Йожен Сю
Скитникът евреин (34)

I глава
Павилионът

Дворецът „Сен-Дизие“ беше една от най-просторните и красиви сгради на Вавилонската улица в Париж. Няма нищо по-мрачно, по-впечатлително и по-тъжно от вида на тази сграда. Огромните прозорци с тънки сивобели рамки придаваха още по-мрачен вид на стените от дялан камък, почернели от годините. Сградата, подобно всички останали в тази част на града, беше строена към средата на миналия век и представляваше голяма постройка с триъгълен фронт и полегат покрив. Тя беше на два етажа, до които се стигаше по широки каменни стълби. Фасадата бе обърната към широк двор, от който се виждаха сводестите врати, които водеха към жилищата на прислугата. Другата страна гледаше към градината, в чийто далечен край, подобно на всички останали къщи в тази част на града, беше построен тъй наричаният малък дворец. Това беше павилион, изграден с прелестния лош вкус от времето на Помпадур. Павилионът, в който живееше Адриана Кардовил, беше на един етаж, до който се стигаше през колонада. От малката входна стая се влизаше в овален салон, осветяван отгоре. До него имаше други четири стаи, които служеха за таен изход. В подобни помещения към големите къщи днес никой не живее, някъде те са превърнати в оранжерии. По някакво изключение павилионът в двореца „Сен-Дизие“ беше ремонтиран — каменните му стени светеха като пароски мрамор, а подновената фасада бе пълна противоположност на мрачната сграда, която се виждаше в края на голямата поляна.

На следващия ден след преместването на Дагоберт и дъщерите на генерал Симон на улица „Brise-Miche“, тук се разиграваше следната сцена. Бе осем сутринта. Зад високите дървета, които лете образуваха покрив от зеленина над малката беседка от времето на Людовик XIV, се показваше ясното зимно слънце. Вратата на предната стая се отвори и слънчевите лъчи осветиха едно прелестно младо момиче с дребно английско куче до него. Момичето се казваше Жоржет, тя бе на осемнадесет години. Кучето наричаха Лютина. Макар да бе още твърде рано, Жоржет вече бе облечена: малка валентийска шапка с широки връзки, накичена с червени панделки и леко кривната назад върху русите коси, украсяваше главата й. Роклята от сиво копринено сукно, украсена с къдри от лен, завързани отпред, подчертаваха облите й гърди. Бяла престилка от холандско платно, върху чийто долен край се виждаха три широки реда изкусни шевици, пристягаше гъвкавия кръст. Късите й широки ръкави, завършващи на края с дантела, показваха дългите й ръце, върху които тя бе сложила ръкавици, стигащи до лактите й. Когато Жоржет повдигна роклята си, за да се спусне по стълбите, се видя част от хубавия й крак, обут в бели копринени чорапи и черни обувки от турски сатен.

Когато момиче като Жоржет поиска да се покаже пленително, то в ясните му очи светва искра, веселост плъзва върху лицето и то, със сините си и красиви очи, става по-привлекателно, отколкото ако е чернооко. Това засмяно момиче, което снощи бе въвело Агрикол в павилиона, бе първата камериерка на внучката на госпожа княгиня Сен-Дизие, госпожица Адриана Кардовил.

Лютина, която лесно бе открил ковачът, залая и се затърча по поляната. Козината й бе лъскава и черна и блестеше под червения сатен, който обвиваше врата й. Големите очи на кучето показваха, че то е умно, а дългите му уши се влачеха по земята. Внезапно се показа непозната фигура и това накара Жоржет и Лютина да застинат на мястото си. Малкото кученце стъпи здраво на краката си, показа острите и бели като слонова кост зъби и зачака непознатия. Той се оказа една възрастна жена, придружена от голямо, тъмносиво куче. Козината му също бе лъскава, вратът малко изкривен, а опашката свита на кравайче. Кучето стъпваше разкрачено с философска и лъжливо набожна стъпка. Черната му, намръщена муцуна и издадените навън два остри зъба, показваха злобата и отмъстителността му. Кучето се наричаше Господин.

Стопанката на Господин — около петдесетгодишна жена на среден ръст, беше облечена в тъмни дрехи. Роклята й бе червеникава, коприненото й наметало и шапката бяха черни. Личеше, че на младини е била красива. Румените бузи, сключените вежди и черните игриви очи контрастираха със строгото изражение, което тя си бе придала. Тази жена беше госпожа Августина Гривоа, главната камериерка на княгиня Сен-Дизие. Двете жени се различаваха толкова силно, колкото различни бяха и кучетата им.

Госпожата се сепна, когато видя малкото кученце. Лютина, още щом съзря Господин, тръгна към него тъй враждебно, че едрото куче изскимтя от страх и се скри зад госпожа Гривоа.

— Струва ми се, госпожице, че можехте да не насъсквате кучето си — каза тя строго на Жоржет.

— Струва ми се, че причината да прогоните снощи Лютина е същата. Добре, че един честен човек я е намерил на Вавилонската улица и я донесе вкъщи. Но защо ви срещам толкова рано, госпожо, каква е причината?

— Княгинята ме праща при госпожица Адриана. Трябва да й предам нещо много важно.

Госпожа Гривоа, залисана да опази Господин от приближаващата Лютина, не забеляза тревогата, която премина по лицето на Жоржет.

— Снощи госпожицата си легна много късно — успя да скрие вълнението си тя — и ми забрани да пускам при нея когото и да е до обед.

— Сигурно е така. Но заповедите на леля й, княгинята, трябва да се изпълняват. Така че госпожице, бъдете добра да събудите господарката си.

— Господарката ми не изпълнява никакви заповеди, тя е в къщата си и няма да я събудя до обед.

— Тогава ще отида сама…

— Ева няма да ви отвори. А ключът от салона, през който може да се стигне до спалнята на госпожицата, е у мен.

— Как смеете да ми пречите да изпълня заповедта на княгинята!

— Смея!

— Ето какъв е плодът от добротата на княгинята — въздъхна жената. — Госпожица Адриана вече не изпълнява заповедите й, а на всичко отгоре се обкръжава с момичета, които от рано сутринта се кичат…

— Госпожо, вие ме упреквате за това, че се обличам! Нали самата сте била една от най-добре облечените дами на княгинята. В този дворец това е ставало от поколения, така е и сега.

— Какви поколения! Да не съм стогодишна! Какво безочие!

— Говоря за поколения сред камериерките. Защото като изключа вас, останалите се задържат най-много две-три години при княгинята. Тя е твърде своенравна към бедните момичета…

— Госпожице, забранявам ви да говорите така за моята господарка. Трябва да произнасяте името й коленичила.

— Но ако човек иска да поблагодари… Снощи, към единадесет и половина вечерта… една кола спря близо до големия дворец. Тайнствено лице, загърнато в наметало, слезе от колата, почука по прозорчето на коларя и до един след полунощ колата все още стоеше на улицата и чакаше, докато същият непознат човек произнасяше името на княгинята, паднал на колене…

Дали защото госпожа Гривоа не знаеше за посещението, което направи Родин (защото той бе тайнственото лице) на госпожа Сен-Дизие след като се увери в пристигането на дъщерите на генерал Симон в Париж или защото тя трябваше да се преструва, че не знае нищо за това посещение, госпожа Гривоа повдигна рамене и каза презрително:

— Не зная какво искате да кажете, госпожице, освен това не съм дошла да слушам клюките ви. Още веднъж ви питам, ще ме заведете ли при госпожица Адриана?

— Повтарям ви, госпожо, че господарката ми спи и заповяда никой да не я безпокои до обед.

Разговорът се водеше недалеч от павилиона, чийто вход се виждаше. Изведнъж госпожа Гривоа протегна ръка напред и извика:

— Боже май! Възможно ли е това? Какво видях?

— Какво видяхте? — попита Жоржет и се обърна към павилиона.

— Кого видях ли? Видях я да се изкачва по стълбите към преддверието. Познах я много добре. Да се прибира в осем часа сутринта — възкликна госпожа Гривоа — Не, не мога да повярвам!

— Видяхте госпожицата ли? — започна да се смее Жоржет пресилено. — Разбирам… Искате да ми върнете за тази истинска история с колата нощес…

— Повтарям ви! Ей сега я видях!

— Забравили сте си очилата, госпожо Гривоа.

— Очите ми още са силни. Няма съмнение, че госпожицата се върна през онази вратичка, която води към улицата. Боже мой, какво ще каже княгинята! Не я излъгаха предчувствията й — ето докъде я доведе слабостта й към прищевките на госпожицата… Това е толкова чудовищно, че макар да го видях с очите си, пак не мога да повярвам, че е истина.

— Сега ще ви заведа при госпожицата, за да се уверите, че ви се е привидяло.

— Много сте хитра, скъпа моя. Предлагате ми да отида сега, защото сте сигурна, че госпожица Адриана е вътре…

— Уверявам ви, госпожо, че…

— Онова, което мога да ви кажа е, че нито вие, Флорин или Ева ще останете тук още двадесет и четири часа. Ще съобщя на княгинята какво става. Боже мой, да излиза нощем и да се връща в осем сутринта… Най-накрая трябваше да се случи и това. Уверена съм, че на когото и да разкажа, ще ми отговорят, че е естествено и не може да има друг завършек. Ах, какъв тежък удар за уважаемата княгиня!

Госпожа Гривоа се обърна и тръгна заедно с Господин към двореца, а Жоржет изтича към павилиона, за да съобщи на госпожица Адриана Кардовил, че Гривоа я е видяла или й се е сторило, че я е видяла, да се прибира тайно през малката вратичка на градината.