Йожен Сю
Скитникът евреин (75)

V глава
Потвърждаването

Преди да отговори на Гавриил, отец д’Егрини се замисли дълбоко. Личеше, че обмисля резултата от красноречието си, което щеше да покаже след малко, разсъждавайки върху една тема, която Родин набързо бе щрихирал в бележката си.

Родин, след като хвърли върху д’Егрини горд, презрителен и ядосан поглед, отново се върна на мястото си при камината, като се облегна. Мъртвешкото му лице придоби предишното си ледено спокойствие.

Трябва да се признае, че отец д’Егрини, въпреки сладкодумието, привлекателността на обноските и приятната си външност и поведение, много често се ръководеше от твърдостта, дяволската хитрост и проницателността на Родин, който много рядко забравяше ролята си на секретар и мълчалив слушател.

Влиянието на възпитанието е толкова силно, че Гавриил въпреки отказването си от Обществото, се срамуваше от отец д’Егрини и с притеснение очакваше отговора на преподобния отец, от когото искаше да го освободи от дадената дума.

Негово Преподобие, след като скри своя план за нападение, въздъхна дълбоко, наруши мълчанието и успя да се превърне от ядосан в приятен и благ събеседник.

— Простете, скъпи синко, че мълчах толкова дълго. Но това внезапно решение ме изненада, трябваше да поразмисля и да се помъча да открия причината за това отказване от Обществото. Струва ми се, че успях. И така, синко, размислихте ли добре върху важността на своята постъпка?

— Да, отче.

— Окончателно ли сте решили да напуснете Обществото, дори и против моята воля?

— Ще ми бъде трудно, но ще го направя.

— Наистина трябва да ви е мъчно, защото доброволно дадохте безвъзвратна клетва и според нашите правила тя ви задължава да не напускате Обществото без съгласието на настоятелите си.

— Както ви е известно, тогава аз не знаех значението на задължението, с което се обвързвам. Но сега го разбрах и искам да се оттегля. Единственото ми желание е да имам енория в някое отдалечено от Париж село. Усещам непреодолимо влечение към такава полезна длъжност. По селата цари страшна бедност и незнание как да се облекчи положението на бедните земеделци, че ми се струва, с Божията помощ в едно село ще мога да допринеса някаква полза на човечеството. Затова ще ми бъде мъчно, ако ми откажете онова, което…

— Успокойте се, синко. Не възнамерявам вече да се противя на желанието ви да се разделите с нас.

— Значи ме освобождавате от клетвата?

— Нямам такава власт, синко, но веднага ще пиша на нашия генерал в Рим и ще поискам разрешение.

— Благодаря ви, отче!

— И така, скоро ще се освободите от тези връзки, които ви тежат. Но онези, от които се отказвате, ще продължат да се молят за вас, за да ви опази Бог от по-големи заблуди. Вие се чувствате свободен от всякакви връзки с нас, но ние не се считаме свободни от връзките си с вас, не се къса така лесно бащината ни привързаност. Ние се считаме обвързани с нашите възпитаници заради самите благодеяния, с които сме ги обсипвали. Например вие, синко, бяхте беден сирак. Ние ви протегнахме ръка заради съчувствието, което заслужавахте, а и за да свалим един товар от вашата прекрасна майка…

— Отче, — отвърна Гавриил — аз не съм неблагодарен…

— Иска ми се да вярвам, синко… Дълги години ние ви давахме и духовна, и телесна храна. Днес искате да се отречете от нас и да ни напуснете… Ние сме съгласни. Сега, след като разбрах истинската причина за вашето отказване, мой дълг е да ви освободя от клетвите.

— За каква причина говорите, отче?

— За съжаление, синко, разбирам от какво се страхувате. Днес ни заплашват опасности… Вие знаете много добре…

— Опасности ли? — възкликна Гавриил.

— Не е възможно да не знаете, че откакто ги няма законните ни господари, нашите поддръжници, безбожността на бунтовниците става все по-заплашителна. Измъчват ни с преследвания… Аз разбирам и оценявам причината, която ви кара да се отделите от нас.

— Отче! — извика Гавриил от негодувание. — Не можете да мислите така за мен!

Отец д’Егрини, без да обръща внимание на възклицанието на Гавриил, продължи да описва мнимите опасности за Обществото, което не само не беше застрашено, но бе започнало постепенно да възвръща някогашното си влияние.

— О, ако нашето Общество бе всесилно! — продължи отец д’Егрини. — Ако беше обградено от почест и уважение, което му дължат истинските християни, тогава може би щяхме да се подвоумим, скъпи синко, дали да ви освободим от задълженията. Тогава може би щяхме да се помъчим да ви отворим очите за светлината и да ви спасим от объркването, в което сте изпаднали. Но днес, когато сме слаби, притеснени, заплашвани от всички страни, наш дълг е да не ви караме насила да споделяте опасностите, от които благоразумно искате да се спасите.

Като изрече всичко това, отец д’Егрини хвърли поглед към секретаря си, който кимна положително и нетърпеливо в очакване на продължението.

Гавриил застина неподвижно. Нямаше по-благородно, по-истинско и по-мъжко сърце от неговото. След подобно тълкуване на решението му, всеки може да се досети за страданията, които го разтърсиха.

— Отче — започна развълнувано той с навлажнени очи, — думите ви са жестоки и несправедливи, защото знаете, че не съм малодушен страхливец.

— Не… — обади се кратко Родин и презрително посочи на д’Егрини Гавриил с погледа си. — Вашият скъп син е благоразумен.

При тези думи Гавриил настръхна. Червенина обля бузите му, големите му сини очи светнаха гневно, но верен на християнската покорност и смирение, овладя гнева си, наведе глава, от голямото вълнение не можа да отговори, замълча и избърса една сълза от очите си.

Родин видя точно това и му се стори, че моментът е благоприятен, затова бързо размениха нови погледи с отец д’Егрини.

— Има още една причина — продължи той, — която ни кара да ви освободим от клетвата, скъпи синко. Този въпрос е много деликатен… По всяка вероятност вчера от майка си сте научили, че ви очаква наследство, чиито размер не знаете?

— Както казах вече на господин Родин — Гавриил бързо изправи глава и отговори — мама ми говори само за мъките на съвестта си. Не знаех за никакво богатство и никакво наследство, за които ми говорите, отче.

Хладнокръвието, с което отговори, забеляза единствено Родин.

— Иска ми се да вярвам, макар всичко да показва обратното. Узнаването за това наследство има връзка с решението да се разделите с нас.

— Не ви разбирам, отче.

— Много е просто… Според мен за излизането ви от Обществото има две причини. Първата е, че се намираме в опасност и вие смятате за благоразумно да ни оставите… Позволете ми да довърша, ако не е така ще ми отговорите. Нека кажа и втората причина. Преди години, когато предполагахме, че вашият род, чиято съдба ни бе неизвестна, ще ви остави някакъв имот в знак на награда за грижите на Обществото, вие подарихте всичко онова, което би ви се паднало не на вас, а на бедните, на които ние сме естествени настойници. Сега искате да се откажете от дарението си, направено тогава.

— Или по-точно казано: вие нарушавате клетвата си, защото ни преследват и защото искате да вземете обратно веднъж подареното — добави Родин с остър глас, за да засили и огруби постъпката на Гавриил спрямо Обществото.

— Господи! — извика Гавриил, като чу това обвинение. — Господи!

— Струва ми се, че отидохте малко надалеч — престорено смъмри отеца Родин. — Ако скъпият ни син знаеше, че е наследник, той можеше да постъпи хитро и страхливо, но щом казва, че не знае, трябва да повярваме, въпреки очевидното…

— Отче — започна развълнуван Гавриил, едва овладял негодуванието си, — благодаря, че поне вие не прибързахте с присъдата си. Не съм малодушен, защото Бог ми е свидетел, че не съм знаел за опасностите, в които се е намирало Обществото ни. Не съм хитър, не съм лаком за пари, защото Бог ми е свидетел, че едва сега научавам от вас за наследство и че…

— Научих го неотдавна съвсем случайно — прекъсна го отец д’Егрини — и то благодарение на семейните документи, които майка ви бе дала на изповедника си и които са ни поверени, откакто влязохте в училището. Малко преди да се върнете от Америка, когато подреждахме документите на Обществото, вашето дело попаднало в ръцете на нашия преподобен отец прокурор. Прегледахме го и узнахме, че един от прадедите ви по бащина линия, на когото е била къщата, в която се намираме сега, е оставил завещание, което ще бъде отворено днес на обед. До снощи ние смятахме, че сте наш. Според правилата никой не може да има нещо свое и вие сам подкрепихте тези правила с дарението на имота си в полза на бедните. Затова не вие, а Обществото, което аз представлявам, трябваше да се яви като наследник от ваше име с документите, които нося. Но сега, когато се отделяте от нас, редно е да се явите вие. Ние дойдохме тук само като пълномощници на бедните, на които някога милостиво бяхте оставили богатството, което бихте получили. Сега наопаки, надеждата за него променя чувствата ви. Свободен сте, вземете си обратно подареното.

— Отче! — извика Гавриил. — Вие ме смятате за способен да взема обратно доброволно подареното на Обществото за благодарност за възпитанието, което то великодушно ми даде? Смятате ли, че съм толкова нечестен, за да се отрека от думата си, само защото съм щял да получа някакво скромно наследство?

— То може да бъде малко, но може и да е значително…

— Дори да бъде царско богатство — продължи Гавриил — пак така щях да ви отговоря и мисля, че имам право да искам да ми вярвате. Ето, впрочем, какво е твърдото ми решение. Казвате, че Обществото, от което съм и аз, се намира в опасност, нали? Ще се уверя дали тя съществува и ако излезе, че е сериозна, макар да съм взел решение, което нравствено ме разделя с вас, ще ви оставя чак когато отмине опасността. Колкото до наследството, аз ви го оставям, както вече съм го направил доброволно, но единственото ми желание е то да се използува за помощ на бедните. Не знам голямо ли ще е или малко, но то е на Обществото, защото съм казал вече думата си. Скромното ми желание е да получа място в някоя наистина много бедно село, защото там ще мога да помогна. Когато човек, който в живота си не е излъгал ви казва за какъв живот мечтае, той не е способен на скъперничество.

Сега отец д’Егрини едва успяваше да прикрие радостта си, както преди малко страха си, но запази спокойствие и се обърна към Гавриил:

— И аз очаквах това, синко… — после даде знак на Родин да му помогне.

Родин добре разбра настоятеля си. Той се отдръпна, доближи до Гавриил и се облегна на една маса, където имаше мастилница и хартия. След това започна да потропва със слабите си и мръсни пръсти по нея, като каза на отец д’Егрини:

— Всичко това е хубаво и правилно, но твоя скъп син ти дава за гаранция само едно обещание, а това е малко…

— Господине! — извика Гавриил.

— Позволете ми да говоря — каза студено Родин. — Понеже законът не признава нашето съществуване, той не признава и подаръците, които се правят на Обществото. Това ще рече, че утре можете обратно да си вземете онова, което вече сте дали.

— А обещанието ми, господине! — извика пак Гавриил.

— Обещанието ви? — Родин го изгледа втренчено. — Че вие се заклехте до края на живота си да слушате Обществото. Заклехте се никога да не се разделяте с него. А днес? Колко струва днес това обещание, тази клетва?

За миг Гавриил се притесни, но бързо съобрази, че сравнението на Родин няма основание. Той спокойно и тържествено се доближи до писалището, взе перото и хартия, и написа:

„Пред Бога, който ме гледа и чува; пред вас, преподобни отче д’Егрини, и пред господин Родин, свидетели на моята клетва, отново подарявам доброволно на Исусовото общество в лицето на отец д’Егрини, цялото богатство, което ще ми се падне, колкото и голямо да бъде. Заклевам се да изпълня това обещание, под наказание за безчестие. И по душа, и по съвест това е моята отплата. Този подарък има за цел да възнагради предишни добрини и да помогне на бедните. Затова, каквото и да се случи в бъдеще, нищо не може да го промени. Известно ми е, че някой ден законно мога да поискам унищожаването на този документ, който пиша сега доброволно. Заявявам, че ако някога помисля да взема дарението си обратно, то заслужавам презрението и отвращението на честните хора.

В удостоверение на горното написах това на 13 февруари 1832 година в Париж, по време на отварянето на завещанието на един от моите прадеди по бащина линия.

Гавриил Ренепон.“

След това младият свещеник се изправи и подаде написаното на Родин, без да произнесе дума. Родин го прочете внимателно, изгледа Гавриил и каза:

— Това е написано обещание и нищо повече.

Гавриил се изненада от нахалството на Родин, който се осмели да му каже, че документът, с който великодушно и доброволно подновяваше дарението си, няма особена стойност.

Родин пръв наруши мълчанието, обърна се към отец д’Егрини и с характерната си безочливост, му каза:

— Има две вероятности… Или скъпият ви син Гавриил смята наистина да направи това дарение безвъзвратно, или…

— Господине! — извика Гавриил, който едва се сдържаше. — Какво искате да кажете! Какво е това срамно предположение?

— Ако сте решен наистина да направите дарението — продължи отново и безстрастно Родин — какви възражения имате срещу неговото узаконяване?

— Никакви. Нима писаната ми дума и клетвата ми не стигат?

— Скъпи синко — каза любезно отец д’Егрини, — ако това беше подарък за мен, щях да го приема, без да искам други доказателства, освен думата ви. Но работата е друга. Аз съм представител на Обществото, или по-добре, настойник на бедните. Затова е в техен интерес да оформим всичко според закона, за да бъдат те сигурни. Освен това…, може Бог да ви повика някога при себе си… Кой може да каже дали наследниците ви ще искат да запазят клетвата, която сте дали?

— Прав сте, отче — отвърна Гавриил — не помислих за смъртта, която е твърде вероятна.

В този момент Самуил отвори врата на стаята и каза:

— Господа, нотариусът пристигна. Мога ли да го доведа. Точно след два часа вратата на къщата ще ви бъде отворена.

— Ще ни бъде много приятно да се видим с господин нотариуса — каза Родин. — Тъкмо имаме да говорим с него. Бъдете добър да го помолите да влезе.

— Веднага ще го доведа, господине — каза Самуил и напусна.

— Ето че има и нотариус — обърна се Родин към Гавриил. — Ако държите на намерението си, този служител може да оформи дарението и да се отървете от тежкия товар.

— Господине — каза Гавриил, — каквото и да се случи, аз ще се считам задължен с тази писмена клетва, която, отче, ви моля да запазите. Ще се чувствувам задължен и от документа, който ще бъде оформен.

Нотариусът влезе в стаята.

Докато този обществен служител разговаря с Родин, Гавриил и отец д’Егрини, ние ще заведем читателя във вътрешността на зазиданата къща.