Йожен Сю
Скитникът евреин (79)

IX глава
Дарение приживе

Отец д’Егрини не можа да познае Дагоберт, а Агрикол никога не беше виждал, затова в началото не проумя страха на Родин. Но той проумя всичко, когато чу Гавриил да извиква радостно и да се втурва към двамата, говорейки:

— Ти братко… И ти, втори ми бащице… Бог ви изпраща…

След като се поздрави с Гавриил, Дагоберт пристъпи към отец д’Егрини. Като видя заплашителния вид на войника, преподобният отец, усещащ се силен от придобитите права и чувствуващ се като у дома си от обед насам, се отдръпна назад и каза строго:

— Кой сте вие, господине, и какво искате?

Вместо да отговори, войникът направи още няколко крачки към него. Изправи се срещу отец д’Егрини и го изгледа продължително време със смесица от любопитство, презрение, отвращение и смелост. Погледът беше толкова настойчив, че някогашният полковник наведе очи към пода, смутен от бледото лице и грейналия поглед на стария войник.

Нотариусът и Самуил мълчаливо наблюдаваха тази сцена, а Агрикол и Гавриил следяха със свити сърца всяко движение на Дагоберт. Родин престорено се подпираше на ковчежето, за да може по всяко време да го прикрива с тялото си.

Отец д’Егрини най-накрая преодоля смущението си, изправи глава и повтори:

— Питам ви господине, кой сте и какво искате?

— Не ме ли познавате? — нетърпеливо попита Дагоберт.

— Не, господине…

— По същия начин — продължи презрително войникът — не смеехте да вдигнете очи и край Лайпциг, когато се сражавахте на страната на русите срещу французите. Когато поискахте оръжието на генерал Симон, а той, макар и целият в рани, ви отговори „На предатели сабята си не давам“, дотътри се до един руски гренадир и я предаде на него… До генерал Симон имаше и един ранен войник. Това бях аз…

— Какво искате да кажете? — едва сдържаше яда си отец д’Егрини.

— Искам да кажа, че сте безчестен и презиран от всички свещеник, колкото е благославян Гавриил. Да, повтарям ви го! За да присвоите наследството на дъщерите на маршал Симон, на Гавриил и на госпожица Кардовил, вие си послужихте с най-долни средства.

— Какво каза, татко? — извика Гавриил. — Дъщерите на маршал Симон?

— Те, както и достойната госпожица Кардовил, благодетелката на Агрикол, са твои роднини. А този свещеник — той посочи отец д’Егрини с пръст, затвори едната в лудницата, а останалите в един манастир. И теб, скъпи синко, не се надявах да заваря тук, защото мислех, че ще ти попречат да се явиш, както направиха и на другите. Но, слава Богу, ти си тук, а аз идвам навреме. Не можех да пристигна по-рано, заради раните си. Изтече ми много кръв, цялата сутрин съм припадал.

— Не забелязах, че ръката ти е превързана — каза Гавриил — Каква е тази рана?

— Паднах и се нараних — отвърна Дагоберт. — Но пристигнах, за да разкрия много нечестни действия.

Трудно е да се опишат любопитството, притесненията, учудването и страховете, които обхванаха различните участници, след заплашителните думи на Дагоберт.

От всички най-изненадан бе Гавриил. Цветът на лицето му се променяше, краката му се разтрепераха. Дотолкова го изненада съобщението на Дагоберт, че има и други наследници, че известно време той остана безмълвен, докато най-неочаквано извика:

— Аз! Аз съм причината, Господи, да бъде ограбен този род!

— Ти ли, братко? — извика Агрикол.

— И теб ли се опитаха да ограбят? — попита Дагоберт.

— Завещанието гласи — отвърна още повече притеснен Гавриил, — че наследство ще получат онези наследници, които се появят до обед.

— Какво толкова има тогава? — попита пак Дагоберт.

— Удари дванадесет маса — отвърна Гавриил. — От целия род само аз бях тук, сега разбираш ли? Срокът изтече. Аз отнех правата на останалите наследници…

— Не, скъпи синко… Всичко вече е спасено. Аз знам, че ти ще поделиш наследството с останалите.

— Но аз подарих цялото богатство — извика отчаян Гавриил.

— Подари го! — застина Дагоберт. — На кого?

— На този господин — Гавриил посочи отец д’Егрини.

— На него! — простена Дагоберт. — На него, на предателя… На вечния, на демоничния зъл дух на този род!

— Знаеше ли правата си върху наследството, братко? — попита Агрикол.

— Не… — отвърна унило младият свещеник. — Чак тази сутрин научих от отец д’Егрини. Той скоро е научил от моите документи, които някога майка ми намерила в мен и ги изпратила на изповедника си.

— Всичко разбрах! — извика ковачът. — Те са видели, че един ден ти ще станеш богат и затова са се заинтересували от теб. Затова те взеха в училището, където почти не можехме да те виждаме, по-късно те измамиха и те накараха да станеш свещеник, за да им подариш богатството. Господине — ядосан, Агрикол се обърна към отец д’Егрини — баща ми е прав, подобна постъпка е нечестна!

В началото преподобният отец и секретарят му се поуплашиха, но бързо възвърнаха хладнокръвието си. Родин, все още облегнат върху ковчежето, прошушна нещо на отец д’Егрини, а когато чу думите на Агрикол, сведе глава и смирено отговори:

— Ние сме задължени да прощаваме обидите и да ги изтърпяваме заради Бог, в името на нашето смирение.

Дагоберт се чувствуваше като смазан от чутото и усещаше, че губи разсъдък. След толкова притеснения и тревоги, този последен удар отне силите му.

Точните и разумни думи на Агрикол, сравнени с няколко момента от завещанието, веднага подсетиха Гавриил за целта, която си бе поставил д’Егрини най-напред с възпитанието, а след това и с приобщаването му към Исусовото общество. За пръв път в живота си той успя да различи всички клопки на тази интрига, чиято жертва бе станал. Тогава възмущението надви свенливостта му и разпален от благороден гняв, той каза на отец д’Егрини:

— Значи когато ме настанихте във вашето училище, вие не сте го направили от съчувствие или съжаление, а единствено с надеждата някой ден да ме накарате да се откажа от своя дял от наследството в полза на вашето Общество?… И не ви бе достатъчно да ме пожертвате, но ме направихте и послушно оръдие в един долен грабеж! Ако ставаше дума само за моето право върху това богатство, няма да кажа нищо. Служител съм на една вяра, която помага на бедните. Аз ви подарих богатството си, вие го приехте, няма да го поискам обратно. Но сега става дума за богатството на едни бедни сирачета, които баща ми е довел от далечно заточение — не искам да им го отнемате. Става дума и за благодетелката на брат ми — не желая да я ограбвате. Един човек преди смъртта си, в горещата си любов към човечеството, е завещал на потомците си евангелска задача — за напредък, любов, съгласие, свобода — не искам тази задача да загине още в зачатъка си. Не, не! Казвам ви, че тази задача ще бъде изпълнена, дори ако трябва да взема обратно акта за дарение.

При тези думи отец д’Егрини и Родин свиха рамене и се спогледаха. Родин даде знак и преподобният отец заговори невъзмутимо, бавно и спокойно, свел поглед:

— По повод наследството на господин Ренепон се появяват заплашителни привидения. Може би няма нищо неестествено в това… Но нека започнем подред, да оставим настрани обвиненията и клеветите, ще стане дума и за тях. Господин Гавриил Ренепон, когото моля да ми възразява или да ме поправя, ако се отклоня от истината, господин Гавриил Ренепон, от благодарност към благодеянията, които му е направило Обществото, подари на мен, като представител на това Общество, без принуда и доброволно, всички имоти, които биха могли някога да му се паднат и чиято стойност той не знаеше. — И той с поглед попита Гавриил вярно ли е това.

— Вярно е, че доброволно дарих имотите си.

— И в резултат на един доверителен разговор, за който ще премълча? — добави той, уверен в положителния отговор.

— Вярно е — потвърди Гавриил.

— В резултат на този разговор, той дари имотите си не на мен, защото аз не държа на земните блага, а в полза на добри дела, за които нашето Общество щеше да се разпореди. Моля господин Гавриил Ренепон да съобщи дали се чувствува задължен не само с дадената дума, но и с напълно законен акт, подписан в присъствието на господин Дюмеснил…

— Вярно е — каза Гавриил.

— Аз написах документа — обади се нотариусът.

— Но Гавриил ви е подарил само онова, което е негово — извика Дагоберт. — Той не е могъл да предположи, че ще ограби останалите.

— Бъдете добър, господине, да ме оставите да обясня — отговори учтиво отец д’Егрини. — След това ще говорите вие. — И преподобният отец продължи: — Отец Гавриил потвърди дарението си. Когато стана известен размерът на богатството, верен на щедростта си, той не съжали за подаръка, а го потвърди с молитва на признателност към Бога. Господин нотариусът сигурно ще си припомни, че след като прегърнах сърдечно Гавриил и му казах, че по милосърдие е втори Свети Викентий де Пауло, го хванах за ръката и той коленичи заедно с мен, за да благодари на Бог.

— Вярно е — каза Гавриил. — Не се учудих от голямото богатство и не помислих да взема обратно веднъж подареното.

— Когато удари часът, в който трябваше да се извърши наследяването — продължи отец д’Егрини, — тъй като господин Гавриил бе единственият от наследниците, явил се тук, той стана единственият законен наследник. Богатството наистина е голямо и аз се радвам, че ще можем да помогнем на много бедни хора. И в същото време този господин — д’Егрини посочи Дагоберт — пристига тук с обиди и заплахи и ме обвинява, че съм бил затворил някъде някакви си роднини, за да не могат да се явят тук в определеното време…

— Да, обвинявам ви в това — извика войникът, подразнен от нахалството на преподобния отец. — Обвинявам ви и ще…

— Още веднъж ще ви помоля, господине, да ме оставите да довърша, а после ще ми отговорите.

— Ще отговаря и ще ви засрамя — извика отново Дагоберт.

— Татко, почакай — намеси се Агрикол, — ще дойде и твоят ред да говориш.

Войникът млъкна. Успокоен, отец д’Егрини, продължи:

— Ако наистина има други наследници, освен Гавриил, жалко е, че не са успели да пристигнат тук в определеното време. Ако не бях защитник на страдащите и бедните, нямаше да се възползувам от тази случайност, но сега съм принуден да държа на неограниченото си право върху това наследство. Мисля, че господин нотариусът ще признае законността на моите заявления и ще ми предаде всички сметки…

— Моят дълг е — започна нотариусът развълнувано — да изпълня точно волята на завещателя. Господин абат Гавриил Ренепон се яви единствен в определения за наследяването час. Актът за дарение е редовен. Затова не мога да откажа да предам наследството…

При тези думи Самуил въздъхна дълбоко и захлупи лице в шепите си, защото трябваше да признае, че нотариусът е прав.

— Господине — обърна се Дагоберт към познавача на закона. — Не можете да позволите да бъдат ограбени две сирачета. Казвам ви го в името на баща им и майка им… Кълна се във войнишката си чест, че се възползуваха от доверчивостта на жена ми и отведоха дъщерите на маршал Симон в манастир, за да ми попречат да ги доведа. Оплаках се в съда.

— И какво ви отговори съдията? — попита нотариусът.

— Че заявлението ми не е достатъчно основание да бъдат извадени момичетата от манастира и че правосъдието щяло да се погрижи…

— Така ми казаха и за госпожица Кардовил — обади се Агрикол, — която задържат в една лудница, но която е съвсем с ума си. И тя подобно на дъщерите на маршал Симон има право върху това наследство. Аз се опитах да й помогна, както направи това баща ми за дъщерите на маршал Симон…

— И какво се получи? — попита нотариусът.

— За нещастие — отвърна Агрикол — отговориха ми, както бяха отговорили на баща ми, че не могат да предприемат нищо само по едно заявление и че ще помислят.

В същото време Бетсабеа чу, че по входната врата някой чука, направи знак и Самуил излезе от червения салон.

Нотариусът погледна Агрикол и баща му и каза:

— Не се съмнявам, господа, че говорите истината, но с голямо съжаление ви казвам, че не мога да отдам на недоказаните ви обвинения такова значение, което би спряло законния ход на вашите думи. Както вие, господа, уважавате съдебната власт, като сте се обърнали с доверие към нея, така и аз с чиста съвест ви питам: мога ли да поема отговорността, която съдиите не са посмели да поемат?

— Вие сте задължен в името на честта и на истината! — извика Дагоберт.

— Вероятно според вас е така, господине. Но аз оставам верен на истината и ще изпълнявам завещанието, направено от един човек преди неговата смърт. Вие няма да изгубите нищо. Ако онези, които защитавате, се чувствуват измамени, подайте жалба срещу наследника на отец Гавриил… Но сега аз съм длъжен да му предам сметките.

Съображенията на нотариуса бяха толкова близо до закона, че Самуил, Дагоберт и Агрикол застинаха и се умълчаха…

След кратък размисъл Гавриил сякаш взе отчаяно решение и каза с твърд глас на нотариуса:

— Щом в такъв случай законът не подкрепя правото, аз ще стигна до крайност като за последен път попитам отец д’Егрини дали няма да се задоволи само с моята част от наследството, при условие, че другите части останат в сигурни ръце, докато наследниците успеят да докажат правата си?

— Вече ви казах какво мисля по този въпрос — отвърна отец д’Егрини. — Не става дума за мен, а за огромната полза на милосърдието. Затова съм принуден да не приема частта на господин Гавриил и да му напомня всички негови задължения.

— Значи, господине, вие не приемате това предложение? — попита Гавриил развълнувано.

— Човеколюбието ми забранява да го приема.

— Категорично ли отказвате?

— Мисля за всички свещени дела, които могат да подкрепят божията слава и нямам нито сила, нито воля да направя и най-малката отстъпка.

— Щом е така — каза младият свещеник — вие ме принуждавате да взема обратно подаръка си. Мога да подарявам само онова, което е мое, но не и чуждото.

— Внимавайте, господин абат! — каза отец д’Егрини. — Ще ви напомня, че държим в ръцете си вашата официално подписана клетва…

— Знам, господине, че съм подписал клетва, с която се задължавам никога да не взимам обратно дарението под какъвто и да е предлог. Иначе ще бъда подложен на презрението на честните хора. Тъй да бъде, господине… — каза Гавриил. — Ще понеса всички последствия на клетвопрестъпването. Вие ще разкажете това навсякъде. Ще бъда изложен на презрението на всички. Но нека Бог ме съди. — И младият свещеник избърса една сълза.

— Успокойте се, синко! — извика Дагоберт с нова надежда. — Всички честни хора ще бъдат на твоя страна.

— Добре, добре, братко — каза Агрикол.

— Господин нотариус — рече тогава Родин с тъничкия си пронизителен глас. — Моля разяснете на господин Гавриил, че може да нарушава клетвата си колкото иска, но е много по-лесно да пристъпи гражданското законодателство, отколкото едно чистосърдечно свещено обещание.

— Говорете, господине — каза Гавриил.

— Кажете на Гавриил — продължи Родин, — че едно дарение приживе, каквото той направи на отец д’Егрини, може да се вземе обратно само по три причини.

— Да, господине, по три причини — потвърди нотариусът.

— Първата причина е ако на дарителя се родят деца — продължи Родин. — Но аз се срамувам да предположа, че това ще се случи с отец Гавриил. Втората причина е неблагодарността на дарения. Отец Гавриил може да бъде сигурен в нашата сърдечна и вечна признателност. И накрая третата причина е неизпълнението на желанията на дарителя. В последния случай, колкото и лошо мнение да има за нас сега отец Гавриил, той ще трябва да ни даде известно време, за да се убеди, че неговото дарение изцяло ще бъде в полза на Божията слава.

— Сега, господин нотариус — поде отец д’Егрини, — вие трябва да решите дали господин Гавриил може да си вземе обратно дарението, или не.

В момента, в който нотариусът се готвеше да отговори, Бетсабеа влезе заедно с двама души.