Йожен Сю
Скитникът евреин (11)

XI глава
Смешльо и Смърт

Когато Морок закара Смешльо в зверилницата си, той смъкна завивката от главата му.

Когато го видяха, тигърът, лъвът и пантерата веднага се спуснаха към решетките на клетките си. Конят се разтрепери и се закова на място, по тялото му мигновено изби студена пот. Лъвът и тигърът скачаха върху решетките и ревяха диво, а пантерата не ревеше, но глухата й ярост бе още по-страшна. Тя внезапно скочи и с риск да строши главата си, се блъсна в решетките. После, все така мълчалива и побесняла, се върна обратно и повтори опита. Три пъти тя стори същото… През това време конят се свести от уплахата и започна да цвили като се втурна към вратата, през която го бяха вкарали. Когато видя, че е затворена, той наведе глава, подгъна крака и положи ноздрите си до процепа между вратата и прага, като че ли искаше да подиша чист въздух, след което още повече замаян, продължи да цвили пронизително и да рие с предните си крака.

Пророка се приближи до клетката на Смърт точно в момента, в който тя се готвеше отново за скок. Тежката ключалка щракна и в същия миг из цялата гостилница се разнесоха ревовете на тигъра и лъва и цвиленето на Смешльо.

С един само скок пантерата излезе от клетката. Светлината от фенера блесна върху козината й, изпъстрена с черни петна. За секунда тя остана неподвижна, с наведена към земята глава, като че ли отмерва силата на скока, с който ще стигне до коня. След това изведнъж се хвърли върху него…

Когато видя скока й, Смешльо се втурна към вратата, блъсна я с всичка сила, сякаш искаше да я строши…, но Смърт го изпревари и бърза като светкавица, заби в гърдите му острите си нокти и увисна на шията му. Кръвта зашуртя под зъбите и ноктите на явската пантера, която, облегната на задните си лапи, затисна жертвата си и разкъса и ребрата й. Конят се разтрепери от болката, а цвиленето му започна да става страшно…

Изведнъж се чу как някой вика:

— Дръж се, Смешльо, ето ме… Дръж се… — това бе Дагоберт, който се мъчеше да изкърти вратата. — Ето ме, Смешльо, идвам на помощ.

Като позна гласа му, бедното животно се извърна, отговори с плачевно изцвилване и падна най-напред на коленете си, а после и на хълбок… Пантерата се вкопчи в коня и мушна в раните му окървавената си муцуна.

— Помогнете! — викаше Дагоберт и напразно се мъчеше да отвори вратата. — Помогнете на коня ми… — После раздразнено добави. — Жалко, че нямам оръжие…

— Пази се! — извика звероукротителят и се показа на прозореца на горницата, който гледаше към двора. — Не се опитвай да влезеш вътре, защото ще загинеш, пантерата е полудяла!

— Но конят ми! Какво ще стане с коня ми! — извика Дагоберт.

— Излязъл е от обора си и е отишъл при животните. Пантерата като го е видяла, е разбила клетката и се е хвърлила върху него… Ти ще отговаряш за нещастията, които ще последват! — каза звероукротителят заплашително — защото не съм сигурен, че ще успея да вкарам Смърт в клетката й.

— Но моят кон… Спаси коня ми… — проплака Дагоберт.

Морок изчезна от прозореца.

Ревът на животните и виковете на Дагоберт събудиха всички в гостилницата „Белият сокол“. Прозорците започнаха да светват, а слугите, с фенери в ръце, се втурнаха към Дагоберт, за да разберат какво се е случило.

— Конят ми е вътре! — викаше той и блъскаше вратата на обора. — А едно от животните на онзи нещастник е излязло от клетката си…

Като чуха това, всички се пръснаха и отидоха да съобщят на гостилничаря. В същото време войникът, побледнял и запъхтян, долепил ухо до вратата, слушаше… Постепенно ревовете престанаха, чуваше се само глухо ръмжене и гласът на Пророка:

— Тука, Смърт, тука!

Нощта бе много тъмна и Дагоберт не забеляза Годиат, който се промъкваше тихо по керемидите и влезе в горницата през прозореца.

След малко се отвори врата, гостилничарят се показа с няколко човека: той бе нарамил пушка, а останалите носеха вили и тояги.

— Какво става? — попита той Дагоберт. — Какъв е този шум в гостилницата ми? Да вървят по дяволите и звероукротители, и нехранимайковци, които не умеят да вържат коня за яслата… Ако е пострадал конят ти, толкова по-зле за теб. Трябваше да бъдеш по-внимателен.

Вместо да отговори, Дагоберт, който слушаше какво става в обора, махна с ръка да замълчат. Отвътре се чу див рев, след което Пророка още по-силно извика и почти веднага пантерата започна жално да вие.

— Сигурно ти си причината за някакво нещастие — каза гостилничарят уплашено. — Чу ли? Морок може да е ранен?

Тъкмо когато Дагоберт се готвеше да отговори, вратата на обора изскърца и Голиат се показа на прага.

— Сега можете да влезете — каза той. — Вече няма никаква опасност.

Ужасяващо зрелище бе вътрешността на обора. Пророка, който едва успяваше да скрие вълнението си под привидното спокойствие, беше коленичил до клетката на пантерата. По движението на устните му се разбираше, че се моли. Когато видя гостилничаря и останалите хора, Морок се изправи и тържествено рече:

— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, задето можах още веднъж с твоята сила да победя!

Той скръсти гордо ръце на гърдите си и си даде вид, че е успял да победи Смърт. Тя лежеше в дъното на клетката и стенеше. Присъствуващите, които не знаеха, че под кожуха си звероукротителят има ризница, си помислиха, че пантерата стене от уплаха и останаха смаяни от безстрашието и свръхестествената сила на този човек.

На известно разстояние зад него стоеше Голиат, а недалеч от клетката, потънал в кръв, лежеше трупът на Смешльо…

Когато Дагоберт видя цялата картина, той коленичи и взе в ръце главата на Смешльо. Когато видя черните, лъскави и полузатворени очи, войникът не можа да се сдържи и заплака. В този момент Дагоберт забрави за всичко друго и мислеше за страшната смърт на своя стар другар, с когото не се бяха разделяли толкова години… Но когато войникът помисли какви трудности му създава тази смърт оттук нататък, го обзе ярост. Той скочи, хвърли се към Пророка с пламнали очи, с едната ръка го хвана за врата, а с другата успя да му нанесе пет-шест силни удара.

— Ти, разбойнико, ще отговаряш за смъртта на коня ми! — викаше той и продължаваше да го удря.

Морок бе слаб и не можеше да устои на Дагоберт. За да спасят Пророка, намесиха се Голиат и гостилничарят.

— Това е невъзпитано! — извика последният към Дагоберт, който бе долепил юмрук до челото си. — Животните искаха да разкъсат този достоен човек, а ти искаш да го убиеш! Не прилича на бялата ти брада да постъпваш така. Ако искаш можем да извикаме властите?

Като чу тези думи, войникът дойде на себе си, защото си спомни, че според законите, като чужденец, можеше да го сполети още по-голяма беда. Той трябваше да настоява да му се заплати конят, за да продължи пътуването, защото ако закъснееше дори и с един ден, всичко щеше да бъде напразно.

— Прав си… — успя да се сдържи. — Бях много буен. — Обърна се към гостилничаря и се стараеше да изглежда спокоен. — Не бях от най-сдържаните, но как мислиш, не трябва ли този човек да ми плати коня? Бъди ни съдник!

— Аз мисля като теб, но всичко става по твоя вина. Лошо си вързал коня и той е влязъл в този обор, чиято врата, без съмнение е била полуотворена — отвърна гостилничарят.

— Спомням си — обади се Голиат — че снощи оставих вратата полуотворена, за да влиза въздух на животните. Но клетките бяха добре залостени…

— Пантерата е побесняла, когато е видяла коня и е строшила решетките… — каза един човек.

— Не ми харесва това — рече Дагоберт. — Казах, че ми трябват пари и кон. Искам веднага да напусна тази нещастна гостилница.

— А пък аз мисля, че ти трябва да ми платиш! — извика Морок. — Той показа окървавената си лява ръка, която дълго бе крил от присъствуващите. — Виж как ме нарани пантерата, може да остана сакат до края на живота си.

Раната, която показваше Пророка, макар и да не бе опасна, бе доста дълбока, с което той спечели съчувствието на присъствуващите. Като разчиташе на случилото се и за да може да осъществи едно дело, което смяташе за свое, гостилничарят каза на слугата си, че само кметът може да реши кой е крив и кой е прав.

— И аз така мисля — потвърди войникът.

— Фриц, повикай кмета — каза гостилничарят, който в същото време се притесняваше, задето не бе проверил документите на войника. — Той ще се ядоса, че го безпокоим толкова късно, но пък и аз не искам да пострадам. Донеси ми паспорта, да видя дали господинът е редовен…

— Той е в стаята, в торбата ми, сега ще го донеса — отвърна войникът.

След което той излезе и отиде при двете момичета. Когато премина покрай трупа на коня, той си затвори очите. Пророка го проследи с тържествуващ поглед и помисли: „Ето, той сега няма кон, няма пари и няма паспорт… Не можех да направя нищо повече… Беше ми забранено да направя друго… Защото бе нужно да употребя хитрост… Сега всички ще кажат, че войникът не е прав. Мога само да добавя, че няколко дни той няма да може да пътува, а както разбирам, интересите на мнозина зависят от неговото, както и на двете момичета, забавяне.“

Четвърт час по-късно Карл тръгна с писмо за Лайпциг, което Морок написа набързо и което Карл трябваше да остави в пощата. Писмото бе надписано за господин Родин, улица „Milieu des Ursius“ №11, Париж, Франция.