Йожен Сю
Скитникът евреин (29)

II глава
Сестрата на Вакханалната царица

Лицето, което се появи при жената на Дагоберт, беше едно осемнадесетгодишно ниско и ужасно грозно момиче. Въпреки че не бе съвсем гърбаво, снагата му беше доста изкривена, гърбът превит, гърдите вдлъбнати, а главата — дълбоко хлътнала между раменете. По лицето му с доста правилни черти, но издължено, мършаво, много бледо и сипаничаво, бе изписано голямо смирение и много тъга. Сините му очи говореха за буден ум и доброта. По един каприз на съдбата, най-хубавата жена щеше да се гордее с великолепната й черна коса, сплетена на дебела плитка, която висеше зад врата й. Държеше някаква вехта кошница. Беше облечена много бедно, но грижовността и чистотата се бореха до колкото могат със страшната сиромашия. Макар че беше студено, тя носеше къса рокличка от щампована басма, която от честото пране напълно бе изгубила багрите си и по нея се мяркаха само някакви белезникави петна. От страдалческото изражение на това нещастно същество личеше, че е свикнало с всички неволи, мъки и подигравки. Презрението го преследваше още от злочестото му раждане, а уличните присмехулници го нарекоха La Mayeux (Гърбавото). Впрочем този прякор, който непрекъснато й напомняше за нейния недостатък, беше толкова естествен, че Франциска и Агрикол макар от сърце да я съжаляваха и обичаха, по навик също й казваха така.

Гърбавото — така ще я наричаме и ние занапред — бе родена в къщата, където жената на Дагоберт живееше от двадесет и няколко родини. Можеше да се каже, че това момиче бе отгледано заедно с Агрикол и Гавриил. Има сиромаси, орисани да бъдат нещастни. Майката на Гърбавото — Перина Соливо, беше вдовица на един дребен разорил се търговец. Тя имаше още една много красива дъщеря, на която посвещаваше цялата си необуздана нежност, а към онеправданото от природата момиче изпитваше само презрение и жестокост. Клетницата идваше да се оплаква на Франциска, която я утешаваше и насърчаваше, разговаряше с нея по цяла вечер, учеше я да чете и да шие.

Агрикол и Гавриил не подражаваха на другите деца, които непрестанно се присмиваха, закачаха и дори често биеха малкото, гърбаво момиче. Поучени от примера на милостивата си майка, те я обичаха, закриляха и защитаваха.

Тя беше на петнадесет години, а сестра й на седемнадесет, когато майка им умря и ги остави в страшна мизерия. Цефиза беше умна, пъргава, способна, но за разлика от сестра си бе от онези живи, шумни и весели натури, в които животът кипи и които имат нужда от въздух, от движения и от удоволствия. Беше добро момиче, но безразсъдно разглезено от майка си. Цефиза послуша мъдрите съвети на Франциска, примири се с положението си, прибра се, научи се да пише и работи като сестра си цяла година. Но тя не успя дълго да противостои на жестоките лишения, които я караха да търпи студ, а най-вече глад. Младата, хубава огнена Цефиза бе заобиколена от доста примамки и богати дарове. Богати според нейните разбирания, защото те биха й стигнали колкото да яде, когато е гладна, да не мръзне, да бъде чисто облечена и да не работи по петнадесет часа на ден в една тъмна, смрадлива дупка. Накрая Цефиза се вслуша в „желанието“ на един адвокатски писар, който след известно време я изостави. Тогава тя се запозна с един търговски писар, когото напусна по примера на първия си приятел и се захвана с някакъв агент на търговска къща, след което напусна и него заради други любовници. С една дума, след множество напускания и изневери за една-две години Цефиза се превърна в идол на маса ученици и писари и придоби такава слава в увеселенията из предградията с решителния си характер, с наистина оригиналния си ум и с неуморната си енергичност за всякакви удоволствия, а най-вече с необуздания си, шумен нрав, че единодушно я нарекоха Вакханалната царица, а тя по всички линии се показа достойна за това разюздано царство.

От този момент нататък клетото гърбаво момиче много рядко виждаше по-голямата си сестра. То непрекъснато я съжаляваше и продължаваше да работи прилежно, припечелвайки с голяма мъка по четири франка седмично.

Гърбавото се бе научила от Франциска да шие бельо и изработваше дебели долни ризи за простолюдието и войската. Плащаха й по три франка на дузина. Трябваше да ги поръбва, да изглажда яките и да прави илиците. Работеше от дванадесет до петнадесет часа на ден и едва успяваше да завърши четиринадесет-шестнадесет ризи на седмица. Не можеше да се каже, че беше онеправдана в заплащането, не! Защото много шивачки никога не са имали, пък и сега нямат по-голяма печалба. Възнаграждението на женския труд е една възмутителна несправедливост и диво варварство. На жените се плаща двойно по-малко, отколкото на мъжете шивачи, макар да работят еднакво и въпреки че жените са слаби и крехки, а честите раждания удвояват нуждите им.

И така, Гърбавото живееше с четири франка седмично…

Т.е., живееше, работейки упорито от дванадесет до петнадесет часа дневно, за да не умре тутакси от глад, студ и оскъдица, принудена да търпи огромни лишения. Лишения ли? Не.

Думата лишения не изразява онзи постоянен ужасен отказ от всичко необходимо, за да се запази тялото, здравето и животът, дадени от Бога. Нито чист въздух и здравословно жилище, нито питателна и достатъчна храна, нито топли дрехи…

Думата умъртвяване съответствува по-точно на пълното отсъствие на съществените, жизненоважни неща, които едно справедливо устроено общество дава или би трябвало да дава на всеки трудолюбив и честен работник, когото цивилизацията е лишила от каквото и да било право върху земята и който се ражда с едно-единствено богатство — собствените си ръце.

Дивакът не се ползува от преимуществата на цивилизацията, но той може да се храни с горските животни, волните птици, речните риби, земните овошки, а за стряха и огрев му служат дърветата от големите гори. Просветеният, лишен от тези божии блага, просветеният, който смята собствеността за свята и неприкосновена като награда за тежкия си всекидневен труд, обогатяващ страната, е в правото си да иска заплата, достатъчна, за да живее здравословно — ни повече, ни по-малко. Защото нима може да се нарече живот това непрестанно залитане между битието и небитието и тази постоянна борба с глада, студа и болестите? За да видим докъде може да стигне това умъртвяване, неумолимо налагано от обществото на всички честни и трудолюбиви създания с безмилостното му безразличие към въпросите, засягащи справедливото възнаграждение на труда, ще покажем как може да живее едно бедно момиче с четири франка седмично.

Може би поне тогава ще се отдаде нужното на толкова нещастници за тяхната покорна търпимост към този отвратителен живот, който ги е дарил с доста сили, за да изпитат всички страдания на човечеството. Да… Да живееш така е добродетел. Да, едно устроено по този начин общество, което търпи и налага толкова страдания няма право да осъжда нещастниците, продаващи тялото си не от разврат, а почти винаги, за да не умрат от студ или от глад.

Впрочем, ето как живееше това младо момиче със своите четири франка седмично: три килограма хляб второ качество — 84 су, две мерки вода — 20 су, лой или мас (защото маслото е много скъпо) — 50 су, сол — 7 су, една крина въглища — 40 су, половин килограм сух зеленчук — 30 су, килограм и половина картофи — 20 су, една свещ — 33 су, конци и игли — 25 су. Всичко — 3 франка и 9 су.

Гърбавото си готвеше супа, която претопляше два, най-много три пъти на седмицата в едно канче на горния етаж. През останалото време я ядеше студена. И така, на Гърбавото й оставаха 91 су седмично за жилище и облекло.

Но тя имаше рядкото щастие да бъде закриляна. За да не засегне изключителното й честолюбие, Агрикол се споразумя с портиера и срещу 12 франка годишно нае за момичето една таванска стаичка, в която имаше място само за малко легло, стол и масичка. Младежът плащаше 18 франка, които допълваха цялата сума за наема от 39 франка. Така че за Гърбавото оставаха около 1 франк и 70 су на месец.

Но как постъпват другите многобройни шивачки, които не печелят повече от Гърбавото и не се намират в нейното „завидно“ положение, защото нямат нито дом, нито покровители? Те си купуват малко храна за през деня, а нощем срещу едно-две су преспиват заедно с някоя приятелка в мизерни стаи, където са разположени по пет-шест легла, повечето заети от мъже. Да, въпреки отвращението, което изпитва едно нещастно, честно и невинно момиче в подобно общество, то трябва да се покори, защото хазяите не могат да си позволят лукса да разделят къщата на стаи за мъже и стаи за жени.

За да може една шивачка да наеме къща с обзавеждане, колкото и мизерно да е то, трябва да разполага най-малко с 30–40 франка в брой. Но как да плаща 30–40 франка в брой със заплата 4–5 франка седмично, които едва стигат за оскъдна храна и нищожно облекло? Не, тя трябва да се примири с ужасното съжителство и така полека-лека се разклаща чувството й за свенливост. Това чувство на естествено целомъдрие, което до този момент е успявало да я брани от примамките на разврата, отслабва, а в порока тя вече намира средства поне малко да подобри непоносимата си участ. И се поддава… И тогава първият лихвар, който разполага с възможността да наеме гувернантка за своите дъщери, се развиква погнусен срещу разврата и падението сред децата на простолюдието.

И все пак, колкото и да е труден занаятът на тези шивачки, е и доходоносен.

А когато останат без работа за ден-два? А когато ги налегнат болестите, в резултат на недостатъчната и нездравословна храна и липсата на чист въздух, почивка и грижи? Те често ги лишават от сили и им пречат да работят, но не са до там сериозни, та да им се окаже милосърдието да получат легло в болницата… Какво става тогава с тези нещастници? Човешкият ум не е в състояние да нехае пред покъртителните картини.

Мизерната заплата е единствената причина за толкова нещастния, а често и за престъпленията. Тя е недостатъчна особено за жените, но е и обща. Тук не става дума за частни случаи, а за състоянието на нисшите слоеве от обществото. Разказахме за Гърбавото, защото неговият случай е характерен за нравственото и материалното състояние на безброй човешки създания, принудени да живеят в Париж с 4 франка седмично.

Въпреки помощта на великодушния Агрикол, за която не знаеше, бедното момиче тънеше в мизерия. Крехкото й здраве съвсем се бе разклатило от непрекъснатите лишения. Но тъй като беше много честолюбива, Гърбавото, се правеше, че печели повече от действителното, за да отклони някои услуги на Франциска и сина й, от една страна, защото знаеше притесненото им положение, и от друга — защото искаше да си спести поне едно унижение на и без това оскърбеното й самочувствие.

Но по изключение в грозното тяло се криеше мила, великолепна душа и развит ум. Развит дотолкова, че да се докосне до поезията. Ще добавим, че това се дължеше на влиянието на Агрикол Балдуин, с когото Гърбавото бе израснала и чието поетично чувство бе развито по природа. Бедното момиче беше първият човек, на когото младия ковач довери своите поетични опити. И щом той й разказа за удоволствието и изключителната наслада, които намира след тежкия работен ден в поетичните мечтания, надарената с остър ум работничка почувствува ползата от това занимание сред своята самота и сред всеобщото презрение.

За голямо учудване на Агрикол, който й бе прочел само част от стиховете си, веднъж тя се изчерви, промърмори нещо, усмихна се плахо и му показа собствените си стихотворения. Те може би нямаха нито ритъм, нито рима, но бяха простодушни и трогателни като беззлобна изповед пред сърцето на приятел. От този ден нататък те се съветваха и насърчаваха взаимно. Но никой, освен него, не знаеше за поетичните опити на Гърбавото, която впрочем беше толкова срамежлива, че минаваше за глупава. Явно душата на тази клетница беше красива и извисена, защото в неизвестните й никому песни не се срещаше нито една гневна или зла дума срещу злочестата съдба, на която бе станала жертва. Това беше плач — тъжен, но приятен, отчаян, но покорен. Стиховете й бяха олицетворение на безкрайната нежност, болезненото съчувствие и ангелското милосърдие към всички бедни същества, нагърбени като нея с двойния товар на грозотата и сиромашията. Но тя често изказваше чистосърдечното си и искрено възхищение от красотата и винаги го правеше без завист и терзание. Опияняваше се от красотата, както се опияняваше и от слънцето…

Но, уви, сред нейните стихове имаше и такива, за които Агрикол не знаеше и не биваше никога да узнае. Младият ковач не беше много хубав, но имаше мъжествено и невинно лице с израз на добродушие и смелост. Сърцето му бе благородно, горещо и великодушно. Умът му се отличаваше от обикновените, а характерът му беше весел и сговорчив. Младото момиче, отгледано с него, го обикна както може да обича едно нещастно създание, което от страх да не му се подиграят жестоко, е принудено да крие любовта си в най-тайното кътче на своето сърце… Тъй като се налагаше да спотаява чувството си, Гърбавото не се опита да го надмогне. Защо? Кой щеше да научи за това? Известната й на всички сестринска обич към Агрикол обясняваше близостта й с него. Затова никой не се изненада от ужасната мъка на младото момиче, когато през 1830 година донесоха Агрикол потънал в кърви след един безстрашен бой.

Синът на Дагоберт също възприемаше външните прояви на това чувство като нещо естествено и никога не заподозря, а и не трябваше да заподозре любовта на Гърбавото към него. Впрочем, ето какво представляваше младото бедно облечено момиче, което влезе в стаята, където Франциска приготвяше вечеря за сина си.

— Ти ли си, момичето ми? Тази сутрин не съм те виждала. Да не би да си болна? Ела да ме целунеш.

Гърбавото целуна майката на Агрикол и отвърна:

— Имах много спешна работа, госпожо Франциска. Не исках да губя време, а едва преди малко свърших… Ще отида да потърся въглища. Не искаш ли нещо?

— Не, чедо, благодаря. Много съм разтревожена. Часът вече е осем и половина, а Агрикол още не се е прибрал — после въздъхна и добави: — Претрепва се от работа заради мен… Много съм нещастна, момичето ми, съвсем не виждам напоследък. За четвърт час очите ми се изтощават. Дори тези торби не мога да шия. Ще остана на ръцете на сина си, а това много ме измъчва.

— Ах, госпожо Франциска, само да те чуе Агрикол…

— Зная, че скъпото ми дете все за мен се грижи и от това сърцето ми се свива още повече. А освен това мисля, че само заради мен се отказа от удобствата, които имат всички работници на господин Харди. Вместо да живее тук, в мизерната си стаичка, където и посред пладне не влиза светлина, с малко разноски можеше като останалите да има хубава стая със светлина и топлина през зимата, с чист въздух през лятото и с прозорци, които гледат към градината. А сега пътува до Париж и изморен се връща обратно…

— Но той забравя за умората си, щом те целуне, госпожо Балдуин. Пък и знае колко си привързана към къщата, в която е роден… Нали господин Харди те покани да живееш в Плеси в сградата на работниците заедно с Агрикол.

— Да, чедо, но тогава трябваше да напусна църквата си, а аз не мога да сторя това.

— Успокойте се, госпожо Франциска. Ето го, идва си, чувам стъпките му — каза Гърбавото и се изчерви. И наистина по стълбите се разнесе висок, приятен и весел глас, който пееше.

— Поне да не ме види, че плача — рече добрата майка и бързо изтри насълзените си очи. — След изморителната си работа през деня няма друго време за почивка. Нека поне него да не му отравям.