Йожен Сю
Скитникът евреин (14)

XIV глава
Решението

Морок бавно се изкачи по стълбите и учтиво поздрави кмета. Щом зърнаха зловещото лице на звероукротителя, Роз и Бланш уплашено отскочиха назад и се приближиха до войника.

Дагоберт смръщи чело и почувствува, че гневът му срещу Пророка, който бе станал причина за купищата неприятности, отново се надига (но той не знаеше, че портфейла и книжата му открадна Голиат, подстрекаван от Пророка).

— Какво искате, Морок? — каза кметът с някаква смесица от благосклонност и яд. — Щеше ми се да остана с господина и предупредих гостилничаря.

— Господин кмете, идвам да ви направя една услуга.

— Услуга ли?

— Да, една голяма услуга — иначе не бих си позволил да ви безпокоя. Имам угризения на съвестта.

— Угризения на съвестта ли?

— Да, господин кмете, разкаях се, че не ви казах за този човек онова, което трябваше да ви кажа. Подведе ме лъжливото милосърдие.

— И какво всъщност искате да ми кажете?

Морок застана до съдията и дълго му шепна в ухото.

Отначало кметът много се изненада, но после се съсредоточи и угрижи. От време на време подвикваше от почуда и съмнение и хвърляше по един поглед към Дагоберт и двете момичета. От погледите му, които ставаха все по-тревожни, изпитателни и строги, можеше да се съди, че шушукането на гадателя бавно превръщаше съчувствието на съдията към сирачетата и войника в недоверие и враждебност.

Дагоберт забеляза внезапната промяна и страхът, който се бе поуталожил за малко, сега го обхвана с още по-голяма сила. Изумените Роз и Бланш не проумяваха нищо и поглеждаха към войника с растящо безпокойство.

— Дяволска работа!… — каза кметът и стана рязко. — И през ум не ми е минавало. Винаги става така, Морок, когато те събудят посред нощ — човек не може да мисли трезво. Добре, че ми казахте. Направихте ми голяма услуга.

— Не мога да твърдя със сигурност, но…

— Все едно, деветдесет и девет на сто е сигурно, че сте прав.

— Това е само едно подозрение, продиктувано от някои обстоятелства, но все пак подозрение…

— Може да ни изведе до истината… А аз без малко да се хвана на въдицата… Къде ми беше умът?

— Човек често се лъже по външността…

— На мен ли го казвате, драги Морок, на мен ли го казвате.

По време на този потаен разговор Дагоберт имаше чувството, че се пече на огън, смътно усещаше, че ще се развихри буря и само мислеше как още малко да сдържи гнева си.

Морок се приближи до съдията, посочи му с очи сирачетата и отново зашушна.

— О — извика кметът с негодувание, — отивате твърде далеч.

— Не казвам нищо със сигурност… — побърза да се оправдае Морок, — това е само едно предположение, продиктувано от… и той отново доближи устните си до ухото на съдията.

— Защо пък не? — поде съдията и вдигна ръце към небето. — Такива хора са способни на всичко. Той твърди, че е пратен от тях и идва от Сибир. Но къде е гаранцията, че това не са безсрамни лъжи? Не ще се оставя два пъти да ме измамят — извика кметът, защото като всички непостоянни и слаби хора той беше безмилостен към онзи, който се опитваше в лукавство да привлече съчувствието му.

— Само не избързвайте с присъдата си, не отдавайте на думите по-голямо значение, отколкото имат — рече Морок с лицемерно съжаление и смирение. — Моите отношения с този човек са толкова обтегнати — и посочи Дагоберт, — че той може би ще реши, че постъпвам така, за да му отмъстя за злото, което ми стори. А може би аз го правя от любов към истината, от омраза към лъжата и от уважение към светата наша вяра. В края на краищата, живот и здраве, всичко ще се разбере… Ако съм излъгал, дано Бог ми прости. При всички случаи правосъдието ще решава. Щом те се окажат невинни, след месец-два ще ги пуснат.

— Няма защо да се двоумим. Това е просто една благоразумна мярка, която няма да им причини нищо лошо. Пък и колкото повече разсъждавам, толкова повече се убеждавам: наистина, този човек или е агент, или френски бунтовник. Като сравнявам предположенията си с манифестацията на франкфуртските студенти…

— И да мътиш с такива неща главите на тези млади нещастници, това е… — с бърз поглед Морок посочи двете сестри, а след като направи една многозначителна пауза, въздъхна и рече: — Дяволът не подбира средствата си…

— Без съмнение, гнусно, но добре замислено дело.

— Освен това, господин кмете, разгледайте го внимателно и ще видите, че този човек има опасен вид… — говорейки все така тихо, Морок посочи Дагоберт.

Дагоберт полагаше невероятни усилия да се въздържа, но отвратителното положение, в което се намираше от пристигането си в тази проклета странноприемница, и особено разговорът на Морок с кмета, изчерпаха търпението му. Освен това звероукротителят пред очите му осуетяваше намеренията му да спечели съчувствието на съдията. Това окончателно го разяри, той се доближи до Морок със скръстени на гърдите ръце и му каза с все още сдържан тон:

— За мен шушукате на господин кмета, нали?

— Да — отвърна Морок с втренчен в него поглед.

— А защо не говорите на глас? — гъстите мустаци на Дагоберт потръпваха конвулсивно, той гледаше изпитателно Морок и явно се опитваше да надмогне някаква усилена вътрешна борба. Като видя, че противникът нарочно му мълчи, каза още по-високо: — Питам ви защо шушнете на господин кмета, когато става дума за мен?

— Защото има срамни неща, които човек не може да каже на глас, без да се изчерви — отвърна безочливо Морок.

До този момент Дагоберт държеше ръцете си скръстени. Но внезапно той рязко ги отпусна и стисна юмруците си заканително… Този бърз жест беше толкова изразителен, че двете сестри се приближиха до него и изпищяха от ужас.

— Слушайте, господин кмете — каза вбесеният войник през зъби, — кажете на този човек да си иде, иначе… не отговарям за постъпките си.

— Какво! — възкликна горделиво кметът. — И вие ми заповядвате… Как смеете!

— Накарайте този човек да слезе долу — поде Дагоберт извън себе си, — или ще се случи нещастие!

— Дагоберт… Боже мой… Успокойте се — извикаха момичетата и го хванаха за ръцете.

— Вие ли, жалък негоднико, за да не кажа нещо по-лошо, ще заповядвате тук! — разкрещя се разяреният кмет. — Значи си мислите, че за да ме излъжете, е достатъчно да кажете, че сте изгубил документите си. Напразно мъкнете със себе си тези две момичета, които въпреки невинния си вид, може би са прости…

— Нещастнико! — изрева Дагоберт и така страшно изгледа кмета, че той не посмя да довърши.

Войникът хвана момичетата за ръце и моментално ги отведе в стаята, преди да са продумали. След това заключи вратата, пусна ключа в джоба си и бързо се върна при кмета, който уплашен от поведението и застрашителния поглед на стария войник, отстъпи една-две крачки назад и се улови с една ръка за перилото на стълбата.

— Чуйте ме добре! — каза войникът и сграбчи съдията за ръкава. — Докато това жалко създание ме обиждаше — и той посочи Морок, — преглъщах всичко, защото засягаше мен. Преди малко изслушах търпеливо и вашите бръщолевения, защото за малко се престорихте, че съчувствувате на тези злочести сирачета. Но понеже у вас няма ни сърце, ни милост, ни честност… казвам ви, въпреки че сте кмет… ще ви смажа, както смазах това куче — и той отново посочи Пророка, — ако си позволите да не говорите за тези две момичета така, както бихте говорили за собственото си дете! Чухте ли?

— Как… смеете… — извика кметът, заеквайки от яд, — искате да говоря за тези две авантюристки…

— Долу шапката…, когато говорите за дъщерите на маршала и дука на Лини — изкрещя войникът, грабна шапката на кмета и я хвърли в краката му.

Морок потръпна от радост при тази обида. Дагоберт бе изгубил всякаква надежда и вбесен до ярост, за нещастие се поддаде на буйния си нрав, който въздържаше от няколко часа с толкова усилия.

Като видя шапката в краката си, кметът изгледа смаяно звероукротителя, сякаш се двоумеше дали да повярва, че подобна дързост е възможна.

Дагоберт се разкая за избухливостта си, но тъй като не виждаше по какъв начин може да оправи нещата, хвърли бърз поглед наоколо, отстъпи няколко крачки назад и слезе на първото стъпало.

Кметът стоеше изправен в ъгъла до канапето. Морок стоеше близо до съдията с превързаната си ръка, за да отдаде по-голямо значение на раната. Кметът извика на Дагоберт:

— Ама че дъртак! Осмелихте се да ми посегнете, а сега смятате да избягате.

— Простете ми, господин кмете… Не можах да се сдържа. Съжалявам, че избухнах — каза Дагоберт разкаяно и сведе глава.

— Няма милост за вас, нещастнико! С притворно смирение искате отново да ме накарате да се смиля над вас, но аз разбрах кроежите ви… Вие не сте този, за когото се представяте, и под това вероятно се крие държавна измяна — добави съдията с доста официален тон. — Хората, които искат да разпалят пожар в Европа, не подбират средствата си.

— Аз съм просто един беден човек, господин кмете… Вашето сърце е толкова добро, бъдете милостив!

— Но хвърляте шапката в краката ми, така ли!

— Поне вие — обърна се войникът към Морок, — вие, който сте причина за всичко това, имайте милост към мен. Не бъдете отмъстителен!… Като свят човек, кажете една дума в моя полза на господин кмета.

— Казах му, каквото трябваше да му кажа — отвърна с присмех Морок.

— Ах вие, стар мошенико! Държите се като котка… Искахте да ме измамите със сълзите си — подхвана кметът и се доближи до Дагоберт. — Слава Богу, сега няма да ме излъжете. Ще видите, че в Лайпциг има добри затвори за френските бунтовници и за авантюристите, защото и момичетата ви са същите като вас… Я да ви видя сега — прибави той важно с надути бузи, — хайде, слезте при мен… А вие, Морок, ще…

Кметът не можа да довърши. От няколко минути Дагоберт се стараеше да спечели време и разглеждаше една полуотворена врата срещу стаята на сирачетата. Той избра подходящия момент, хвърли се като светкавица върху кмета, хвана го за гушата и с такъв тласък го блъсна през полуотворената врата, че изуменият от ненадейното нападение съдия не можа дори да извика и се претъркули по пода на мрачната стая. Сетне Дагоберт се обърна към Морок, който се канеше да хукне по стълбата, улови го за дългата коса, привлече го към себе си, стисна го с железните си ръце, запуши му устата и въпреки отчаяната му съпротива, го помъкна към стаята, където лежеше смаяният кмет.

След като заключи вратата и пусна ключа в джоба си, Дагоберт взе на два скока стълбите, които свършваха пред един коридор, водещ към двора. Портата на странноприемницата беше затворена и от там не можеше да се мине. Навън валеше като из ведро. През прозорците на един салон, в който гореше огън, той видя гостилничаря и слугите му, очакващи решението на кмета.

Войникът веднага залости вратата на коридора, като по този начин предотврати влизането откъм двора, и бързо се върна при сирачетата.

Морок дойде на себе си и с цяло гърло започна да вика за помощ. Но освен разстоянието, заглушаваше го шумът на вятъра и дъжда. И така, Дагоберт имаше около един час на разположение) Доста време трябваше да измине, докато се усъмнят в проточилата се разправия между него и съдията, а освен това нямаше да разбият лесно двете врати — между двора и коридора и на стаята, където бяха заключени кметът и гадателят.

— Деца, вие трябва да докажете, че в жилите ви тече войнишка кръв — каза Дагоберт, вмъквайки се при момичетата, уплашени от шума, който чуваха от известно време.

— Боже мой, какво има Дагоберт? — извика Бланш.

— Какво трябва да направим? — попита Роз.

Без да отговоря, войникът отиде до леглото, събра чаршафите, навърза ги един за друг, направи голям възел в единия край и го затисна с лявото крило на прозореца. Другият край политна надолу и достигна земята. Бягството можеше да започне през дясното крило.

Тогава старият войник взе торбата си, ковчежето на децата, кожуха и ги изхвърли навън. Подаде знак на Сърдитко да пази вещите. Кучето изобщо не се подвоуми и с един скок изчезна през прозореца.

Роз и Бланш гледаха Дагоберт изумени, но нищо не разбираха.

— Вратата на странноприемницата е затворена. Смелост, мили мои — каза им той. Сетне посочи прозореца и рече: — Трябва да минете оттук или ще ни арестуват. Мен ще изпратят в един затвор, вас — в друг и цялото ни пътуване ще бъде напразно.

— Ще ни изпратят в затвор… Ще ни арестуват! — извика Роз.

— Ще ни разделят с теб! — викна Бланш.

— Да, мили мои дечица! Убиха Смешльо. Трябва да бягаме пеш и да стигнем до Лайпциг. Когато се уморите, ще ви нося на гръб една по една, ще просим по пътя и ще се доберем… Но и съвсем малко да закъснеем, всичко е изгубено. Хайде, дечица, имайте ми доверие. Докажете, че дъщерите на генерал Симон не са страхливки. Още имаме надежда.

Двете сестри инстинктивно се хванаха за ръце, сякаш искаха да се обединят срещу опасността. На прелестните им личица, пребледнели от толкова преживявания, се изписа наивна решителност, вдъхновена от сляпата им вяра в предаността на войника.

— Бъди спокоен, Дагоберт, няма да се уплашим — заяви твърдо Роз.

— Ще направим всичко, което е необходимо — каза по-колебливо Бланш.

— Сигурен съм! — извика Дагоберт. — Добрата кръв си казва думата. Хайде да ви видя сега! Леки сте като перца, чаршафите са здрави. Няма и осем стъпки от прозореца до земята, а там ви чака Сърдитко…

— Аз ще мина първа, днес аз съм по-голямата! — каза Роз и нежно прегърна сестра си. Но и Бланш се втурна към прозореца, за да изпревари сестра си и да поеме върху себе си евентуалната опасност.

Дагоберт веднага се досети защо е това бързане.

— Разбирам ви, мили деца — каза им той, — но не се бойте една за друга. Няма никакъв риск. Аз окачих чаршафите… Хайде, Розичке, побързай…

Малкото момиче подскочи на прозореца като птичка. Дагоберт го държеше здраво, то улови чаршафа и бавно се заспуска, като спазваше указанията на войника, който се бе надвесил с цяло тяло навън и го насърчаваше.

— Не се бой, сестрице — тихо каза Роз, щом стъпи на земята — много е лесно. И Сърдитко е тук, лиже ми ръката.

Бланш не се колеба дълго, беше смела като сестра си и с удоволствие се спусна надолу.

— Клетите мили дечица! Какво са сторили, та да бъдат толкова злочести! Зла участ преследва този род! — простена Дагоберт с наранено сърце, гледайки как бледото кротко личице на Бланш се изгубва в мрака на тъмната нощ, станала още по-зловеща от силния вятър и поройния дъжд.

— Чакаме те, Дагоберт, слизай бързо… — викнаха тихичко сирачетата, скупчени под прозореца.

Войникът беше висок на ръст и вместо да се спуска по чаршафите, скочи.

Едва бе изминал четвърт час от бягството на Дагоберт и двете момичета от „Белият сокол“, когато в странноприемницата се чу силен трясък. Кметът и Морок успяха да изкъртят вратата с една тежка маса. Те хукнаха към празната осветена стая на сирачетата.

Морок видя развените навън чаршафи и се развика:

— Господин кмете, избягали са през прозореца. Но се движат пеша. В тази буря посред мрака не ще стигнат далеч.

— Ще ги хванем, няма съмнение… Окаяни нещастници!… Ах, ще им го върна… Боже, Морок, става дума за вашата чест и за моята…

— За моята чест ли? За нещо много повече, господин кмете! — отвърна ядосано Пророка. После бързо слезе по стълбите, отвори вратата към двора и с ясен силен глас извика: — Голиат, развържи кучетата. Гостилничарю, вземи фенери и тояги… Въоръжи слугите си. Заповядай да отворят портата. След бегълците! Могат да ни се изплъзнат. Трябва да ги хванем живи или мъртви.