Йожен Сю
Скитникът евреин (84)

III глава
Непредвидено посещение

Въпреки, че Родин се потресе от второто Писмо, дошло от Рим, той не искаше изненадата му да проличи в неговия отговор. Щом привърши със скромната си закуска, взе един лист и бързо написа с шифър и с присъщия му груб и неподправен тон, когато не трябваше да лицемерничи, следното писмо:

„Никак не ме учудва онова, което ми съобщавате. Всичко бях предвидил. Плодовете на нерешителността и малодушието винаги са такива.

Но това е малко. Еретическа Русия изтребва католическа Полша. Рим благославя убийците и проклина жертвите.

Мога да преглътна това.

В замяна Русия обещава и обезпечава на Рим чрез Австрия кървавото смазване на романските патриоти.

И това мога да преглътна.

Четите на добрия кардинал Албани вече не достигат за изтребването на нечестивите либерали. Умориха се от клане.

А това изобщо не мога да го преглътна. Те трябва да продължат.“

Родин тъкмо довърши последните думи и вниманието му беше привлечено от силния глас на Роз-Помпон, която знаеше Беранже наизуст. Тя бе отворила прозореца на Филемон, облегнала се бе на перваза на прозореца и с много приятен и сладостен глас пееше един куплет на безсмъртния поет:

Това е грешка! Не е гняв Господен.

Щом божията ръка света създаде,

Щом помощ дава тя на всички твари,

Другари, вино ще да ни даде.

А ти, любов, си втория създател,

И мъдростта ми ще да се роди чрез теб,

И чашата с преляло вино

Дано разпръсне мислите ни тъжни.

Във всеки Бог дано всели се,

Че на добрите Бог е покровител!

Тази богоугодна кротка песен беше в такова крещящо противоречие със студената жестокост на редовете, които Родин написа, че той настръхна и прехапа устни от ярост, щом чу стиха на истински християнския поет, нанесъл толкова жестоки удари на покварената Църква. Родин си помисли, че гласът ще продължи и със злобно нетърпение изчака малко. Но Роз-Помпон замлъкна, а после запя друга песен — за добрия папа, която тананикаше без думи. Родин не посмя да погледне през прозореца и да види коя е тази досадна певица, сви рамене, взе перото и продължи.

„По-нататък. Трябваше да се насъскат независимите хора на всички царства, да се разпали философствуващата мания из цяла Европа, да се взриви либералството, всички да се вдигнат срещу Рим. За тази цел трябва да се разпространят из цяла Европа следните три постулата:

1. Непростимо е да се поддържа становището, че човек може да спаси душата си в кое да е вероизповедание, стига нравите му да са чисти.

2. Осъдително и безсмислено е да се дава на народите свобода на съвестта.

3. Всеки трябва да изпитва крайно отвращение към свободата на печата.

Трябва да се убеди Слабия човек да обяви тези три постулата за най-православни. Внушете му, че те ще направят добро впечатление на самовластните правителства, на истинските католици и на онези, които потискат простолюдието. Той ще се хване на тази въдица. Щом постулатите се провъзгласят, бурята ще се вдигне. Всеобщо въстание срещу Рим, ужасно разцепление. Кардиналският съвет ще се раздели на три партии — едната ще одобрява, другата ще осъжда, третата ще трепери. Още по-наплашеният Слаб човек, затова, че е оставил Полша да бъде изтребвана, ще отстъпи пред виковете, укорите, заплахите и страшните разцепления, които е предизвикал.

Това би ме зарадвало и то — много.

Тогава за нашия уважаем генерал остава само да разклати съвестта на Слабия човек, да смути ума му и да изплаши душата му.

Казано накратко, трябва да се омотае в интриги, да се разедини съвета му, да се уедини, да се наплаши, да се разпали още повече дивата ярост на добрия Албани, да се събудят ламтежите на Санфедистите^[1], да се наситят либералите. Грабеж, насилие, клане като в Цезена, истинско наводнение от карбонарска кръв. Слабият човек ще се покърти. Толкова убийства в негово име! Ще отстъпи, всеки ден съвестта ще го гризе, всяка нощ ще го преследват кошмари, всяка минута ще се подлага на нови мъчения. И най-сетне отказа от разклатения престол ще стане факт и то, може би, много скоро. Засега това е единствената опасност. Оставям всичко на вас.

В случай, че отказът от престола се осъществи, великият изповедник правилно разбира какво имам предвид. Вместо да се повери на генерала управлението на нашето Общество — най-отбраната войска на светото седалище, командуването му ще поема аз. Тогава няма да изпитвам никакъв страх от тази войска. Ето защо. Наемниците и преторианците, които винаги са били бич и ужас за властта, бяха нейни закрилници, стоейки извън нея. Затова бяха силни и опасни.

Какъв беше Климент XIV? Глупец! Той искаше да опозори и да унищожи нашето Общество. Безсмислена грешка. Трябваше да го защитава, да го оправдае и да се обяви за негов генерал. Той ни владееше, той ни приобщаваше към своето седалище и вече нямаше защо да се бои от нашите услуги. Климент XIV умря от колики. Но който добре разбира нещата, го очаква крепко здраве и ако се случи нещо такова, едва ли ще умре от подобна болест.“

Звънливият глас на Роз-Помпон отново екна.

Родин ядосано скочи от стола си. Но йезуитът лесно се подаваше на чудати суеверни мисли и затова се изненада и почти изплаши от странното съвпадение със следните стихове, които не знаеше, защото не бе изучавал Беранже като сламената вдовица на Филемон. Песента се казваше „Добрият папа“:

Какво са царете? Лениви глупаци

Или бандити горди, надути.

Те свойта низост с титли прикриват

И като псета гърлата си гризят.

Аз пък със откупи това им прощавам,

Или в калта им стъпквам главите.

Това е животът.

Смейте се!

Пейте!

И погледнете с гръм как ги целя

Как като Юпитер тук аз

Царувам.

Понадигнат от стола си с изопнат врат и облещени очи, Родин слушаше. В същото време Роз-Помпон, прелитайки като пчела от цвят на цвят, вече тананикаше друга песен — Colibri. Йезуитът се отпусна на мястото си озадачен. Но след кратък размисъл, лицето му се проясни. Странното съвпадение му се стори добро предназначение. Той отново взе перото и първите думи, които написа, показаха, че вярва в силата на съдбата.

„Никога не съм се надявал, че ще постигна такъв успех, както сега. Затова нищо не бива да се занемарява. Всяка догадка изисква двойно по-ревностно отношение. От вчера имам нова идея. За нея трябва да работим с общи усилия. Основах един краен католически вестник «Любов към ближния». Неговата насоченост ще бъде ултрамонтанска, тиранична и антисвободолюбива, затова всички ще мислят, че е орган на Рим. Ще съдействувам да повярват на този слух. Ще предизвикваме ново раздразнение.

Това ме радва.

Ще повдигна въпроса за свободата в преподаването. Крайните либерали ще ни подкрепят. Глупаците, смятат, че сме като всички, но нашите права, нашите преимущества, нашето влияние върху изповедта, нашата подчиненост на Рим ни поставят извън общовалидното право, чрез предимствата, от които се ползуваме. Но те са още по-глупави, защото ни смятат за безсилни, тъй като самите те са безсилни спрямо нас. Провокационни въпроси, бунтовнически викове, нови неприятности за Слабия човек. Капка след капка — вир.

Това би ми доставило голяма радост.

Накратко: целта е отказът от престола. Средството: тревоги и непрестанен тормоз. Чрез наследството на Ренепон ще подкупим изборите. Щом стоката има цена, тя може да бъде продадена.“

Внезапно Родин прекъсна писмото. Стори му се, че до вратата на стаята, водеща към стълбите, се чу шум. Той се ослуша, спря дъха си, но си помисли, че се е излъгал и отново взе перото:

„Аз се наемам с наследството на Ренепон. То е единствената подкрепа на нашите светски планове. Грешките трябва да се поправят. Глупавите ходове на отец д’Егрини, който без малко не провали всичко, трябва да бъдат заменени от преплитане на интересите и възбуждане на страстите. Но той има и много добри качества: познава света, притежава обаяние и проницателност, но все своето си знае. Само че не е дотам велик, че да се смалява съобразно обстоятелствата. Ще се възползувам от добрите му страни — материалът е годен. Навремето си послужих с правата, които ми даде преподобният отец генерал. Ако се наложи, ще съобщя на отец д’Егрини онова, което ми е възложил отец генералът. Досега го оставих да гадае за предназначението на това наследство. Подходът е добър, но не навременен.

Сведенията не бяха точни. Милионите са повече от два. Догадките се оправдаха. Имаме голямо поле за действие. Сега делото около наследството на Ренепон ми принадлежи двойно. Милионите ще бъдат наши, преди да са изтекли три месеца, чрез свободната воля на наследниците. Така трябва да бъде. Защото иначе ще изгубя материалните средства и възможността за успех намалява на половина. Поисках пълна власт. Времето минава и аз действувам така, сякаш съм я получил. За моите планове е крайно необходимо едно сведение. Искам го от вас. Необходимо ми е, разбирате ли?! Голямото влияние на брат ви във виенския двор ще ни помогне. Искам да ми изпратите и най-дребните подробности за положението на Райхщадския дук — Наполеон II на империалистите. Възможно ли е чрез вашия брат да се установи тайна кореспонденция с княза? Съобщете ми бързо, това не търпи отлагане. Настоящето писмо изпращам днес. Утре ще напиша допълнение, което както винаги ще получите чрез Малкия търговец.“

Когато Родин запечата писмото в двоен плик, отново му се стори, че дочува шум отвън. Той пак се ослуша. След кратко мълчание на вратата му се почука няколко пъти. Родин настръхна. Вече близо година идваше в тази къща и сега за пръв път някой чукаше на вратата му. Той бързо скри писмото в джоба на редингота си, отвори старата ракла, набутана под леглото, извади един вързоп книжа, увити в дрипава носна кърпа, прибави към тях двете новополучени писма и отново заключи раклата.

Отвън се почука по-силно и по-нетърпеливо.

Родин взе кошницата на търговката, сложи чадъра си под мишница и доста разтревожен отиде да види кой ще да е този досаден гост. Отвори вратата, а пред очите му се изправи Роз-Помпон — нахалната певица, която много прилично го поздрави и съвсем добродушие попита:

— Наистина ли вие сте господин Родин?