Йожен Сю
Скитникът евреин (26)

III глава
Избавените

Докато управителят отиваше към морския бряг, за да помогне на спасилите се от неизбежното корабокрушение, г-н Родин прибра от зелената стая нещата, които трябваше да занесе в Париж. След като прекара два часа в кабинета на покойния дук, без да се интересува от тревогите на хората в замъка, Родин се върна в стаята на управителя, граничеща с една голяма галерия. Но не намери никого. В ръцете си носеше малко дървено ковчеже със сребърни закопчалки, повредено от годините. От разкопчания му наполовина редингот се подаваше свитък от червен марокин. Г-н Родин постоя замислен известно време. Г-жа Дюпон, която се суетеше около приготовленията за избавените от бурята, влезе при него и прекъсна размислите му.

— Сега — каза г-жа Дюпон на една слугиня, — запали камината в съседната стая и остави там това греяно вино. Може би господин Дюпон скоро ще се върне.

— Е, драга госпожо — попита господин Родин, — има ли надежда някой от тези нещастници да се спаси?

— За съжаление не зная, господине, мъжът ми го няма от два часа… Много съм разтревожена. Той е изключително смел и неблагоразумен, когато се наложи да помага…

— Смел… до неблагоразумие — каза сякаш на себе си Родин, — това не ми харесва.

— Поръчах да донесат топли дрехи и силни напитки. Боже мой, стига да има полза от всичко това!

— Винаги трябва да се надяваме, госпожо. Много ми е мъчно, че годините и слабостта ми не ми позволиха да тръгна с вашия благороден мъж. Съжалявам също, че не мога да изчакам връщането му и да го поздравя, ако е успял, защото за нещастие трябва да се върна веднага. Минутите ми са преброени. Ще ви бъда много благодарен, ако наредите да запретнат колата ми.

— Добре, господине.

— Момент, скъпа, драга моя госпожо Дюпон… Вие сте твърде умна и разумна жена. Пред мъжа ви посочих пътя, по който може да задържи мястото си на управител на тази земя.

— Наистина ли? Колко съм ви благодарна! Ако не е тази служба, не знам какво би станало с нас, каквито сме остарели!

— Това обещание почива на две условия… Нищо работа… Той всичко ще ви разкаже…

— Ах, господине, вие сте нашият спасител.

— Много сте мила, госпожо… Но при две нищожни условия.

— И сто да са, господине, пак ще ги приемем. Нали разбирате, както нямаме средства… и ако не беше тази служба, какво щяхме да правим?

— В такъв случай разчитам на вас. Ще е от полза за мъжа ви. Гледайте да го убедите.

— Госпожо, госпожо… Господарят си иде… — викна една слугиня, втурнала се в стаята.

— Много ли хора има с него?

— Не, госпожо, сам е…

— Сам… Как така сам?

След малко г-н Дюпон влезе в салона. От дрехите му се стичаше вода. Беше завързал шапката за главата си с вратовръзката, за да не я отнесе вятърът. Ботушите му бяха пълни с бяла глина.

— Най-сетне, идваш си! Толкова се тревожех! — извика жена му и нежно го прегърна.

— Досега… се спасиха трима.

— Слава Богу, скъпи ми господин Дюпон — каза Родин, — усилията ви не са отишли напразно.

— Трима ли… Само трима… Боже мой! — рече Катерина.

— Трима бяха онези, които видях близо до Гоеландското заливче. Надявам се, че и на други що-годе достъпни места ще има още спасени.

— Прав си. За щастие по крайбрежието ни има и добри места.

— А къде са тези клетници, скъпи господине — попита Родин, който не тръгваше от любопитство.

— Изкачват се по скалистия бряг. Нашите хора им помагат. Не могат да вървят бързо, затова ги изпреварих да успокоя жена си и да се разпоредя. Първо, веднага трябва да се приготвят женски дрехи…

— Жени ли има между спасените?

— Има две момичета, петнадесет-шестнадесет годишни, почти деца. Доста са хубавки…

— Горките дечица! — каза Родин със съкрушено сърце.

— С тях е и онзи, който им спаси живота. За него може да се каже, че е герой!

— Герой ли?

— После ще ми разказваш. Сега облечи тази суха роба, че целия си вир-вода. На̀, пийни от греяното вино.

— Няма да откажа, защото премръзнах… Онзи, който спаси момичетата е герой. Смелостта му надмина всякакво въображение. С нашите хора тръгнахме оттук, слязохме по малката стръмна пътечка и се озовахме при Гоеландското заливче, което е заслонено донякъде от пет-шест грамадни скали, издадени в морето, от вълните. И какво намираме в дъното на заливчето? Двете момичета изпаднали в несвяст, с потопени във водата крака, но подпрени на една скала, сякаш някой ги е настанил там, след като ги е извадил от морето.

— Горките дечица, сърцето ти да се скъса — рече Родин и веднага по навик вдигна малкото си пръстче към дясното око да избърше една въображаема сълза.

— Най-голямо впечатление ми направи приликата им — продължи управителят. — Човек трябва дълго да ги гледа, за да ги различи една от друга.

— Сигурно са близначки — каза г-жа Дюпон.

— Едното от клетите създания стискаше в сключените си ръце бронзов медальон, окачен на шията му на бронзова верижка.

Г-н Родин обикновено стоеше много прегърбен. Но щом чу тези думи се изопна като струна и лека червенина се разля по безкръвните му бузи. За всеки друг човек тези реакции биха били дори незначителни, но при г-н Родин, който дълги години потискаше и скриваше всичките си вълнения, те изразяваха истинско смайване. Той се приближи до управителя и му каза с поизменен глас, но съвсем хладнокръвен тон:

— Това най-вероятно е някакъв религиозен символ… Не видяхте ли какво беше написано на медальона?

— Не, господине… Не ми дойде на ум.

— Казвате, че тези момичета много си приличат, така ли?

— Да, господине… Човек не може да ги различи. Сигурно са сираци, защото бяха облечени в черно.

— Аха! Облечени в черно — рече Родин и отново се развълнува.

— Уви, толкова малки, а вече сирачета! — поде г-жа Дюпон, бършейки сълзите си.

— Пренесохме ги на едно място, където пясъкът е сравнително сух. Докато се оправяхме с тях, видяхме, че зад една скала се подава глава на човек. Той се опитваше да се изкачи с една ръка. Нашите хора му се притекоха на помощ тъкмо навреме, защото беше останал без сили и падна изтощен в ръцете им. Той е героят. Не стига, че бе спасил двете момичета с чудесата си от храброст, но се върнал към брега, блъскан от вълните, да спасява трети човек… Ала силите му се изчерпали. Ако не бяхме ние, стихията щеше да го повлече.

— Наистина, това е голямо геройство.

Свел глава, г-н Родин се правеше, че не слуша разговора. Но колкото повече мислеше, толкова повече растеше тревогата му. Спасените момичета бяха на петнадесет години, облечени в черно, толкова си приличаха, че не можеха да се различат една от друга, едното носеше на шията си бронзов медальон. Той вече не се съмняваше, че това бяха дъщерите на генерал Симон. Как ли са попаднали двете сестри сред корабокрушенците? Как ли са излезли от затвора в Лайпциг? Защо не са му съобщили за това? Дали не са избягали? А може би са пуснати? Как така не са го известили? Тези второстепенни мисли, връхлитащи г-н Родин, чезнеха пред факта: дъщерите на генерал Симон са тук. Постигнатото с толкова усилия от него беше разрушено.

— Като ти разказвам за спасителя на двете момичета — рече управителят на жена си, без да забележи, че г-н Родин се е вглъбил, — да не си помислиш, че той е някой Херкулес. Лъжеш се. Толкова е млад, че прилича на дете с хубавото си кротко лице и дългата си руса коса… Оставих му връхната си дреха, защото беше само по риза, с къси черни панталони и черни ленени чорапи… Това ми се видя странно.

— Наистина, моряците не се обличат така.

— И въпреки, че корабът, с който пътуваше, беше английски, мисля, че той е французин, защото говори френски като мен и теб. Очите ми се насълзиха, когато момичетата се свестиха. Щом го видяха, паднаха на колене пред него, гледаха го с благоговение и му благодаряха, сякаш благодарят Богу. След това се поогледаха наоколо, търсейки някого, размениха си една-две думи, прегърнаха се и се разплакаха.

— Боже мой, какво нещастие! Колко ли жертви има?

— Преди да си тръгнем, морето вече бе изхвърлило седем трупа, части от човешки тела и дъски. Съобщих на митничарите, те цял ден ще стоят там. Ако се появят и други оцелели корабокрушенци, ще ги изпратят тук. Тихо, като че ли се чуват гласове… Да, това са спасените.

Управителят и жена му се втурнаха към вратата на салона, водеща към дълъг коридор. През това време г-н Родин нервно гризеше плоските си нокти и чакаше тревожно и ядосано да дойдат спасените. След малко пред очите му се разкри трогателна картина.

В другия край на почти тъмния, осветен само от няколко сводести прозорци коридор се зададоха трима души, водени от един селянин. Това бяха двете момичета и безстрашният момък, който им спаси живота. Роз вървеше от дясната, а Бланш от лявата страна на спасителя си, който едва крачеше, леко подпрян на раменете им. Макар да бе навършил двадесет и пет години, лицето му младееше. Дългата му, пепеляворуса коса, разделена на път, беше лъскава и влажна и падаше върху яката на широкото черно наметало, с което бе загърнат. Трудно бе да се опише почтената красота на това бледо, красиво лице, чисто като най-съвършените произведения на Рафаеловата четка. Само този художник би могъл да предаде тъжната хубост на обаятелното му лице, прелестта на небесния му поглед, ясен и син като погледа на ангел.

Имаше и нещо, което помрачаваше гледката… Над русите му вежди от много месеци се бе врязала една тънка резка, разсичаща хубавото му чело с червен белег. Ръцете и краката му имаха следи от разпъване и той вървеше толкова трудно, защото изподраните от скалите рани се бяха отворили, докато спасяваше потъналите.

Този млад момък беше Гавриил — свещеникът-мисионер в чужбина, осиновеният син на жената на Дагоберт. Освен свещеник, той бе и мъченик, защото и в наше време има мъченици, както по времето на Цезарите, които хвърляха първите християни на лъвовете и тигрите от амфитеатрите. И в наши дни децата на обикновените хора, които носят в себе си геройската и безкористна преданост, вдъхновени от достопочтеното призвание, смело и искрено отиват по всички краища на света да проповядват своята вяра и да посрещат мъките и смъртта с чистосърдечна готовност. Колко жертви са дали те на идолопоклонниците сред пустините на двата свята, без някой да ги види или да узнае за тях, за тези безименни войници на кръста, които имат само вяра и безстрашие, а когато се върнат, облагите и висшите духовни санове остават недостъпни за тях. Багреницата и митрата никога не покриват нараненото им чело и обезобразените им крайници. Те умират забравени, както обикновените воини^[1].

 

 

Щом дойдоха на себе си и видяха, че могат да се изкачват по скалите, дъщерите на генерал Симон от признателност не позволиха на друг да се погрижи за онзи, който преди малко ги бе спасил от сигурна смърт.

От черните дрехи на Бланш и Роз се стичаше вода. По съвсем пребледнелите им лица бе изписана дълбока скръб. По страните им още личаха скорошните сълзи. С премрежени и сведени очи сирачетата трепереха от вълнение и студ и с отчаяние мислеха, че вече няма да видят своя водач и приятел Дагоберт. Гавриил му бе протегнал ръка, за да му помогне да се изкачи по високия бряг, но и двамата бяха много изтощени и една вълна завлече войника навътре в морето.

Появяването на Гавриил стана следващата причина да се развълнува Родин, който наблюдаваше всичко отстрани. Но този път той се зарадва, щом видя спасилия се мисионер. Неприятното чувство, което изпита, когато зърна дъщерите на генерал Симон, се поуталожи. (Нека не забравяме, че според плановете на г-н Родин Гавриил трябваше непременно да бъде в Париж на 13 февруари).

Управителят и жена му, разчувствувани от вида на двете сирачета, бързо тръгнаха към тях.

— Господарю, господарю! Добра новина — извика един дотичал в стаята слуга. — Още двама корабокрушенци са спасени!

— Слава богу! Благословен да е Бог! — каза мисионерът.

— Къде са? — попита управителят и се втурна към вратата.

— Единият може да върви и идва след мен с Юстин, който го води. Другият се удари в скалите и сега го пренасят на носилка от клони.

— Ще се разпоредя да го настанят в другия салон — каза на излизане управителят. — А ти, жено, се погрижи за момичетата.

— А къде е онзи, който може да върви? — попита жената на управителя.

— Ето го — каза селянинът и посочи един мъж, който бързо се зададе в края на коридора. — Въпреки че е стар и ранен, като разбра, че двете момичета са спасени и се намират тук, толкова се разбърза, че се изпотих, докато го настигна.

Селянинът едва бе успял да довърши думите си, когато Роз и Бланш скочиха и едновременно се спуснаха към вратата. Там почти се сблъскаха с Дагоберт. Войникът беше като онемял, падна на колене пред прага и простря ръце към дъщерите на генерал Симон. В това време Сърдитко застана пред тях и започна да ближе ръцете им. Но Дагоберт не можа да издържи на вълнението. Когато стисна в прегръдките си двете момичета, главата му клюмна назад и ако не бяха селяните да го подхванат, щеше да падне по гръб. Сирачетата тръгнаха да придружават припадналия Дагоберт, когото пренесоха в една съседна стая, въпреки че жената на управителя ги молеше да не напрягат повече силите си.

Когато Родин видя войника, лицето му се сгърчи, защото той беше уверен, че водачът на дъщерите на генерал Симон е мъртъв.

Изнемощелият от умора мисионер се бе отпуснал на едно канапе и още не бе видял Родин.

Една нова личност — мъж със смугло жълтеникаво лице, влезе в стаята, придружен от един селянин, който му посочи Гавриил. Беше облечен със селски дрехи, които му бяха дали на брега. Той се приближи до мисионера и му каза на френски, но с акцент.

— Току-що донесоха принц Джалма… Първата му дума беше да повикаме вас.

— Какво каза този човек? — извика Родин и пристъпи към Гавриил.

— Господин Родин! — извика мисионерът и се дръпна от изненада.

— Господин Родин! — извика и другият спасен и повече не свали очи от кореспондента на Жозюе.

— Вие сте тук, господине — каза Гавриил и се приближи до Родин със страхопочитание.

— Какво каза този човек? — повтори Родин с променен глас. — Не произнесе ли името на принц Джалма?

— Да, господине, принц Джалма пътуваше с английския кораб, който идваше от Александрия и който потъна. Беше спрял на Азорските острови, където се намирах и аз. Корабът, на който се качих в Карлстън бе принуден да остане там поради сериозни повреди и затова се прехвърлих на „Белият орел“, където беше и принц Джалма. Пътувахме към Портсмут, откъдето имах намерение да се върна във Франция.

Родин не прекъсна Гавриил. Новият удар парализираше мислите му. Най-сетне, пряко сили, той успя да попита Гавриил:

— Знаете ли кой е този принц Джалма?

— Един млад, много добър и много смел момък. Син на индийски цар, на когото англичаните са отнели земите — после мисионерът се обърна към другия спасен с искрена заинтересованост: — Как е принцът? Опасни ли са раните му?

— Много са тежки, но не са смъртоносни — рече другият.

— Слава Богу — каза мисионерът на Родин, — нали разбирате, и той е от потъналия кораб.

— Много добре — отвърна кратко и важно Родин.

— Ще ида при него — каза Гавриил смирено. — Няма ли да ми заповядате нещо?

— Ще можете ли след два-три часа да тръгнете, въпреки че сте уморен?

— Щом трябва…

— Трябва. Ще тръгнете с мен.

Гавриил се поклони на Родин, който се тръшна изнемощял на един стол, а мисионерът излезе със селянина.

Жълтеникавият човек бе останал в един ъгъл на стаята, без Родин да го забележи. Това беше метистът Фарингея, единият от главатарите на Удушвачите, който избяга от хайката на войниците в развалините на Чанди. Той уби контрабандиста Махал и му взе доклада, написан от г-н Жозюе Ван Даел до г-н Родин и писмото, което трябваше да препоръча контрабандиста като пътник на „Руитер“. Фарингея побягна от колибата край развалините на Чанди, без Джалма да го види повече (за бягството му ще разкажем по-нататък). Принцът не знаеше, че той принадлежи към фансегарите и по време на пътуването го смяташе за свой съотечественик.

Родин седеше с втренчен, подивял поглед, с пребледняло от гняв лице, гризеше ноктите си и така и не забеляза метиса. А той се приближи до него мълчаливо, сложи ръка на рамото му и свойски му рече:

— Вие сте Родин, нали?

— Какво? — попита Родин разтреперан и бързо вдигна глава.

— Вие сте Родин, нали? — повтори Фарингея.

— Да… Какво искате?

— Вие живеете на улица „Milien des-Ursius“ в Париж, нали?

— Да, но какво искате?

— Засега — нищо, братко, после ще искам много.

И Фарингея се отдалечи с бавни крачки, а Родин изпадна в ужас, защото този човек, който не трепваше пред нищо, сега настръхна от зловещия поглед и мрачното лице на Удушвача.