Йожен Сю
Скитникът евреин (64)

VI глава
Уречени срещи

Часът беше осем вечерта. Дъждът шибаше прозорците на Франциска Балдуин на улица „Brise-Miche“, а силният вятър разклащаше вратата и незатворените кепенци. Но по безредието и занемареността на бедняшката стаичка, която обикновено се поддържаше толкова чиста, сега се виждаше, че явно са станали някакви много тъжни произшествия, които са объркали живота на сиромасите, живели мирно до този момент. Подът беше кален, дебел слой прах покриваше мебелите, които преди светеха от чистота. Откакто приставът бе отвел Франциска Балдуин, леглото не беше оправяно. Когато онази нощ Дагоберт се върна след поредните безполезни опити да открие Роз и Бланш, съсипан от умора и смазан от отчаяние, той се тръшна облечен и лежа така няколко часа.

На масата имаше една бутилка, една чаша и няколко резена твърд хляб. Те показваха пестеливостта на войника, чиито средства се изчерпваха с парите, които Гърбавото донесе от заложната къща след арестуването на Франциска.

На мъждивата светлина от една свещ, поставена върху малката печка, която беше студена като камък, защото дървата отдавна бяха свършили, се виждаше Гърбавото, седнала и заспала на един стол с глава, отпусната върху гърдите. Ръцете й бяха скриви под басмената престилка, а краката й се опираха върху последната пръчка на стола. От време на време тя потръпваше от студ в мокрите си дрехи. След уморителния ден, след бурните преживявания, клетницата не беше яла, защото нямаше хляб у дома си. Тъй като очакваше завръщането на Дагоберт и Агрикол, сънят й не беше спокоен. В тревогата си Гърбавото отваряше очи наполовина и то се стресна, подскочи, втурна се бързо към бащата на Агрикол и попита:

— Какво става, господин Дагоберт? Носите ли добри новини? Носите ли… — но не можа да довърши, защото се изплаши от мрачното, страховито лице на войника.

Дагоберт беше толкова угрижен, че сякаш не забеляза шивачката. Той се отпусна отпаднал на един стол, облегна лакти на масата и закри лицето си с ръце. След като дълго размишлява, войникът се изправи и каза с приглушен глас:

— Трябва… Трябва… — после направи няколко крачки из стаята, заоглежда се наоколо, сякаш търсеше нещо. След малко забеляза до печката една желязна, дълга две стъпки пръчка, която използуваха за вдигане на колелото, когато се нажежеше. Той я взе, огледа я внимателно, претегли я на ръка и доволно я сложи на масата.

Смаяна от дългото мълчание на Дагоберт, Гърбавото следеше с плахо и неспокойно любопитство движенията му. Но след учудването я обзе ужас, защото войникът взе торбата си от един стол, извади два пищова и започна да ги зарежда. Шивачката обезумя от страх и извика:

— Боже мой, господин Дагоберт, какво смяташ да правиш?

Войникът изгледа Гърбавото, сякаш я виждаше за пръв път и сопнато й каза:

— Добър вечер, дъще… Колко е часът?

— Преди малко в „Сен Мари“ удари осем, господин Дагоберт.

— Осем часът — рече войникът на себе си. — Още е осем часът — и сложи пищовите до желязната пръчка. След това отново се заоглежда и умисли.

— Господин Дагоберт — осмели се да продума Гърбавото, — не носиш ли добри новини?

— Не.

Войникът изрече само тази дума и то толкова отсечено, че Гърбавото не посмя да го разпитва повече, млъкна и седна отново на мястото си. Сърдитко подпря глава на коленете й и също започна с любопитство да следи всички движения на Дагоберт. Той помисли още малко, отиде до леглото, взе един чаршаф, премери го, пресметна дължината му, обърна се към Гърбавото и рече:

— Дай ми ножица…

— Господин Дагоберт!…

— Хайде, миличка, дай ножицата — повтори Дагоберт кротко, но с тон, който не търпи възражения.

Шивачката взе ножицата от кошничката на Франциска и я подаде на войника.

— Сега хвани чаршафа от другия край и опъвай…

След малко Дагоберт разряза чаршафа на четири парчета по дължина, осука ги като въже и ги завърза един за друг. Така дължината му стана около двадесет крачки, но това явно не му беше достатъчно и той каза на себе си:

— Трябва ми и една кука — и отново се заоглежда наоколо.

Гърбавото съвсем се изплаши, защото вече нямаше никакви съмнения относно плановете на Дагоберт, и плахо му рече:

— Но Агрикол още не се е върнал, господин Дагоберт. Щом се бави толкова, сигурно ще донесе радостни новини…

— Да — каза войникът тъжно и продължи да търси с очи, — радостни като моите… — а после добави: — Ще ми трябва и една яка желязна кука…

Докато ровеше насам-натам, войникът намери една от дебелите сиви торби, които шиеше Франциска. Той я взе, разтвори я и каза на Гърбавото:

— Дъще, сложи вътре желязната пръчка и въжето. Ще ми бъде по-лесно да ги нося…

— Господи — извика Гърбавото, но послуша Дагоберт, — ти се каниш да излезеш, без да дочакаш Дагоберт. Но той може да донесе добри новини…

— Бъди спокойна, дъще, ще изчакам сина си. Не мога да тръгна оттук преди десет часа. Имам време…

— Но, господин Дагоберт, ти си изгубил всякаква надежда, нали?

— Напротив, имам надежда, но в себе си… — и като каза това, той завърза отворения край на торбата и я сложи на масата до пищовите.

— Господин Дагоберт, нали ще изчакаш поне Агрикол да се върне?

— Ще го изчакам… Ако се върне преди десет часа.

— Значи, ти си решил.

— Всичко съм решил. Но не предполагах, че съм толкова глупав, че да вярвам на лоши поличби.

— Понякога предзнаменованията не лъжат, господин Дагоберт — каза Гърбавото, като се мъчеше по някакъв начин да отклони войника от опасното му решение.

— Да — отвърна той, — наивните жени говорят такива работи. И въпреки че не съм наивна жена, онова, което видях преди малко ми преряза сърцето. Вероятно сметнах гнева си за предчувствие.

— Какво видя?

— Ще ти разкажа, дъще, тъкмо времето ще мине… — сетне замълча и попита: — Удари и половина, нали?

— Да, господин Дагоберт, осем и половина.

— Още час и половина — каза Дагоберт сподавено. Сетне добави: — Ето какво видях. Преди малко, когато минавах по една малка уличка, видях голямо червено съобщение, на което беше нарисувана пантера, която разкъсва един бял кон. Като я видях, кръвта ми кипна, защото една черна пантера изяде моя бял кон, приятеля на Сърдитко. Казваше се Смешльо.

Щом чу познатото име, Сърдитко изправи глава и погледна Дагоберт:

— Виждаш ли, животните имат памет. Сеща се — рече Дагоберт и въздъхна. После се обърна към кучето си и му каза: — Спомняш ли си Смешльо?

Щом чу отново името, изречено нежно от господаря му, Сърдитко изръмжа и кротичко излая, за да потвърди, че не е забравил стария си приятел.

— Наистина, господин Дагоберт, не е било много приятно да видиш черната пантера, която е разкъсала коня ти, пък макар и нарисувана.

— Да беше само това. Приближих се до съобщението и чета, че някой си Морок пристига от Германия и ще показва в един театър различни диви животни, които е опитомил, между които великолепен лъв, тигър и черна явска пантера на име Смърт.

— Какво страшно име — рече Гърбавото.

— Още по-страшно ще ти се види, ако ти кажа, че това е същата пантера, която преди четири месеца удуши коня ми близо до Лайпциг.

— Ах, Боже мой… Прав си, господин Дагоберт, това е ужасно!

— Още не съм свършил — каза Дагоберт и лицето му още повече помръкна. — Това не е всичко. Този Морок, господарят на пантерата, стана причина в Лайпциг да арестуват мен и децата.

— И този ужасен човек е в Париж! Той ви преследва! Ох, прав си, господин Дагоберт, трябва да се пазиш, това е лошо предзнаменование.

— Да, лошо за онзи нещастник, ако го срещна. Имаме с него стари сметки за оправяне.

— Господин Дагоберт — извика Гърбавото и започна да се ослушва, — някой тича по стълбите. Сигурно е Агрикол. Носи добри новини…

— Тъкмо ще ми улесни работата — оживи се войникът, без да отговаря на Гърбавото. — Агрикол е ковач, той ще ми намери желязна кука.

След малко Агрикол влезе, но от пръв поглед шивачката разбра по начумереното му лице, че се е излъгала.

— Как е? — попита Дагоберт и от тона му пролича, че вярва в успеха на Агрикол. — Какво ново?

— Ах, тате, иде ми да полудея и да разбия главата си в някоя стена — извика Агрикол с негодувание.

Дагоберт се обърна към Гърбавото:

— Видя ли, дъще, сигурен бях, че така ще стане.

— Ти видя ли се с граф Монброн? — попита ковачът.

— Преди три дни граф Монброн заминал за Лотарингия. Това са добрите ми новини — отвърна войникът с горчива ирония. — Да видим твоите какви са. Разкажи ми всичко. Искам да се убедя напълно, че правосъдието, което както ти каза преди малко, закриля и защитава честните хора, в някои случаи ги оставя на произвола на нехранимайковците. Да, имам нужда от това. И от една кука. Ти ще ми я дадеш.

— Какво искаш да кажеш, тате?

— Първо ми разкажи какво си направил. Имаме време. Преди малко удари осем и половина. Кажи, къде беше, след като се разделихме.

— При пристава, който вече бе приел оплакването ти.

— И какво ти каза той?

— След като ме изслуша много учтиво, каза: „Тези момичета преди всичко се намират в почтено заведение — манастир, което ще рече, че няма защо да бъдат извеждани оттам. Освен това, не мога да поема отговорността и да повярвам само на вашите думи. Утре ще направя доклад до когото трябва и после ще видим.“

— А после, после… Както виждате, всички отлагат — каза войникът.

— Аз му отговорих, че трябва да се действува още тази вечер, още тази нощ, защото ако утре тези момичета не са на улица „Свети Франц“, ще понесат огромни щети. Приставът ми отвърна, че много съжалява, но не може по моето или по бащиното ми заявление да пристъпя закона, защото ние не сме роднини, пък дори и роднините да искаха това, пак не би го направил. В правосъдието имало протакания и формалности, на които трябва да се подчиняваме.

— Разбира се — обади се Дагоберт, — трябва да се подчиняваме, дори ако се наложи да станем страхливци, измамници и неблагодарници…

— А за госпожица Кардовил каза ли му? — попита Гърбавото.

— Да. И за нея ми отговори същото. Това наистина било много важно и макар да го съобщавам, нямало никакви доказателства за думите ми, защото трето лице ме е уверило, че госпожица Кардовил не е луда, а това не било достатъчно. Каза ми, че всичките луди твърдят, че не са луди и не може заради моето заявление да употребява насилие срещу заведението на един уважаван лекар. Въпреки това приемал заявлението ми и щял да доложи, но всичко трябвало да стане според закона.

— Когато преди малко исках да действувам сам — каза сподавено Дагоберт, — не предвидих ли всичко? Но се оказах малодушен и ви послушах!

— Но онова, което искаше да направиш, тате, беше невъзможно. Ти се съгласи, че се излагаш на големи опасности.

— И така — каза войникът, без да отговори на сина си, — аз ти обясних, че напразно ще се опитваш да изведеш по законен път от манастира Роз и Бланш тази вечер, или поне утре сутринта.

— Да, тате, законът не признава бързането и този въпрос не може да се реши по-рано от ден-два.

— Това ми е достатъчно — каза Дагоберт, стана и започна да се разхожда из стаята.

— Но аз не се ограничих само с това — продължи синът му. — Не можех да повярвам, че правосъдието ще си запуши ушите пред тези справедливи обвинения и в отчаянието си хукнах към съда. Надявах се, че поне там ще намеря някой съдия, който ще приеме оплакването ми и ще му даде ход.

— И какво стана? — попита войникът.

— Казаха ми, че бюрото на кралския прокурор се отваря всеки ден от пет до десет часа. Като се сетих за твоя гняв и за положението на госпожица Кардовил, реших да опитам на друго място. Влязох в един войнишки участък, командуван от един поручик и му разказах всичко. Той видя, че съм много развълнуван и разпален и явно бях убедителен, защото ме съжали. Господин поручик, казах му аз, направете ми услуга, изпратете един подофицер и двама войници до манастира, за да можем да влезем вътре по законен път. Ще поискаме да се видим с дъщерите на маршал Симон и ще ги оставим сами да решат, там ли да останат или да дойдат с баща ми, който ги е довел от Русия. И ще се разбере дали не са затворени там против волята им.

— И какво ти отговори той? — попита Гърбавото в момента, в който Дагоберт започна да се разхожда из стаята.

— Искате ми невъзможно нещо — каза ми той. Разбирам, че имате право, но не мога да поема такава строгост. Ако вляза в манастира със сила, веднага ще ме уволнят. Най-добре е да се почака, каза ми поручикът. Като видях, че това е всичко, което можех да направя, върнах се.

Като каза това ковачът, грохнал от умора, се отпусна тежко върху един стол.

Дълбоко мълчание настъпи след думите на Агрикол, защото те унищожаваха и последните надежди на тримата, които не можеха да произнесат звук, смазани от удара на неумолимата съдба.

Тази случка стана още по-зловеща и тъжна от още едно ново произшествие.