Йожен Сю
Скитникът евреин (46)

III глава
Посещението

Санитарките на госпожица Кардовил послушаха молбата й, особено след като тя обеща, че ще стои мирно и оставиха ризата само върху част от тялото й. На следващия ден Адриана се облече сама.

Тя бе седнала на края на леглото си. По бледостта, по рязката промяна на чертите й, по блесналите от мрачен пламък очи, както и по треперенето, което я обземаше от време на време, вече се забелязваха последствията, които прекараната нощ бе оставила върху това впечатлително и чувствително същество. Тя не помръдна, когато видя доктор Баление, който направи знак на Жервази и Томази да напуснат стаята. Свят й се зави, като си помисли колко трябва да е безочлив този човек, за да се покаже пред очите й. И когато докторът проговори и я запита, Адриана докосна горящото си чело, за да провери дали не сънува. Погледна доктора, устните й се отвориха, но не можаха да произнесат нито една дума. Гневът, негодуванието, презрението, и особено болезненото чувство, което предизвиква предаденото доверие, така смутиха Адриана, че при всичкото си желание тя нямаше сили да произнесе дори една дума.

— Хайде, хайде… Виждам каква е работата — каза тъжно докторът и поклати глава. — Вие много ми се сърдите, нали? Ах, Боже мой! Аз очаквах това, мило дете…

Адриана подскочи, като чу тези лицемерни думи, изправи се, страните й пламнаха, големите й черни очи заблестяха. Тя изправи гордо красивото си лице и по устните й пробяга презрителна усмивка. Младата жена премина покрай Баление, който седеше на стола, мълчалива и ядосана и тръгна към вратата, която бе заключена отвън. Адриана се върна при доктора, посочи вратата и каза категорично:

— Отворете ми вратата!

— Хайде, мила Адриана — започна докторът. — Хайде, успокойте се. Да поговорим като добри приятели. Защото, както знаете, аз съм ваш приятел… — И засмърка емфието си.

— Господине — каза Адриана, с разтреперан от яд глас. — И днес ли няма да изляза оттук?

— Ако можете да видите как е пламнало лицето ви, как горят очите ви… Пулсът ви сигурно се е ускорил. Моля ви, мило дете, не вредете на здравето си с такива вълнения…

Адриана изгледа втренчено доктора, бавно приближи до леглото и седна на крайчеца му.

— Бъдете умна… — започна господин Баление. — И пак ви повтарям, нека поговорим като добри приятели.

— Прав сте, господине — отвърна бързо и сдържано Адриана, като се опита да запази спокойствие. — Нека поговорим като добри приятели. Вие искате да ме изкарате луда, нали?

— Искам, мило дете, един ден да ми бъдете толкова признателна, колкото сега ме мразите. Аз предвиждах вашето отвращение. Но колкото и да са неприятни някои задължения, те трябва да се вършат — въздъхна господин Баление толкова искрено убеден, че в първия момент Адриана не можа да скрие удивлението си. Но когато видя появяващата се усмивка на устните му, тя каза:

— Няма съмнение, че вие правите това за мое добро!

— Искрено ви казвам, мила госпожице. Имал ли съм някога друга цел, освен да ви бъда полезен?

— Чудя се, господине, кое е по-гнусно с вашето безсрамие или малодушното ви предателство?

— Предателство? — отвърна господин Баление и повдигна рамене натъжено — Предателство! Помислете, мило дете… Допускате ли, че ако не работех искрено и съвестно за вас, щях да дойда тази сутрин и да се изправя пред вашето негодувание, което очаквах. Аз съм главен лекар на тази лудница, която е моя. Тук има двама мои ученици, също лекари, които ме заместват… Но не исках да постъпвам така, аз познавам характера ви. И дори да оставим настрани моето отношение към вас, все пак мога да ви лекувам по-добре от всеки друг.

Адриана изслуша господин Баление без да го прекъсне. Тя го погледна с широко отворени очи и попита:

— Господине, колко ви платиха, за да ме изкарате луда?

— Госпожице! — извика Баление обидено.

— Както ви е известно, аз съм богата — продължи Адриана с подчертано презрение. — Ще удвоя количеството, което ви дават… Хайде, господине, в името на приятелството, за което говорите, направете ми добрината да предпочетете по-голямото.

— Санитарките ми докладваха, че снощи сте им направили същото предложение — каза Баление хладнокръвно.

— Аз им предложих онова, което може да се предложи на бедни жени без възпитание, които съдбата е накарала да се съгласят на толкова трудна работа. Но един учен, просветен и остроумен мъж като вас, е нещо друго. Неговата цена е друга. Има подкупи на всякакви цени. Така че не оправдавайте отказа си със скромното възнаграждение, което предложих на тези жени. Кажете колко искате?

— Санитарките в доклада си споменават, че сте ги заплашвали — продължи все така невъзмутимо Баление. — Дали няма да ме заплашите и мен? Чуйте ме, мило дете, оставете опитите за подкупване и заплахите с отмъщение… Нека стигнем до същината на въпроса.

— Така ли? Моите заплахи са били ненужни! — извика госпожица Кардовил, като даде воля на гнева си, който до този момент успяваше да задържи. — Вие си мислите, господине, че когато изляза оттук, защото този затвор ще има край, няма да изкарам наяве предателството ви? Нима мислите, че ще премълча нечовешкия начин, по който се отнесохте към мен? Колкото и да съм луда, господине, знам, че има закони, от които ще потърся удовлетворението. Срам, позор и наказание за вас и за вашите… Защото, между нас казано, оттук нататък между нас ще има омраза. Война до смърт. И за да я поддържам, аз ще употребя и силата, и ума си.

— Позволете да ви прекъсна, моя мила Адриана — любезно вметна докторът. — Лудите ви надежди могат да попречат на лечението ви. Те ще ви държат в постоянно раздразнение. Затова нека кажем нещата ясно, за да си представите своето положение. Първо — не е възможно да излезете оттук. Второ — няма да имате никакви контакти с външни хора. Трето — тук влизат само хора, в които имам доверие. Четвърто — не ме е страх от заплахите ви и от вашето отмъщение, защото обстоятелствата и законите са на моя страна.

— Всички закони! Да ме затворите тук…

— Нямаше да го направя, ако нямаше серия от основания, кое от кое по-важни.

— Така ли? Значи има и основания?

— За нещастие, твърде много.

— И може ли да ги чуя?

— Те са много точни и ако някога се стигне до съда, както ме заплашвахте, тогава… За съжаление ще бъдем принудени да припомним своеобразния ви живот. Вашата мания да обличате слугините си в смешни дрехи. Прекомерните ви разноски. Историята с индийския принц, когото искахте да посрещнете в дома си като цар. Решението ви да живеете сама като младеж, макар да сте на осемнадесет години. Случката с човека, който бе намерен в спалнята ви… Най-накрая ще бъде представен протоколът от вчера, който бе записан съвсем точно и нарочно от специален човек…

— Как! Вчера! — възмутено извика Адриана.

— За да бъде всичко наред един ден, когато решите да кажете, че не ви обичаме, накарахме един човек да запише разговора ни вчера. Той бе скрит зад вратата на съседната стая. Наистина, когато един ден се успокоите и прочетете хладнокръвно тези записки, няма да се чудите на решението, което сме били принудени да вземем.

— Продължавайте, господине! — каза Адриана презрително.

— Всичко, което изброих, е документирано. Трябва да разберете, че всички, които ви обичат не са виновни — те трябваше да се помъчат да ви излекуват от това душевно разстройство, което засега се проявява само като мании, но занапред може да се развие още повече… Според мен, може да се очаква коренна промяна само с нравствено и физическо лечение… Първото условие е да се откажете от някои неща, които възбуждат въображението ви. Докато живеете тук усамотено, благотворното влияние на обикновеното съществуване, моите услужливи и, мога да кажа, бащински грижи, ще ви помогнат да оздравеете.

— Значи така — усмихна се горчиво Адриана. — Любовта към благородната независимост, великодушието, преклонението пред красивото, отвращението от малодушното и грозното — това са болестите, от които ще ме лекувате. Страх ме е, че и вие няма да успеете да ме излекувате, подобно на леля ми, която отдавна се опитва да направи същото.

— Може и да не успеем, но поне ще се опитаме. Знаете, че има доста такива случаи, които оправдават нашето решение, впрочем, решението на роднинския съвет. Ето защо не се боя от вашите заплахи. На моите години и с такова положение човек никога не постъпва лекомислено при подобни обстоятелства. С една дума: не се надявайте да излезете оттук, преди да се излекувате напълно и разберете, че както и сега, така и занапред, не ме е страх от заплахите ви… Сега да поговорим за състоянието ви.

— Струва ми се, господине, че колкото и да съм луда, вие говорите много разумно.

— Благодарение на Бога, мило дете, още не сте луда. И се надявам, че благодарение на моите грижи, никога вече няма да бъдете. И за да не се случи това, трябва да побързам. Вярвайте, сега е моментът. Гледате ме странно… Добре де, каква полза имам да ви говоря така? Каква цел имам, за да не помогна на омразата на леля ви? Какво направи тя за и срещу мен? Каквото мислех за нея вчера, същото мисля и днес. Не ви ли предупредих вчера за опасното раздразнение на ума ви, за странните ви прищевки? За да ви доведа тук, употребих хитрост. Възползувах се от случая, който сама ми дадохте. Това е истината, мило дете! Защото никога нямаше да дойдете тук доброволно. Все някога трябваше да се намери причина да ви доведа. И повярвайте ми като на изповед. Казвах си: „Всичко е за нейно добро. Важното е аз да изпълня дълга си, пък да става, какво ще…“

Докато говореше господин Баление, лицето на Адриана, което бе изпълнено от негодувание и презрение, започна да застива от страх. Предателство, извършено по подобен начин, я плашеше повече от искрената и демонстрирана омраза на госпожа Сен-Дизие. Дотолкова бе чудовищно това лицемерие, че тя не можеше да допусне, че е възможно. Адриана не можеше да скрива чувствата си и лекарят веднага забеляза впечатлението, което произведоха думите му.

„Всичко се развива добре, каза си той. След презрението и яда идва и страхът. Съмнението също е близо… Няма да изляза оттук, докато не ме помоли да дойда отново.“ — И докторът продължи с натъжен глас:

— Забелязвам, че не ми вярвате и мислите, че ви лъжа и ви мразя. Но защо, боже мой, какво сте ми сторили, за да ви мразя. Вие, която сте в това мъчително положение, заради прекаленото великодушие на чувствата! Вие, която си патите от най-добрите си качества! Как може така студено и категорично да обвинявате един човек, който досега ви е давал толкова доказателства за привързаността си. При това, струва ми се, го обвинявате в най-долното предателство. Забелязвам, че и един свободен дух като вашия може да бъде толкова несправедлив, колкото и най-ограниченият ум. Нямате представа как страдам…

Докторът закри с ръка овлажнелите си очи. Трудно е да се опишат гласът, погледът, лицето и поведението на господин Баление, докато говореше. Най-способният и опитен законодател, най-прочутият артист на света не би могъл да изиграе по-добре тази сцена, защото Баление, увлечен от ситуацията, беше наполовина уверен в онова, което говореше. Той чувствуваше своето коварство, но знаеше, че Адриана не вярваше, че е такъв, защото има неща, които искрените и невинни души никога не могат да приемат за възможни. Когато един възвишен ум неволно погледне в бездната на злото, от един момент нататък той губи представа и не може да разпознае нищо. Освен това, и най-пропадналите хора имат поне един ден, час или минута, когато против волята им, те проявяват доброто, което Бог е вдъхнал в сърцето на всяко живо същество. Адриана беше в такова положение, че дълбоко в сърцето си докторът не можеше да не почувствува милост. Съчувствието, което отдавна показваше към нея и доверието, което младата жена имаше в него, се бяха превърнали в негови навици. Сега обаче всичко трябваше да отстъпи пред жестоката необходимост. Маркиз д’Егрини силно обичаше майка си. В смъртния си час тя го повика, но той замина, въпреки последното желание на покойната. След подобен пример как Баление нямаше да пожертвува Адриана? Членовете на Обществото бяха като него, дори той бе повече техен, защото дълготрайното съучастие в злото създава здрави и ужасни връзки.

Тъкмо когато господин Баление привършваше да говори тези думи на госпожица Кардовил, той не забеляза как леко се отвори прозорчето на вратата и две очи внимателно огледаха стаята.

Адриана гледаше доктора като упоена. Занемяла и отпаднала, обзета от неопределен страх и неспособна да надникне в мрачната дълбочина на душата на този човек, неволно трогната от лъжливата му искреност, тя не можеше дори за миг да се усъмни в нея. Мина й през ума, че господин Баление допуска грешка, но може би той прави това с добри намерения. Неспокойната нощ, тревожната ситуация и вълнението й увеличаваха нерешителността и объркаността на младата жена. Тя наблюдаваше доктора с растящо недоумение. Голямо усилие положи, за да не покаже слабост, чиито ужасни последствия не подозираше.

— Не, не, господине! — извика тя. — Не мога да повярвам. Вие сте учен и опитен, не е възможно да допуснете такава грешка!

— Грешка… — въздъхна Баление натъжено. — Послушайте ме, мило дете, а след това преценете сама.

— Аз да преценя! Вие искате да ме уверите, че… — тя прекъсна думите си и добави с насилена усмивка. — Наистина, липсва само едно за вашата победа. Да ме накарате да призная, че съм луда, че мястото ми е тук, че ви дължа…

— Да, вие ми дължите признателност, както ви казах в началото на нашия разговор. Чуйте ме, впрочем. Думите ми ще бъдат жестоки, но има рани, които се лекуват само с огън и желязо. Моля ви, мило дете, размислете безпристрастно върху досегашния си живот и ще се уплашите… Спомнете си всички минути на странен унес, в които казвахте, че не принадлежите на земята. Докато умът ви още е бистър, сравнете живота си с живота на вашите връстници. Има ли поне един от тях, който да живее и разсъждава като вас? Освен ако смятате, че сте толкова над останалите, че в името на това можеше да приемете странен живот и странни навици…

— Както ви е известно, господине, никога не съм страдала от подобна глупава гордост — отвърна Адриана.

— Тогава как да си обясним вашия странен начин на живот? Можете ли да кажете, че той е разумен? Ах, мило дете, трябва да се пазите. Здравата, привлекателната част на ума ви, докато още е бистър, слага печат на странностите ви. Но вие не знаете с каква сила се развива другата, неразумната част. Тя ще задуши другата. Тогава странности като вашите не са привлекателни, а смешни, грозни и отвратителни безумия.

— Страх ме е! — каза Адриана и докосна горещото си чело.

— Тогава… — продължи Баление с променен глас — тогава угасват последните проблясъци на ума. И лудостта, трябва да се изрече тази страшна дума, взема връх! И понякога тя става буйна и дива…

— Като жената… Като жената горе… — изрече Адриана и с горящо лице посочи към тавана.

— Понякога — отвърна Баление, ужасен от тези думи — лудостта е глупава, животинска. Хората, заболели от такава лудост, не запазват нищо човешко… Като животните те се хранят лакомо и след това влизат в кочината си… И там прекарват целия си живот, целия…

— Като жената долу…

Адриана протегна ръка към прозореца на сградата, която се виждаше от стаята й и произнесе думите безразлично.

— Да — отвърна Баление. — Тези хора са били млади, красиви и остроумни като вас, мило дете. Но също като вас и те са носили в себе си семената на безумието, което, ако не се унищожи навреме, покълва и завинаги затиска ума им…

— О, моля ви, милост! — извика госпожица Кардовил с размътено от страх съзнание. — Не ми говорете такива неща! Страх ме е, казвам ви, изведете ме оттук! — Гласът й звучеше сърцераздирателно. — Ще полудея! — След това, като прогонваше мъчителните видения, Адриана продължи. — Не, не се надявайте на това. Аз съм нормална и не съм сляпа да вярвам на всичко, което ми казвате. Вярно е, че не живея като другите, правят ми впечатление неща, които тях не впечатляват, но какво означава това? Че не приличам на останалите? Нима имам лошо сърце? Може би съм самолюбива и завистлива! Признавам, че хрумванията ми са странни. Но вие знаете най-добре, господин Баление, че целта ми е великодушна и възвишена… — Адриана се изправи и сълзите й потекоха обилно. — В живота си не съм направила нищо лошо. Ако съм грешила, то е било, защото исках да виждам около себе си само щастливи хора. Но не съм луда. Обикновено човек чувствува, когато е полудял, а аз знам, че не съм… Вие ми говорите страшни неща за жените от снощи… Но сигурно има нещо странно: ако наистина ме обичахте, защо чакахте толкова дълго? Не можахте ли да се смилите над мен по-рано? Ужасно е, че не знам дали мога да ви вярвам… Защото всичко това може да е някаква клопка… Но не, не, вие плачете! — прибави госпожица Кардовил, като погледна господин Баление, който въпреки цинизма и коравосърдечността си, плачеше. — Плачете за мен! Господи, тогава тук има нещо? О! Ще направя всичко, каквото искате, за да не бъда като жените от снощи… Ако, разбира се, не е вече много късно. Не е, нали, добри ми господин Баление? Моля ви да ми простите за онова, което казах, когато дойдохте тук…

След тези думи, прекъсвани от плач и изречени трескаво, настана кратко мълчание, през което докторът избърса сълзите си. Адриана бе захлупила лице в шепите си, но изведнъж изправи глава и се поуспокои.

— Господин Баление — каза тя трогателно, но с достойнство. — Не помня какво съм ви казала преди малко, страхът ме бе обхванал… Вече дойдох на себе си. Знам, че съм в ръцете ви и нищо не може да ме спаси. Толкова голям неприятел ли сте ми? Наистина ли се боите своенравието ми да не се превърне в лудост или участвувате в някакво дяволско съзаклятие? Признавам се за победена… Каквото и да поискат от мен, ще подпиша… Давам ви дума, а знаете, че държа на нея… Това означава, че нямате интерес да ме държите тук. А ако наистина вярвате, че разсъдъкът ми е застрашен, то аз ще ви повярвам. Аз съм в ръцете ви, сама, без приятели, сляпо ви се доверявам… Спасител ли сте или мъчител? Не знам, но ето ви бъдещето ми, ето ви моят живот, вземете го…

Тази сърцераздирателна покорност, предизвикана от отчаяно доверие, нанесе последен удар на нерешителността на Баление. Силно развълнуван, без да мисли за последствията от онова, което щеше да извърши, поиска да успокои Адриана. Разкаянието и благосклонността проличаха върху лицето на господин Баление. Когато той приближи до госпожица Кардовил, за да хване ръката й, един тънък и ясен глас прозвуча зад вратата:

— Господин Баление…

— Родин!… — промърмори уплашено докторът. — Той ме е подслушвал…

— Кой беше това? — попита младата жена.

— Един човек, когото помолих сутринта да отидем до манастира „Света Богородица“… Той е съвсем близо до тази къща.

— Какво друго ще ми отговорите?

След кратко мълчание, през което докторът погледна към вратата, той отговори развълнувано:

— Винаги съм бил онова, което съм… Приятел, който не може да ви излъже.

Адриана побледня. Тя протегна ръка към господин Баление и му каза, като се опитваше да остане спокойна:

— Благодаря ви… Ще бъда храбра. Дълго ли ще чакам?

— Може би един месец… Самотата, размисълът, редовният живот и приятелските ми грижи… Успокойте се! Ще ви бъде позволено всичко, което е възможно. Ще се грижат добре за вас… А ако тази стая не ви харесва, ще ви дадат друга…

— Какво значение има стаята — отговори отчаяно Адриана.

— Бъдете смела! Няма за какво да се отчайвате!

— Вие може би нарочно говорите така… — отговори Адриана натъжена. После добави. — Дано се видим по-бързо, скъпи господин Баление! Единствената ми надежда е у вас…

Главата клюмна върху гърдите й, тя отпусна ръце на коленете си и застина на крайчеца на леглото неподвижно.

— Луда… — каза си тя, когато господин Баление излезе от стаята. — Може би наистина съм луда…

Спряхме се върху този епизод по-дълго, отколкото той заслужава да се размисли върху него.

По-нататък ще кажем мнението си за създаване на специален контрол от гражданската власт, който ще надзирава от време на време над заведенията, определени за лудите, както и за други не по-малко важни места…, като например, някои женски манастири, с които скоро ще се занимаем.