Йожен Сю
Скитникът евреин (56)

II глава
Противоположности

След известно време Вакханалната царица и Гърбавото останаха сами в една стая на гостилницата.

— Дай да те целуна още веднъж — каза Цефиза на младата шивачка, — сега поне сме сами и няма от кого да се боиш.

Когато царицата се наведе да прегърне Гърбавото, връхната дреха се свлече. Тогава тя видя дрипите й, които не бе забелязала на площада, плесна с ръце и издаде болезнена въздишка. После се доближи до сестра си, вгледа се в нея отблизо, хвана с пухкавата си ръка ледените, мършави ръце на Гърбавото и дълго не можа да откъсне очи от нея. Тя скърбеше за това клето, препатило, бледо, изпито от лишения и безсъние създание, облечено в износена, кърпена басмяна рокличка…

— Господи, на какво приличаш! — и тя се хвърли върху Гърбавото, потънала в сълзи и добави хлипайки: — Прости ми, прости ми…

— Какво ти става, Цефиза? — каза младата шивачка, дълбоко трогната и полека се измъкна от обятията на сестра си. — Защо искаш прошка?

— Защо ли! — поде Цефиза с почервеняло от срам и плач лице. — Не е ли срамота аз да съм облечена в такива пищни дрехи и да пръскам пари за глупости, докато ти ходиш в дрипи, нямаш нищо и сигурно умираш от глад и сиромашия? Никога не съм те виждала по-бледа и изнемощяла…

— Успокой се, мила сестрице, добре съм си аз. Тази нощ седях до много късно, затова съм толкова бледа. Моля ти се, не плачи, натъжаваш ме.

Гърбавото утешаваше Вакханалната царица, пристигнала тук сред възторга и радостта на множеството. Тази противоположност се подсили от още нещо. В близкия салон се разнесоха викове: „Да живее Вакханалната царица! Да живее…“ Гърбавото видя, че сестра й от срам скри лицето си с ръце, и очите й се наляха със сълзи:

— Цефиза — каза й тя, — моля те, не ме наскърбявай така. Ще ме накараш да съжалявам за тази среща. Толкова съм щастлива сега. Толкова време не съм те виждала. Кажи, какво ти е?

— Сигурно ме презираш… И имаш право — каза Вакханалната царица и избърса очите си.

— Аз да те презирам!… Боже мой, защо?

— За живота, който водя и затова, че нямам смелост да понасям сиромашията.

Скръбта на Цефиза беше толкова искрена, че Гърбавото реши първо да я утеши и да й възвърне самочувствието, а после нежно й каза:

— Ти цяла година търпя сиромашията и се показа по-способна и по-смела от мен. Ти понесе повече неща, отколкото съм понесла аз досега…

— Ах, сестрице, не говори така…

— Нека говорим честно — продължи Гърбавото. — На какви изкушения може да бъде подложено момиче като мен? Аз съм осъдена от самата природа да търся уединение и усамотение, а ти — да търсиш шумен живот и удоволствия. Аз съм слаб човек и нищо не ми трябва, задоволявам се с много малко…

— Но дали винаги имаш и това малко…

— Не, но аз съм слаба и болнава и има лишения, които мога да понеса по-лесно от теб. Например гладът ме приспива и това ми носи облекчение. А ти си здрава и силна и гладът те подлудява. Колко пъти съм те виждала да страдаш в мизерната ни стаичка, когато нямахме работа, когато не можехме да припечелим и четири франка седмично, когато нямахме какво да ядем, защото гордостта не ни позволяваше да просим от съседите.

— Ти поне опази гордостта си!

— И ти… На човека не е дадено вечно да се бори. Човешките сили имат край. Аз те познавам добре, Цефиза. Ти отстъпи пред глада и пред трудната си денонощна работа, с която не можеше да задоволиш и най-належащите си нужди.

— Но ти изтърпя и сега търпиш лишенията!

— Защо се сравняваш с мен? Виж — каза Гърбавото, хвана сестра си за ръка и я заведе пред едно голямо огледало, поставено над канапето, — погледни се. Мислиш ли, че Бог, който те е създал толкова хубава и те е дарил с буйна и гореща кръв, с весел, неспокоен, откровен и влюбен в удоволствията характер, е искал младостта ти да се изниже в една ледена стая, без да видиш слънце, да бъдеш прикована към стола, да носиш дрипи, да работиш непрекъснато и без надежда? Бог ни е дал и по-други потребности от яденето и пиенето. Дори в нашето скромно положение хубостта има нужда от накит. Младостта има нужда от забавление и почивка. Ако печелиш достатъчно, за да заситиш глада си, за да се повеселиш един-два пъти в седмицата след всекидневния труд от дванадесет до петнадесет часа, за да си купиш една скромна нова рокля, сигурна съм, че нямаше да искаш нищо повече. Много пъти съм си казвала това. А то означава, че ти се поддаде на една непреодолима потребност, защото твоите нужди са по-големи от моите.

— Наистина — отвърна Вакханалната царица замислено, — ако можех да припечелвам по четиридесет су на ден, щях да живея съвсем иначе, защото в самото начало ми беше много тежко и унизително да живея на чужд гръб, вярвай ми сестрице.

— Да, ти се увлече по нуждата, Цефиза. Иначе вместо да те оплаквам, щях да те упреквам. Ти не избра съдбата си, а й се поддаде, както аз се поддадох на моята…

— Клета сестрице — каза Цефиза и нежно прегърна Гърбавото, — толкова си нещастна, а ме насърчаваш и утешаваш, вместо аз да те оплаквам…

— Успокой се. Бог е справедлив и добър. От една страна, ми е отнел много неща, но от друга, ми е дал радости, както е дал и на теб.

— Какви радости ти е дал?

— Големи радости… Ако не бяха те, животът ми щеше да е невъзможен и нямаше да имам сили да го понеса…

— Разбирам те — каза Цефиза просълзена, — посвещаваш се на другите и това облекчава скръбта ти.

— Поне правя всичко възможно, макар да не съм кой знае колко полезна. Но когато успея — добави Гърбавото с кротка усмивка, — аз се радвам и се гордея като мравката, която след много мъки е отнесла сламката в мравуняка. Но да не говорим повече за мен…

— Напротив, нека говорим за теб. Можеш да ми се разсърдиш, но ми направи тази добрина — поде плахо Вакханалната царица, — ще ти предложа нещо, което друг път си отблъсквала. Струва ми се, че Жак има още пари. Ние ги пръскаме по лудории. Раздаваме тук-там на бедняците, когато ни падне случай. Моля те, нека ти помогна. Колкото и да криеш от мен, по мършавото ти лице виждам, че се съсипваш от работа.

— Благодаря ти, Цефиза. Познавам доброто ти сърце, но от нищо нямам нужда. Стига ми и това, което припечелвам.

— Не приемаш — каза натъжено Вакханалната царица, — защото знаеш, че тези пари не са спечелени честно. Добре, разбирам чувствителността ти. Но приеми поне от Жак една услуга. И той като нас е бил работник. Хората от едно и също съсловие си помагат помежду си. Моля те, приеми, иначе ще си помисля, че ме презираш.

— И аз ще си помисля, че ме презираш, ако настояваш, Цефиза — каза Гърбавото толкова твърдо, че Вакханалната царица разбра безполезността на това начинание.

Тя пак наведе тъжно главата си и една сълза отново бликна в очите й.

— Мъчно ти е, че не приемам — каза Гърбавото и я хвана заръката, — и на мен ми е много мъчно, но ако помислиш добре ще ме разбереш…

— Имаш право — каза след кратко мълчание Вакханалната царица с мъка, — не можеш да приемеш помощ от моя любовник. Обидно е да ти се предлага. Има толкова унизителни положения, че те омърсяват и доброто, което иска да стори човек.

— Цефиза, много добре знаеш, че не исках да те обидя.

— О, вярвай ми, че колкото и да съм вятърничава и безразсъдна, понякога сред най-буйното си веселие аз се замислям, но за щастие това става много рядко.

— И за какво се замисляш?

— Мисля, че животът, който водя, не е честен. Тогава ми иде да поискам от Жак малко пари, колкото да се обезпеча за една година, да се върна при теб и полека-лека да се заловя за работа.

— Това не е лоша идея. Защо не го направиш?

— Защото, когато решавам да го направя, усещам, че смелостта ми се губи, че никога не ще свикна пак да работя и да се откажа от този живот — понякога богат, понякога не, но свободен, ленив, весел, безгрижен. Той винаги е за предпочитане пред живота, в който печелех по четири франка седмично. Вярно, никога не съм била користолюбива. Никога не съм напускала един любовник, защото е по-беден от друг. Никога не съм искала нищо за себе си. От три-четири месеца Жак сигурно е похарчил десет хиляди франка, но пак имаме само две нищо и никакви стаи, защото живеем навън, като птиците. Когато го обикнах, той нямаше нищо. Продадох за сто франка някои дреболии, които ми бяха подарени и похарчих парите за лотария. Но нали на лудите им върви, спечелих четири хиляди франка. Полудяхме от радост с Жак и си казахме: сега се обичаме; докато имаме пари, ще я караме така. А когато свършат или ще си омръзнем и ще си кажем сбогом, или ще продължим да се обичаме. Ако не успеем да си намерим и отново останем заедно, малко въглища ни стигат, за да сложим край на всичко.

— Боже мой! — извика пребледняла Гърбавото.

— Бъди спокойна, няма да стигнем до там. Има още един вариант. Един богат лихвар беше влюбен в мен, но е толкова грозен, че сърце не ми дава да погледна богатството му. Когато научил, че живея с Жак, ми предложи да… Но това са подробности. С една дума даде пари на Жак под предлог, че му се падат по наследство. Сега се веселим с тези пари, пък после ще му мислим…

— Цефиза, а защо вместо да пръскате парите, не ги дадете за лихва и защо не се омъжиш за Жак, щом го обичаш?

— О! — отвърна замислено царицата, чието весело и безгрижно настроение започна да се възвръща. — Лихвата не носи никакви удоволствия — някакво си парченце хартия, а не малки хубави жълтички, с които можеш да се веселиш до насита… Колкото до женитбата, наистина обичам Жак, както никой друг, но ми се струва, че ако се омъжа за него, цялото щастие ще се изпари. Докато ми е любовник, не може да ми държи сметка за миналото, но ако ми стане мъж, рано или късно ще ми го натяква. А ако поведението ми заслужава изобличаване, предпочитам сама да се разобличавам, поне ще го направя прилично.

— Колко си неразумна! Тези пари не са вечни. После какво ще правите?

— После ли? Е, на онзи свят. Винаги ми се струва, че утрешният ден ще дойде след сто години. Ако непрекъснато мислим, че някога ще умрем, не си струва труда да живеем…

Ужасен тропот и острото, пронизително тракане на кречеталото на Нини-Мулен прекъсна разговора на Цефиза и Гърбавото. Сред глъчката се разнасяха дивашки викове и крясъци, които разтърсваха прозорците: „Вакханалната царица, Вакханалната царица!“ Гърбавото се разтрепера от тази внезапна врява.

— Придворните ми отново изгубиха търпение — каза Цефиза засмяна.

— Боже мой! — извика Гърбавото с ужас. — Ами ако дойдат да те търсят тук?

— Няма, успокой се.

— Не чуваш ли? Идват по коридора. Приближават се! Моля те, сестрице, помогни ми да си отида, без да ме видят.

Когато вратата се отваряше, Цефиза се втурна натам. В коридора имаше цяла делегация начело с Нини-Мулен и ужасното му клепало, Роз-Помпон и Голчо.

— Искам Вакханалната царица или ще се отровя — извика Нини-Мулен.

— Искам Вакханалната царица или отивам в кметството и веднага се омъжвам за Нини-Мулен! — извика Роз-Помпон решително.

— Искаме Вакханалната царица или дворът й ще въстане и ще я открадне — каза друг глас.

— Да я откраднем, да я откраднем — повтори развилнялото се множество.

— Жак, влез сам — каза Вакханалната царица сред ужасните крясъци. После се обърна към свитата си и величествено съобщи. — След десет минути ще дойда при вас.

— Да живее Вакханалната царица! — извика Дюмолен, затрака с кречеталото и се оттегли заедно с всички, а Голчо влезе в стаята.

— Жак, това е сестра ми — каза Цефиза.

— Приятно ми е, че ви виждам, госпожице — каза сърдечно Жак, — и ми е още по-приятно, че ще науча нещо за приятеля си Агрикол. Откакто водя такъв живот, не сме се виждали, но винаги съм го обичал и почитал като добър и благороден човек. Нали вие живеете у тях. Как е той?

— Уви, господине, голямо нещастие сполетя и него, и близките му. Арестуван е.

— Арестуван ли? — извика Цефиза.

— Арестували са Агрикол? Защо? — попита Голчо.

— За политическо престъпление, което не е много сериозно. Имаше възможност да го освободят под гаранция.

— Да, необходими са петстотин франка, зная това — каза Голчо.

— За нещастие, това не можа да стане. Лицето, на което се надяваха…

Вакханалната царица прекъсна Гърбавото и каза на Голчо:

— Жак, чуваш ли, Агрикол е в затвора. Срещу петстотин франка…

— Да, чувам и разбирам. Няма нужда да ми смигаш. Горкото момче. Той издържа майка си.

— Да, господине. Още повече, че баща му се върна от Русия и майка му…

— Ето, госпожице — каза Голчо, прекъсвайки за втори път Гърбавото и й подаде една кесия, — вземете. Тук всичко е платено предварително. В кесията има двадесет и пет или тридесет наполеона. Приятно ми е да услужа с тях на приятел, който е изпаднал в беда. Дайте ги на бащата на Агрикол. Той ще направи каквото трябва и утре синът му ще бъде пред наковалнята. Нещо, което Агрикол обича, за разлика от мен.

— Прегърни ме, Жак — каза Вакханалната царица.

— Ще те прегърна и сега, и винаги — весело каза Жак и взе царицата в прегръдките си.

Отначало Гърбавото се подвоуми, но после реши, че тези пари, които щяха да бъдат пръснати за нищо, можеха да възвърнат живота и надеждата в семейството на Агрикол. Освен това тя не вземаше безвъзмездно петстотинте франка от Жак, а когато ги получеше обратно, те можеха да му свършат по-добра работа. Затова момичето взе кесията и просълзено каза:

— Господин Жак, приемам. Вие сте великодушен и добър. След толкова мъки бащата на Агрикол най-сетне ще има и една утеха. Благодаря ви, благодаря ви!

— Не трябва да ми благодарите, госпожице! Когато човек има пари, те не са само за него, а и за другите.

Отново се разнесоха викове, по-силни от преди, и кречеталото на Нини-Мулен пак затрака.

— Цефиза, ако не излезеш, ще изпочупят всичко, а сега нямам пари да заплатя щетите — каза Голчо. — Извинете, госпожице — добави той засмян, — но както виждате, царуването си има и задължения.

Просълзената Цефиза простря ръце към Гърбавото и я прегърна:

— Кога ще се видим пак? — попита тя сестра си.

— Скоро. Въпреки че ми става мъчно, като те гледам в това състояние.

— Ще дойдеш ли при мен? Обещай ми.

— Аз ти обещавам заради нея — каза Жак. — Ще дойдем и двамата да видим теб, и съседа ти Агрикол.

— Хайде, Цефиза, върви да се веселиш. Прави го с чиста съвест, защото господин Жак днес зарадва едно семейство.

Голчо провери, че Гърбавото може да излезе, без другите да я видят. Тя се измъкна скришом и хукна да съобщи радостната новина на Дагоберт, но преди това реши да се отбие на улица „Вавилонска“, където живееше Адриана Кардовил. По-късно ще обясним защо.

Когато тя излезе на улицата, трима прилично облечени мъже си шепнеха нещо, сякаш се съветваха, и поглеждаха към гостилницата. Скоро по стълбите слезе още един човек и се присъедини към тях.

— Как е? — попитаха с нетърпение първите трима.

— Тук е.

— Сигурен ли си?

— На света има само един Голчо — отвърна другият. — С очите си го видях. Богато е облечен. Ще останат на трапезата най-малко три часа.

— Почакайте ме и не си подавайте носовете. Ще намеря началника на стражата и всичко ще се оправи.

И след тези думи единият от четиримата се изгуби тичешком из една улица, която водеше към площада.

 

 

В това време Вакханалната царица, придружена от Голчо, влезе в трапезарията, където беше посрещната с оглушителни викове.

— Сега — каза трескаво Цефиза, сякаш сама се настройваше за веселието, — сега, скъпи мои, нека бушуват бури, виелици, вихрушки и земетресения. — После протегна чаша към Нини-Мулен и рече: — Да се чукнем!

— Да живее царицата! — извикаха всички в един глас.