Йожен Сю
Скитникът евреин (113)

IV глава
Любовта

Госпожица Кардовил се преобрази. За пръв път красотата й грейна с целия си блясък. До този момент прикривана с безразличие или помрачавана от скръб, тя заискри като слънчев лъч. Гневът, който й причини измамата на Родин, премина по челото на девойката като бегла сянка. Сега тя не се интересуваше от неговите лъжи и лукавства. Те се провалиха. И занапред нямаше човешка сила, която можеше да се вмъкне между нея и Джалма. Кой би дръзнал да излезе срещу тези две решителни същества, обладани от неизчерпаемото могъщество на младостта, любовта и свободата? Кой би посмял да ги преследва по пламенния кръг, из който тичаха — красиви и неудържими, за да се слеят в една неугасима любов, покровителствувана и защитавана от най-силното оръжие — щастието?

Адриана едва изчака Флорин да излезе и бързо се доближи до господин дьо Монброн. Тя сякаш бе пораснала. С лекотата, тържеството и радостта си приличаше на богиня, която стъпва по облаците.

— Кога ще го видя?

Това бяха първите й думи, след като научи истината от дьо Монброн.

— Още утре, но трябва да го подготвим за голямото щастие. Той е толкова буен, че една тъй ненадейна радост може да предизвика неприятни последствия за принца.

Адриана помълча малко и изведнъж каза:

— Утре. Да, утре. Нека не бъде по-рано, защото имам нещо предвид.

— За какво става дума?

— Ще ви кажа… Той ме обича. Тази дума казва всичко, съдържа всичко, означава всичко. Да, тя е всичко, но аз имам безброй въпроси за него. Но няма да ви ги задам по-рано от утре, защото по едно странно съвпадение за мен утре е свещен годишен празник. — След това кимна на господин дьо Монброн, отведе го до индийския Бакхус и му каза: — Колко прилича на него!

— Наистина — възкликна графът. — Изумителна прилика.

— Изумителна ли? — с гордост се възпротиви Адриана. — Какво изумително има в това, че един герой, полубог и идеал за красота прилича на Джалма?

— Колко много го обичате! — трогна се от сърце граф дьо Монброн и се възхити от щастието, което грееше по лицето на Адриана.

— Доста се измъчих — каза му тя след кратко мълчание.

— Какво ли щеше да стане, ако не бях дошъл днес, тъй като положението стана отчаяно?

— Не зная… Може би щях да умра, защото раната ми беше отворена и кървяща — и тя сложи ръка на сърцето си. — Но онова, което вчера щеше да ме убие, днес ще ми даде живот.

— Ужасно! — настръхна графът. — Вие сте толкова честолюбива и аз не допусках, че у вас може да съществува такава страст.

— Да, честолюбива съм, но не и горделива. Затова когато разбрах, че е влюбен в друга, когато научих, че впечатлението, което ми се струваше, че съм му направила при първото ни виждане е изчезнало, аз се отказах от всякаква надежда, но не можех да се откажа от любовта си. Вместо да отблъсна спомена за него, аз се заобиколих с всичко, което можеше да ми напомня за него. Когато човек е лишен от щастие, все пак му остава горчивата наслада да страда за онзи, когото обича.

— Сега разбирам причината, поради която сте си съставили тази библиотека за Индия.

Адриана отиде до облата маса, взе една от разрязаните книги, подаде я на графа, засмя се щастливо и каза:

— Не бях права. Аз съм горделива. Моля ви, прочетете този пасаж на глас. Казах ви, че трябва да почакам до утре.

После тя седна на креслото, съсредоточи се, наведе тялото си напред, облегна глава на скръстените си ръце и прикова с благоговение поглед в индийския Бакхус, който се намираше срещу нея. Готова да слуша господин дьо Монброн, Адриана му каза тихо.

— Моля ви, четете много бавно.

Графът я изгледа и прочете следния откъс от „Дневника на един пътешественик из Индия“:

„… Когато през 1829 година се намирах в Бомбай, цялото английско общество ми говореше за един храбрец, син на…“

Графът се затрудни да прочете името и спря. Тогава Адриана бързо допълни:

— Син на Каджа-Синг…

— Каква памет имате — засмя се графът и продължи: „… млад храбрец, син на Каджа-Синг, цар на Мунди.

Връщайки се от един дълъг, кървав поход из планините срещу този индийски цар, полковник Драк беше крайно възхитен от сина на Каджа-Синг на име Джалма. Този млад принц, едва навлязъл в младежка възраст, бе показал в жестоката война такова мъжествено безстрашие и толкова благороден характер, че нарекли баща му Бащата на великодушния.“

— Трогателен обичай — каза графът. — Огромна е наградата за бащата, ако синът му получи славно прозвище. Но какво странно съвпадение! Сега разбирам, има с какво да се разпали и най-хладнокръвния ум.

— Четете, четете нататък — каза Адриана.

Графът продължи:

— „Полковник Драк, един от най-храбрите и най-добрите офицери от английската войска, вчера каза пред мен, че принц Джалма тежко го е ранил и въпреки енергичната му съпротива, го пленил и го отвел във военния лагер на село…“

На това място графът се натъкна на още по-заплетено от първото име. Тъй като не искаше да го изговори неправилно, спря четенето и каза на Адриана:

— Отказвам се да произнеса това име.

— Много е лесно! — каза тя и с удоволствие изрече: — В село Схумсхабад.

— Ето най-сигурния начин да се запомнят географските наименования — каза графът и продължи: — „Щом пристигнал в лагера, полковник Драк бил посрещнат много гостоприемно и принц Джалма се грижел за него като син за баща. Тук полковникът научил няколко истории, които още повече подсилили възторга му от Джалма. Той ми разказа две:

По време на една битка принцът бил придружаван от едно малко, около дванадесетгодишно индийче, което нежно обичал и което му служело като паж, яздело след него на кон и носело второто му оръжие. Майката също обожавала детето си. На тръгване тя го поверила на принц Джалма и му казала с характерния за времето си стоицизъм:

«Нека ти бъде брат.» — «Ще ми бъде брат» — отвърнал принцът. По време на едно кърваво отстъпление детето било тежко ранено, а конят му убит. Въпреки бързината, с която трябвало да се изтеглят и с опасност за живота си, принцът го грабнал, сложил го пред себе си на коня и побягнал. Спуснали се да ги преследват. Един куршум ранил коня им, но той успял да стигне до някакъв гъсталак, където след няколко напразни усилия паднал изнемощял. Детето не можело да върви, принцът го взел на ръце и се скрил в най-гъстата дъбрава на гората. Англичаните пристигнали, претършували всичко, но двете жертви успели да се укрият. След цяло денонощие, прекарано във вървене, умора и нечувани опасности принцът, на ръце с детето, чиито крак бил счупен, успял да стигне до лагера на баща си. «Обещах на майка му, че ще му бъда брат, затова постъпих като брат» — казал той.“ Изумително — извика графът.

— Продължавайте, продължавайте — подкани го Адриана и избърса насълзените си очи, без да сваля поглед от статуетката.

Графът продължи:

— „Друг път принц Джалма, последван от двама черни роби отишъл преди изгрев в една дива местност, за да вземе две малки тигърчета от бърлогата им. Тигърът и женската му още били навън за плячка. Единият от робите се вмъкнал през една тясна дупка в пещерата, а другият с помощта на Джалма отсякъл с брадва едно дебело стебло, за да направи примка, с която да залови тигъра и тигрицата. При входа пещерата била стръмна. Джалма се качил там и приготвил примката, заедно с роба. Веднага се чул ужасен рев. С няколко скока, завърналата се от лов женска се озовала до входа на пещерата. Робът, който залагал примката бил обезглавен от тигрицата с едно тракване на челюстта. Клонът паднал пред тесния вход на пещерата и й препречил пътя, но в същото време лишил от изход черния, който тичал с двете малки тигърчета.

На около двадесет крачки от това място, легнал по корем върху една плоска скала, принцът наблюдавал ужасното зрелище. Обезумяла от писъците на малките си, тигрицата откъснала ръцете на роба, който се мъчел да задържи дървото от вътрешната страна на пещерата и надавал отчаяни викове. «Ужас!» — потръпна графът.“

— Продължавайте, продължавайте. Ще видите на какво е способна добродетелната храброст — извика Адриана.

Графът продължи:

— „Изведнъж князът сложил ятагана между зъбите си, вързал се през кръста за една канара, взел брадвата в едната си ръка, а с другата се спуснал на няколко крачки от дивия звяр, скочил върху него, бърз като светкавица, и му нанесъл две смъртоносни рани, точно в момента, когато робът изгубил силите си и щял да бъде разкъсан на парчета.“

— И вие се учудвате на приликата му с този полубог, на когото дори легендите не приписват такава великодушна преданост — прехласнато каза девойката.

— Вече не се учудвам, а се възхищавам — трогнато отговори графът — и сърцето ми се вълнува от възторг като на двадесетгодишен младеж.

— И благородното сърце на този пътешественик се разтуптяло като вашето, слушайки историята. Сега ще видите.

Графът продължи.

— „Безстрашието на княза е много изненадващо, защото според принципите на индийските касти, животът на робите няма никаква стойност. Царският син, изложил на опасност живота си за спасяването на едно нещастно и толкова нисше същество, явно се е поддал на мъжественото чувство на истинското християнско милосърдие, което никак не е характерно за тези земи.

Полковник Драк много справедливо отбеляза, че тези два случая са достатъчни, за да се опише един човек. И аз, непознатият пътник с дълбоко уважение и трогателна почуда записах името на принц Джалма в този пътешественически дневник и в същото време ме обзе тъга, като се питах какво ли ще бъде бъдещето на този принц, потънал из дълбините на тази дива страна, която винаги е опустошавана от войни. Колкото и да е скромна почитта, която отдавам на достойния за геройските времена характер на този младеж, то поне зная, че неговото име ще се повтаря с благодарен възторг от всички сърца, които съчувствуват на благородното и великото.“

— Когато преди малко четях тези редове, не можах да се сдържа и целунах името на пътешественика — призна Адриана.

— Да… — не по-малко развълнувано каза графът и подаде книгата на девойката. — Джалма се оказа точно такъв, какъвто мислех, че е.

Госпожица Кардовил се изправи, застана сериозно и рече:

— Оказа се такъв, какъвто исках да ви го представя, за да проумеете страстната ми любов към него, защото аз разбрах за смелостта и мъжествената му доброта, от един разговор, който случайно дочух преди да се явя пред него. Тогава почувствувах, че е еднакво великодушен и безстрашен, нежен и чувствителен, енергичен и решителен. Но когато видях, че е толкова различен от всички, които познавам, и по благородните черти на лицето си и по облеклото си, когато видях и впечатлението, което му направих, както и той на мен, реших, че моят живот зависи от неговата любов.

— И какви намерения имате сега?

— Намеренията ми са божествени и светли като сърцето ми. Искам Джалма да почувствува щастието така, както го почувствувах аз. Час по-скоро ми се иска да погледна своето слънце в очите. Струва ми се, че от днес до утре има цяло столетие. Изумително. Мислех, че след това откритие ще имам нужда да остана сама, да се отдам на океан от мечти. А стана точно обратното. Сега се боя от уединението. Усещам се трескава, неспокойна, горя от нетърпение. О, благословена щеше да бъде онази фея, която би ме докоснала с вълшебната си пръчка и би ме приспала до утре.

— Аз бих могъл да вляза в ролята на добрата фея — усмихна се графът.

— Вие ли?

— Да, аз.

— И как?

— Ето каква е силата на моята вълшебна пръчица: ще разсея част от мислите ви, като ви ги представя овеществени…

— Моля ви, говорете по-ясно, не ви разбирам.

— Моят план ще ви бъде полезен и от друга страна. Изслушайте ме. Сега сте толкова щастлива, че можете да чуете всичко. Вашата отвратителна леля и противните й приятели пуснаха слуха, че пребиваването ви в лудницата на доктор Баление…

— Е било наложено от моето слабоумие — засмя се Адриана. — Досетих се, че ще ми кажете това.

— Тази измислица е глупава, но понеже с решението си да живеете сама си спечелихте завистници и врагове, разбирате защо ще се намерят хора, които ще бъдат крайно разположени да повярват на всевъзможни глупости.

— Не се съмнявам, но за мен е ласкателство глупците да ме смятат за луда.

— Да, но да докажете на глупците, че са глупци пред цял Париж, ще бъде доста трудно. И така, вие трябва да знаете, че започнаха да се тревожат от това, че не ви виждат в града. Вие престанахте да излизате на обичайната си разходка с каретата. От доста време във вашата ложа в италианския театър се появява само моята внучка. Вие искате да прекарате неусетно времето си до утре. Ето един много удобен случай. Сега е два часът. В три часа внучката ми ще дойде тук с карета. Денят е чудесен. В Булонския лес ще има много хора. Ще си направите хубава разходка и от една страна ще ви видят, а от друга — чистият въздух и движението ще поуспокоят треската ви. И довечера магията ми ще започне да действува. Ще ви заведа в Индия.

— В Индия ли?

— Да, в Индия, сред една от онези диви гори, където се носи ревът на лъвовете, пантерите и тигрите. Мъжествената борба, която преди малко толкова ви разчувства ще видим наяве, с всичките й ужаси и с очите си.

— Честно казано, графе, вие се шегувате с мен.

— Изобщо не се шегувам, а ви обещавам, че ще ви заведа да видите истински диви зверове, пристигнали тук от отечеството на вашия полубог. Ревящи тигри и лъвове. Всичко това струва много повече от вашите книги.

— Но…

— Нека ви разкрия тайната на моята свръхестествена сила. Когато се върнете от разходка, ще отидете да вечеряте у внучката ми, а после ще отидем на едно много интересно представление, което се дава в „Порт-Сен-Мартен“. Един укротител на страховити зверове, уловени в горите — тук започва чудото — и влиза в ужасна борба с тигри, лъвове и пантери. Цял Париж ходи на тези представления и цял Париж ще ви види по-красива и по-очарователна от всеки друг път.

— Приемам, приемам — по детински се зарадва Адриана. — Да, прав сте. Ще ви бъда много благодарна, ако ми покажете тези диви чудовища, които ще ми напомнят за зверовете, нападали моя смел полубог. Приемам също така, защото за пръв път в живота си горя от желание всички да видят, че съм хубава. Приемам и защото…

Госпожица Кардовил не можа да довърши. На вратата най-напред тихо се почука, а после влезе Флорин, която съобщи, че е дошъл господин Родин.