Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Juif errant, 1884 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Димитър Христов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Елена Ананиева
Коректор: Ваня Владимирова
Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5
Издателски коли 27,3
Излязла от печат юни 1991 г.
Цена 27,00 лв.
ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“
ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Олга Александрова
Коректор: Петрана Старчева
Формат 60/84/16 Печатни коли 32
Излязла от печат юли 1991 г.
Цена 27,00 лв.
Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София
ДФ „Полипринт“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“
История
- — Добавяне
XXXIX глава
Глупчо
Както вече казахме, маршалът живееше в скромна къща на улица „Тримата братя“. Неговата стая бе подредена по казармен порядък, просто и удобно. На стената, над леглото му бяха окачени различни оръжия, които му бяха служили вярно в боевете, в които бе участвал. Единственото украшение на стаята, ако можеше да се приеме за такова, бе малък бюст, подарък от императора.
Навън времето бе сравнително топло, но от престоя си в Индия маршалът бе станал чувствителен към температурата на въздуха, затова и сега огнището бе запалено.
Вратата, която бе закрита от завеса, тихо се отвори и в стаята влезе мъж, който носеше панер пълен с дърва. Той тръгна безшумно към камината, където коленичи и внимателно почна да подрежда цепениците.
След като свърши тази работа, този човек се приближи до другата врата и се ослуша, сякаш да разбере, дали се говори в съседната стая. Лицето му бе глуповато и бе нает като помощник — слуга и се занимаваше с разпалването на камините. Освен това той служеше за подигравка на останалите слуги, които се забавляваха с него.
Преди време, когато Дагоберт изпълняваше домоуправителската длъжност, на шега бе прекръстил този слуга с прякора Глупчо. Мъжът сякаш заслужаваше това ново име, защото лицето му бе плоско, с голям широк нос, а очите му имаха винаги глуповато изражение.
Ако някой обаче можеше отнякъде да види Глупчо в мига, когато се ослушваше дали се чува някакъв разговор от другата стая, щеше да забележи острите проблясвания на погледа му, който обикновено бе простоват и наивен.
След като послуша известно време, Глупчо се върна отново при огнището, взе панера до половина пълен с дърва и се приближи до вратата, където преди малко подслушваше. Почука тихо, но никой не му отговори. Почука втори път, по-силно, но отново никой не отговори. Тогава той изрече с дрезгав, креслив глас:
— Трябват ли ви дърва за огъня, госпожице?
Като не чу никакъв отговор, Глупчо остави панера на земята, полека отвори вратата на стаята, направи няколко крачки вътре в помещението, огледа се бързо и след това се върна. Имаше вид на човек, който току-що е извършил нещо тайно и важно. Тогава отново взе панера от пода и понечи да се отдалечи. В това време се отвори една от съседните врати и се показа Дагоберт.
Войникът бе учуден от присъствието на слугата и грубо подвикна:
— Ти какво правиш тук?
От този неочакван въпрос, както и от сърдитото ръмжене на Сърдитко, който следваше господаря си навсякъде, Глупчо се стресна и изпищя от страх. Дали този страх бе истински или не, не знаем, но за да засили впечатлението за уплаха, Глупчо изпусна панера и дървата се разпиляха по пода.
— Какво правиш тук, говедо? — повтори въпроса си Дагоберт, който бе повече готов да се разсмее, отколкото да се скара.
— Ох, господин Дагоберт, какъв страх! Боже мой! Добре че не носех някакви стъклени съдове, защото щяха да се изпочупят и кой тогава щеше да е виновен?
— Аз те питам, какво правиш тук? — рече Дагоберт.
— Не виждате ли, господин Дагоберт — отвърна Глупчо, като посочи обърнатия панер — носех дърва за камината на господина.
— Добре, добре… Сега взимай този панер и се измитай.
— Още ми треперят краката, господин Дагоберт. Какъв страх, какъв страх, какъв страх…
— Ще си вървиш ли, говедо? — разсърди се старият войник.
След това улови Глупчо за ръката и го тласна към вратата. Кучето му настръхна и заръмжа злобно.
— Ще си вървя, ще си вървя, господин Дагоберт — извика слугата, като вдигна панера. — Само кажете на Сърдитко да…
— Хайде измитай се, говедо, такова! — не издържа повече Дагоберт и изблъска Глупчо навън.
След това старият войник затвори вратата към задните стълби, приближи се до вратата на стаята, в която живееха двете сестри и я затвори. След това Дагоберт се приближи до леглото и откачи два заредени револвера от стената. Внимателно измъкна капсулите, върна оръжието на мястото му и въздъхна облекчено. Точно когато се готвеше да си тръгне той се сети нещо, върна се и извади от ножницата една много остра индийска кама. Огледа я внимателно, след това се наведе и като използва за опора крака на леглото строши острият й връх.
След това Дагоберт отиде да отвори двете врати и се върна до огнището. Облегна се на мраморната камина и се замисли. Сърдитко, сгушен до него, внимателно следеше всяко движение на господаря си. А господарят му бе замислен. Неприятни мисли терзаеха съзнанието му и той все не можеше да открие отговор за множеството въпросителни. От няколко дена маршалът бе станал по-особен и нервен. Явно бе, че се колебае да вземе някакво решение. Дагоберт се тревожеше и от присъствието на различните оръжия в стаята на маршал Симон. Познаваше добре своя господар и знаеше, че е способен на емоционални постъпки. Някакви писма също навярно са оказали влияние върху него, но Дагоберт не бе склонен да отдава такова значение на няколко изписани листа.
По едно време на вратата се почука тихо. Войникът, ядосан, че са прекъснали мислите му, отиде бързо до вратата и рязко отвори. Пред него изникна отвеяното лице на Глупчо.
— Защо не отговаряш, когато питам кой чука? — ядосано го изгледа войника и грубо го дръпна в стаята.
— Понеже преди малко ме изгонихте от стаята, господине. Затова не се обадих, за да не ви ядосам с името си.
— Казвай по-бързо, какво има!
— Сега ще ви кажа, господин Дагоберт. Един момък…
— Давай нататък!
— Иска веднага да разговаря с вас…
— Името му?
— Името ли, господин Дагоберт? — повтори Глупчо, като се хилеше нарочно.
— Да, говедо, казвай как му е името!
— Вие на майтап ме питате, как се казва този човек, нали господин Дагоберт?
— По всичко личи, че искаш да ме ядосаш! — извика старият войник и хвана Глупчо за врата. — Сега ми кажи името на този младеж.
— Чуйте ме, господин Дагоберт, не си струва да ви казвам името на този човек, защото вие много добре го знаете. Защото това е вашият син и чака долу да го приемете и да разговаряте с него.
Цялата тази сцена бе много изкусно изиграна от Глупчо, който по този начин вместо да разяри господаря си, успя да предизвика неговото съжаление. Дагоберт го погледна и тръгна към стълбите, като му направи знак да го последва.
Глупчо изпълни заповедта, но преди това незабелязано извади едно писмо и го пусна в стаята. След това настигна Дагоберт и му заговори:
— Вашият син е в двора, господин Дагоберт. Не искаше да се качи горе и затова остана долу…
Този път обаче сметката на слугата не бе включила Сърдитко. Кучето се повъртя след двамата в стаята и понеже беше дресирано да носи различни предмети на своя господар, видя подхвърления от слугата плик, взе го в уста и бързо се спусна по стъпалата.