Йожен Сю
Скитникът евреин (137)

XIX глава
Порок и добродетел

Изминаха два дни от оздравяването на Родин. Може би читателят все още не е забравил сградата на улица „Clovis“, където преподобният отец държеше под наем една малка къщичка и където се намираше още и жилището на Филемон, в което живееше Роз-Помпон.

Часът е около три следобед. Ярко слънчево петно се промъква през кръглия отвор, изрязан на вратата на приземния дюкян, където живееше баба Арсен, сякаш да покаже силата на мрака в останалата част на избите.

Слънчевото петно осветява един зловещ предмет. Сред връзки дърва, непосредствено до голям куп въглища се вижда бедно легло, а на него, покрит с вехто платно се виждат изострените, вкочанени форми на труп.

Този труп е на баба Арсен. Холерата я е покосила още преди два дни, но не е погребана, защото труповете напоследък са толкова много, че няма време да бъдат заровени навреме.

Улицата е почти пуста. Тя е овладяна от гробна тишина, нарушавана от време на време от писъка на североизточния вятър и от странен тропот — тропотът на гладните плъхове.

Неочаквано долита и един нов шум, който кара изплашените животни бързо да се скрият по дупките.

Някой се мъчеше да изкърти вратата, през която се влизаше в дюкяна откъм алеята. Вратата бе здрава, но бравата не издържа и се строши, като пропусна вътре една жена. Тя постоя мълчаливо сред влажния и застоял въздух на избата няколко минути, докато очите й свикнат с тъмнината. След това внимателно се приближи до леглото и слънчевият лъч огря лицето й. Бе Вакханалната царица.

Откакто Жак бе умрял, лицето на Цефиза се бе променило. Бледността й бе станала ужасна, черните й коси стърчаха разрошени, краката й бяха боси, а тялото й се покриваше едва-едва от някакви парцаливи дрехи. Като стигна до леглото Вакханалната царица хвърли подивял поглед върху бялото покривало, но изведнъж се дръпна назад и изпищя.

Пред очите й мъртвешкото платно се разшава и измести, но се оказа, че това е плъх, който побягна по края на леглото.

Малко успокоена, Цефиза бързо започна да събира някои вещи, сякаш се боеше да не бъде заварена в тази тъмна изба. Най-напред взе един панер и го напълни с въглища. След това затърси наоколо и като откри малък пръстен мангал едва не извика от радост.

— Още иска… още иска — промърмори тя на себе си и затърси отново.

Най-после намери една тенекиена кутия, в която имаше огниво и запалки. Тя постави всичко това в панера, който хвана с една ръка, а с другата взе мангала. Когато мина покрай тялото на злочестата търговка, Цефиза изрече с чудновата усмивка:

— Обирам ви, клета моя бабо Арсен, обирам ви… Но тази кражба, за жалост, не ще ми донесе никаква радост.

След това жената излезе от дюкяна, затвори вратата след себе си, колкото това беше възможно и тръгна през малкия двор, който разделяше избата от жилището на Родин.

С изключение на прозорците на Филемоновото жилище, на които Роз-Помпон толкова пъти бе чуруликала своя Беранже, другите прозорци на сградата бяха отворени. На първия и на втория етаж имаше мъртви, които, както и много други очакваха кола, с която да бъдат извозени към гробищата.

Вакханалната царица започна да се изкачва по стълбите, които водеха в стаите, едновремешно притежание на Родин. Като стигна най-горното стъпало, тя започна да преодолява едни почти изгнили стълби, на които за парапет служеше едно старо въже и най-сетне стигна до олющената врата на една висока стая.

Тази къща бе така порутена, че на много места покривът течеше и в споменатата стая винаги бе студено и влажно. Тя се осветяваше оскъдно от малко прозорче, а цялата покъщнина се състоеше от постлан до стената изтърбушен сламеник, от който стърчаха сламки и малък фаянсов съд за вода, чийто отвор бе счупен.

Гърбавото, облечено в дрипи, беше седнало на края на сламеника, подпряло лакти на коленете си и покрило с длани измършавялото си лице. Когато Цефиза влезе, Агриколовата сестра повдигна глава и се видяха очите й, хлътнали и зачервени от плач.

— Сестрице, нося всичко, от което имаме нужда — изрече Цефиза с тих, кротък глас. — В този панер се намира спасението от нашето тегло.

Тя показваше на Гърбавото донесените предмети, като ги подреждаше внимателно на пода.

— Крадох за първи път в живота си. Откраднах, но от това не ме е срам, но ме е страх… Наистина не съм родена за кражба или за нещо още по-лошо… Непонятно нещо… — завърши тя, като се засмя странно и подигравателно.

След кратко мълчание Гърбавото се обърна към сестра си с жаловит и нежен глас:

— Цефиза… мила моя Цефиза, нима искаш да умреш?

— И още трябва да се двоумя ли? — отвърна със строг глас Цефиза. — Хайде, сестрице, да прегледаме още веднъж моята сметка: дори да можех да забравя срама и презрението, които ми показа Жак преди да умре, какво ми остава да правя? Има само два възможни пътя: първият е да стана отново честна и да работя. Но ти сама знаеш, че въпреки честното ми намерение, невинаги ще имам работа, както е от няколко дни насам. А когато все пак имам такава, ще получавам по четири-пет франка на седмица. Знам отлично, че това означава да умирам постепенно от лишенията… Затова предпочитам да умра изведнъж. Другият път, по който мога да вървя, за да живея, е да продължа нечестния занаят, който вече опитах веднъж, но не желая да повтарям. Та той надвишава силите ми… Наистина, сестро, може ли да бъде съмнителен изборът между ужасната сиромашия, безчестието и смъртта? Отговори ми.

Преди, обаче, да изчака думите на Гърбавото тя продължи:

— От друга страна, какво толкова има да обсъждаме? Никой в този свят не може да ми попречи да умра, а на нас, мила сестрице, какво друго ни остава, освен да почакаме няколко дена, за да ни умори холерата и да ни спести самоубийството. За да ти угодя, аз се съгласих: холерата дойде и покоси всички в къщата, а нас остави… Както сама виждаш, по-добре е човек сам да си върши работата — завърши тя и иронично се усмихна.

След това отново заговори:

— Освен това, драга моя сестро, и ти като мен желаеш животът ти да свърши…

— Истина е това, Цефизо — отговори с тъжен глас Гърбавото, — но бих желала това да стане когато съм сама, защото ще съм отговорна единствено за себе си. — След това прибави настръхнала: — Ако умра заедно с теб, значи да се превърна в съучастница в твоята смърт.

Цефиза я погледна, след което я прекъсна с ироничен глас, в който се усещаше дълбоката горчивина на обречен човек:

— Значи ти предпочиташ да умрем отделно една от друга? Това ми изглежда доста забавно…

— Не, не… не желая да умирам самичка… — ужасена изстена Гърбавото.

Цефиза сякаш се трогна от този вопъл, защото побърза да успокои сестра си:

— Все пак, сърце не ми дава да си помисля, че и ти като мен си готова да умреш…

— И сега мислиш само за себе си — с тъжна усмивка изрече Гърбавото, — защото какви причини мога да имам аз, за да желая повече от теб да живея? Нима след моята смърт ще остане някаква празнина?

Цефиза не й позволи да продължи.

— Ти, сестрице, поне си злочеста мъченица, а известно е, че свещи се палят именно за мъчениците. Защо тогава искаш да умреш като мен? Та аз винаги съм била ленива, безгрижна и дори толкова виновна, колкото ти си била трудолюбива, предана и страдаща. Това е цялата истина. Ти, ангелът, искаш да умреш заедно с мен, отчаяната, с тази, която е допуснала унижението да я съсипе…

Тя наведе поглед, сякаш не смееше да погледне сестра си.

— Колко странен е животът — поде Гърбавото замислено, — двете тръгнахме от една точка, но избрахме различни пътища, които в крайна сметка ни доведоха до един и същи край… Ти, която само допреди няколко дена бе тъй красива и жизнерадостна, която се радваше на живота, сега си в окаяното положение, в което се намирам аз, тъжното и грозно същество… Аз изпълних това, което бе мой дълг — Агрикол повече няма нужда от мен, защото вече е женен… Обича и е обичан, което според мен е истинското щастие. Госпожица Кардовил също няма повече нужда от мен, защото е богата, красива, млада. Дадох и от мен всичко, което можах… Хората, които бяха добри с мен вече нямат нужда от помощта ми. Те са доволни от положението, в което се намират и затова едва ли ще забележат моята липса. Искам да си почина, толкова съм уморена…

— Клета сестрице, — с трогателно умиление изрече Цефиза, — не ще забравя твоите жертви, когато уморена и изнемощяла ти продължаваше да служиш на младата госпожица и дори нещо повече — ти намери сили в себе си да я помолиш да се съжали над моята съдба. Сега ти искаш да умреш, защото силите ти останаха по Елисейските полета!

Гърбавото я прекъсна:

— И когато все пак успях да се довлека до двореца на госпожица Кардовил, която за огромно съжаление не открих там, когато и тази последна надежда за теб отмираше, ти не престана да мислиш за мен и дори тръгна да търсиш хляб…

Гърбавото не можа да довърши и захлупи лице в шепите си.

— Отидох да се продам, както това са правили много други нещастници, оказали се в трудно положение, без работа и пари… Само че не можах да свикна с този срам и той не само ме измъчва, а отнема и последната ми капка живот…

— Но това е така, мила сестрице, защото имаш истинско сърце. Всичко това нямаше да се случи, ако бях успяла да разговарям с госпожица Кардовил или поне да беше прочела писмото, което й написах… Но тя вероятно е обидена от моето напускане и смята, че съм неблагодарна, за което има право… Затова и не се реших да й пиша втори път. Колкото и да е благородна, думата й е тежка, когато вярва, че е права. Освен това вече бе много късно, защото ти вече бе решена да свършиш…

— Да, наистина решена, защото моето безчестие разяждаше сърцето ми… И Жак умря в ръцете ми, изпълнен с презрение, а аз толкова много го обичах… — Цефиза тежко въздъхна. — Така се обича само веднъж в живота!

— Нека съдбата реши, какво да стане с нас — каза Гърбавото замислено.

Краткото мълчание бе нарушено от Цефиза.

— До сега, мила сестрице, не си ми казвала, защо все пак напусна дома на госпожица Кардовил?

— Тази тайна е едничката, която ще отнеса заедно с мен в гроба — тихо промълви Гърбавото.

В този момент тя с горчивина си мислеше, че наближава часът, в който щеше завинаги да изчезне срамът, който я бе преследвал през последните няколко дни: да се изправи лице в лице с Агрикол, който бе разбрал за нещастната и жалка любов, която изпитваше към него…

Тук е мястото да споменем, че когато изчезна дневникът й, тя бе сигурна, че е попаднал в ръцете на ковача и макар, че бе сигурна в добрината и благородството на Агрикол — не можеше да се примири с мисълта, че е научил за нейната, макар и съвсем чиста, любов. И сега, когато заедно с Цефиза бяха изпаднали в безизходно положение, тя не можеше да си представи, че ще потърси помощ от Агрикол.

Ако не бе в това окаяно състояние и под влияние на думите, изричани от Цефиза, Гърбавото вероятно би погледнало другояче на това положение. Но всичко, което се стовари върху него; сиромашията и гладът, умората от тежките житейски ситуации, мисълта за близката смърт — всичко това бе повече, отколкото можеше да понесе. Дори нещо повече, Гърбавото започна да вижда избавление в лицето на смъртта.

Цефиза бе учудена от дългото мълчание на Гърбавото и затова попита:

— Сестрице, какво толкова се замисли?

Гърбавото се сви и потрепери.

— Мисля за причините, които ме принудиха така ненадейно да напусна домът на госпожица Кардовил и да се превърна в нейните очи в едно неблагодарно същество. Нищожната ми преданост към нея едва ли й е била от полза, но в този час аз се моля за нея, да бъде честита… Последните ми мисли са отправени към нея, милата и благородната… Обичах я и продължавам да я обичам с цялото си сърце.

След тези думи Гърбавото събра дланите си, като за молитва.

— Да, ти сподели своята горест и своята почит към великодушната си покровителка. В последните минути на своя живот…

— Наистина краят наближава. След миг всичко ще свърши. Но виж, колко чудно все пак, че ние говорим така спокойно за нещо, от което всички треперят и се боят…

— Ние сме спокойни, защото сме решени.

— Напълно решени ли, Цефизо? — попита Гърбавото и погледна сестра си проницателно.

— Да, аз съм напълно решена, дано и ти мислиш като мен!

— Бъди спокойна. Аз отлагах ден след ден смъртния час — отговори Гърбавото, — защото исках да ти дам време да размислиш, колкото до мене…

Гърбавото не завърши изречението, но жестът, който направи бе по-красноречив от думите.

— Тогава нека се прегърнем и дано смелостта не ни напусне — изрече на един дъх Цефиза.

Гърбавото се изправи и се хвърли в прегръдките на сестра си. Двете дълго време останаха в това положение. В стаята се възцари дълбоката тишина, прекъсвана от време на време от плача на двете девойки.

Първа наруши мълчанието Цефиза. Гласът й приличаше на ридание:

— Каква жестокост, Господи, толкова много се обичаме, а трябва да се разделим завинаги…

— Да се разделим! — извика Гърбавото и лицето му сякаш изведнъж бе озарено от небесна светлина. — Да се разделим ли, сестрице? Та аз със сърцето си усещам, че много скоро ние ще се озовем в един друг свят, много по-добър от този тук, на земята. Бог, който е толкова милостив, толкова щедър, толкова благ, не иска неговите създания да бъдат завинаги злочести. Само някои себелюбиви хора се осмеляват да разрушат неговото дело и осъждат свои събратя на сиромашия и отчаяние. Да оплачем лошите и да ги забравим. Ела, сестрице, да се отправим там, горе… Там, където царува единствено Бог! Нека побързаме…

Като изрече това, Гърбавото посочи червената светлина на залязващото слънце, чиито лъчи бяха започнали да обагрят прозорците.

Цефиза, която бе увлечена от богопреклонния изблик на сестра си, я погледна и възкликна:

— О, сестрице моя, да знаеш колко си хубава в този миг!

— Малко късно идва тази моя хубост — тъжно рече Гърбавото, като посочи мангала.

— Наистина, сестрице, изглеждаш тъй честита, че и последните съмнения, които таях към теб вече се стопиха…

— Да побързаме тогава…

Цефиза отиде в ъгъла и взе мангала.

— Знаеш ли, как става това?… — попита Гърбавото и се приближи до нея.

— Ами то е съвсем просто нещо… Казват, че трябва хубаво да се запушат всички пролуки на прозорците и вратите. Това е всичко.

— Права си, защото я погледни вратата, колко е разнебитена…

— А и покривът е целият пробит.

— Тогава какво да правим? Всъщност, аз мисля, че сламата от нашата постеля добре ще ни послужи.

Цефиза горчиво се усмихна и заговори с ирония, която често спохожда хората, изпаднали в подобно положение:

— Какъв разкош, а сестрице? Ще запушим пролуките и дупките да не влиза въздух, сякаш сме някои изнежени госпожици…

— Поне в тези мигове можем да си позволим малко да се разположим — прие шегата на сестра си Гърбавото.

Сестрите, с необичайно за възрастта им хладнокръвие започнаха да правят от сламата малки топчета, с които да запушат отворите, през които проникваше въздух. В действията им личеше спокойствие и обреченост.