярно са невежи като мен по отношение на целта, която началниците упорито са преследвали от самото основаване на Обществото. Настръхнах от ужас! Тогава се зачетох в съчинения, които решават проблемите на съвестта. И тогава открих нещо също тъй ужасно. На всяка страница от тези книги, написани от нашите отци, четях извинения и оправдания на кражбата, на клеветата, на насилието, на блудството, на клетвопрестъпничеството, на убийството, на цареубийството^[3]… И когато си помислих, че аз, свещеникът на Бога на милостта, на справедливостта, на прошката и на любовта, принадлежа занапред на едно Общество, чиито началници проповядват подобно учение и се хвалят с него, се заклех пред Бога да скъсам връзките, които ме държат с Обществото…

При тези думи отец д’Егрини и Родин размениха уплашени погледи. Всичко бе загубено, жертвата се изплъзваше от ръцете им. Гавриил, натъжен от спомените, не забеляза тази размяна на погледи между преподобния отец и секретаря му, и продължи:

— Въпреки решението ми да напусна Обществото, онова, което открих, ме натъжи много. Повярвайте, че за една добра и праведна душа няма по-ужасно нещо да се откаже от онова, което тъй дълго е почитала. Толкова се измъчвах, че като си помислех за опасностите, които крие моята задача, тайно се надявах Бог да ме повика при себе си, но уви, той през цялото време е бдял над мен с бащинска грижовност. — Като каза това, Гавриил потрепери от спомена за тайнствената жена, която му бе спасила живота в Америка. Помълча малко, след което продължи: — Щом мисията ми свърши, се върнах с твърдото решение да ви помоля да ме освободите от клетвата. Много пъти исках да разговарям с вас, но беше напразно. Вчера Провидението благоволи да се разприказвам с майка си. От нея научих за хитростта, с която сте си послужили, за светотатствената злоупотреба с изповедта, с цел да я накарат да повери на други хора сирачетата, чиято умираща майка е предала в ръцете на един честен войник. Това окончателно затвърди решението ми. Но в този тържествен час, отче, трябва да ви кажа, че не обвинявам цялото Общество, защото в него сигурно има много доверчиви хора като мен. В своето заслепение те са послушни оръдия и не знаят в какво ги карат да съучаствуват… Аз ще се моля за тях да ги просвети Бог, както го стори и с мен…

— И така, вие искате да прекъснете връзките си с нашето Общество? — побледнял, д’Егрини беше станал прав.

— Да, отче. Заклех се пред вас и ви моля да премахнете клетвата.

— Искате да кажете, синко, че задълженията, които доброволно поехте, вече не важат?

— Да, отче.

— И занапред не ще има нищо общо между вас и нашето Общество, нали?

— Не, отче… Защото ви моля да ме освободите само от обещанията.

— Но нали ви е известно, синко, че Обществото може да ви освободи, но вие не можете да се освободите от него?

— Моята постъпка, това, че ви моля да ме освободите, ви показва какво значение отдавам на клетвата… Но ако ми откажете, няма да се считам обвързан. Нито пред Бога, нито пред хората.

Докато Гавриил очакваше отговора на отец д’Егрини, който стоеше неподвижен, Родин трепна, когато видя, че преподобният отец още стиска в ръката писъмцето, което му беше написал. Той доближи до д’Егрини и попита тихо:

— Не прочетохте ли бележката ми?

Преподобният отец хвърли бърз поглед върху написаното и лъч на надежда огря отчаяното му лице. Той стисна ръка на секретаря си в знак на признателност и също тихо му каза:

— Имате право… Гавриил е наш…