Йожен Сю
Скитникът евреин (140)

XXII глава
Продължение на признанията

Тежестта от усещането, че Адриана знае за любовта й, скоро бе изместена от чувство на признателност и някаква неясна тръпка на близост. Гърбавото вече вярваше, че ако сподели открито своите тревоги и преживявания с госпожица Кардовил, това ще бъде най-силното доказателство за верността й. Възпираше я, обаче, усещането, че една богата и красива девойка едва ли би могла да разбере огромната тъга на бедно и недъгаво момиче. За нея подобна любов би могла да се стори смешна и жалка. Не, не, въпреки голямата си привързаност, Адриана по-скоро би я съжалявала, което щеше да я нарани още повече. Само човек, който страда по подобен начин би могъл да я разбере… В този миг Гърбавото отново съжали, че са я спасили…

Адриана, която наблюдаваше Гърбавото внимателно, веднага забеляза промяната на лицето й. Това я уплаши, като си помисли, че само преди минути девойката бе в такава опасност…

— Не мислите ли, скъпа приятелко, че тежестта от голямата скръб олеква, когато бъде споделена с близък човек?

— Така е, госпожице, — отвърна нажалено девойката — но сърцето, което страда и се мъчи, единствено може да си бъде съдник. На други хора по приляга да почитат това страдание, ако отнякъде са разбрали… тайната.

— Права сте — отвърна Адриана, — затова смятам, че сегашната ситуация ми дава право да ви открия една болезнена за мен тайна, след което, искрено вярвам, ще разберете колко е необходимо да живеете. Аз имам нужда от вашето съчувствие, от вашата подкрепа…

Като чу тези думи, Гърбавото понечи да се изправи, но само успя да се облегне на стената и учудено загледа госпожица Кардовил. Не можеше да повярва, че наместо да иска нейната изповед, Адриана бе готова да разкрие някаква своя дълбока тайна.

— Да, терзаят ме мисли и чувства, от които се срамувам — тихо заговори Адриана. — Не съм в състояние повече да крия… Аз обичам! И точно от тази любов ме е срам…

— Също, както и аз… — възкликна неволно Гърбавото.

— Обичам — продължи унесено Адриана, — но мен не ме обичат! Разкъсва ме тази нещастна любов…

— И мене… — промълви Гърбавото тихо — ме измъчват същите чувства, които измъчват тази красива, благородна, богата девойка… Не я обичат, възможно ли е това…

— Да, да, също като вас — изплака Адриана, — сега вече вярвате ли ми, че именно на вас можех да разкрия болката си?

Гърбавото се замисли за момент.

— Това ще рече, че… сте знаели за мен…

— Знаех, скъпа, но никога нямаше да посмея да открия тази тайна, ако самата не бях изпаднала в същото положение. Дори смятам, че вашата тайна е жестока, а моята — унизителна… Сега убедихте ли се, скъпа моя, че нещастието сближава, без да се съобразява с положението ни в обществото. И не са редки случаите, когато честни хора имат толкова завистници и са принудени от тях понякога да молят за снизхождение, за съжаление… Добре, че имам вас!

След тези думи госпожица Кардовил изтри бликналите сълзи от очите си и продължи:

— Нужна ни е смелост и воля, мила приятелко. Двете трябва да си помагаме, защото тайната ни свързва завинаги.

— Скъпа госпожице — промълви Гърбавото, — струва ми се, че след като знаете за тайните ми чувства, няма да мога да ви погледна открито.

— Защо? Защото така силно обичате Агрикол? — прекъсна я Адриана. — В такъв случай аз би трябвало да умра от срам, защото не съумях, като вас, да скрия и изстрадам любовта си! Този, когото обичам, разбра за чувствата ми и ги презря! Нещо повече, той предпочете жена, чийто избор бе нова, непоносима обида за мен, освен ако не ме лъже външният й вид… При това положение, вие ли сте; тази, която не може да гледа открито?

— Пренебрегнали са ви заради жена, която не може да се сравнява с вас!? Това не мога да повярвам! — извика Гърбавото.

— Аз също понякога трудно приемам това положение, но не от чувство за превъзходство или себелюбие, а защото вярвам на сърцето си. В такива моменти си мисля, че онази, другата жена, навярно по-добре от другите знае, как да завладее мъжките чувства.

— Но това е ужасно, ако е истина…

— Да, приятелко моя, истина е. Но сега, благодарение на вас, навярно ще мога да преодолея тази своя слабост. Ще се уча от вашето благородство, смелост и мъжество!

— Не говорете за сила, госпожице, когато много добре познавам слабостта си и се срамувам…

— Срамувате се?! Боже мой, нима не разбирате, че няма нищо по-възвишено, по-трогателно и чисто от вашата любов! Затова ли се срамувате, че успяхте да покажете, какво е истинска обич? Или защото не се оплакахте нито веднъж в най-тежките мигове на страдания, причинени ви от хора, които дори не съзнаваха злото, което вършат? Те дори не помислиха, че ще ви обидят, когато вместо да се обръщат към вас с истинското ви име Магдалина, ви измислиха грозно и тежко прозвище. Вие изтърпяхте всичко това…

— Но все пак, госпожице, кой е могъл да ви каже…

— Питате за написаното в личния ви дневник, нали? Е добре, ще ви разкажа всичко, както беше… Преди да умре, Флорина изповяда греховете си към мен. Именно тя е човекът, който се е осмелил да краде написаното от вас и да го предава на хората, които я били подкупили. И въпреки всичко, у нея навярно са се съхранили някои чисти качества, защото дневникът ви й направил много силно впечатление и когато умираше тя наизуст ми цитира отделни откъси… Страдаше много, защото вярваше, че именно любовта ви към Агрикол е причината да напуснете неочаквано къщата.

— Така е госпожице… Това е цялата истина.

— Да — продължи тъжно Адриана — онези, които подтикваха тази нещастница към престъпление, добре си бяха направили сметката. Това са опитни хора и точно са премерили удара си. Предизвикаха отчаянието ви и бавно, но сигурно ви убиваха… Не можеха да простят и вашата преданост към мен, както и инстинкта, чрез който ги разпознавахте… Да, неумолими са тези хора, облечени в черно и страшна е тяхната сила! — завърши Адриана, обхваната от ужас.

— Говорите страшни неща, госпожице!

— Но понякога, както сама се уверявате, приятелко, оръжието им се обръща срещу самите тях. Именно в мига, когато бях посветена във вашата тайна вие ми станахте още по-скъпа. Бях готова с целия свят да се преборя, но да ви намеря. И успях! Заедно с Агрикол тръгнахме насам…

— С Агрикол? — извика Гърбавото, — значи и той е тук?

— Да, мила моя. Сега се успокойте. Докато аз останах да се погрижа за вас, той отиде да помогне на сестра ви и навярно скоро ще се появи.

— Но в такъв случай той може би знае…

— За вашата любов ли? Не, не знае, но по-важното сега е, че само след няколко минути ще бъдете заедно.

— Моля ви, госпожице, той никога не бива да научава за моите чувства…

— Добре, добре… Не се поддавайте на тъжни мисли и се радвайте, че този благороден човек ни се притече на помощ в такъв съдбоносен момент. Казвам ви това, защото съм уверена, че трябва да живеете. Хората, които обичате и които ви обичат, имат нужда от вас! Помислете само, каква мъка щяхте да завещаете на нас, вашите приятели!

— Наистина, госпожице — отговори Гърбавото, — сякаш нещо замъгли съзнанието ми… А и тази беднотия… През последните дни нямахме никаква работа и средства, затова живеехме от милостинята на една жена, която за съжаление бе покосена от холерата. Не бих се учудила, ако след няколко дена бяхме умрели от глад…

— Но как е възможно това? Та вие знаете, къде е къщата ми!

— Писах ви, но след като не получих отговор сметнах, че моето напускане дълбоко ви е обидило…

— Разбирам ви, скъпа моя. В тези тежки дни и часове вие сте имали право да се усъмните в мен. Нямам право да ви съдя, защото самата аз също мислех да посегна на живота си…

— Вие! — извика Гърбавото.

— Да, да… Помислих си го, когато Флорина разкри всички коварства спрямо нас. След това, обаче, точно нейните разкрития промениха коренно плановете ми. Мрачното ми ежедневие внезапно бе озарено от лъчите на надеждата. Разбрах, че мой дълг е да ви открия, да споделя всичките си терзания и да ви подам ръка. Всъщност, вашите нещастия се бяха трупали все заради мен. Освен това, разказът на Флорина ми даде ясна представа за интригите срещу моя род. Род нещастен, разпръснат от жестоки загуби. Трябваше да предупредя членовете му за съществуващата опасност и ако е възможно, да ги обединя срещу общия враг. Това, че бях станала жертва на тъмни машинации ме задължаваше да не допусна осъществяването на други, от страна на хората в черни дрехи. Това ми вдъхна сили и успях да се избавя от отчаянието. Много ми помогна в това трудно начинание отец Гавриил, братът на Агрикол, който е превъзходен образец на истински християнин. Трябва да ви призная, мила моя, че началото на тази борба, както и стремежа ми да ви открия час по-скоро, осмислиха дните ми. През цялото време се надявах, че благодарение на многото грижи, както и на вашата помощ, ще успея да се излекувам от нещастната си любов.

Към края на тези Адрианини думи откъм стълбището се чуха забързани стъпки, съпроводени от ясен силен глас.

— Клетото Гърбаво! Колко се радвам, че идвам тъкмо навреме, за да мога да помогна на това момиче!

В стаята влезе Роз-Помпон, следвана от Агрикол. Той се опита с жест да подскаже на Адриана, че не бива да отваря дума за трагичния край на Вакханалната царица. Госпожица Кардовил, обаче, не забеляза тези знаци, защото бе изумена от появата на същото онова момиче, което бе видяла с Джалма в Порт-Сен Мартен. Същото момиче, което бе причина за нейните терзания.

В същото време не по-малко бе учудването и на самата Роз-Помпон. Тя не само бе разпознала благородната госпожица със златните коси, която бе седяла срещу нея в театъра, когато бе убита черната пантера. Но тя имаше сериозни основания да се зарадва на тази неочаквана среща и това веднага пролича в погледа, който отправи предизвикателно към Адриана.

Първото чувство, което изпита госпожица Кардовил бе веднага да напусне стаята, но чувството й към Гърбавото я възпря. Освен това не знаеше, как Агрикол ще изтълкува подобно поведение. Надделя и любопитството й: ето случай да оцени в пряк контакт съперницата си. Същата тази съперница, заради която преживя толкова тежки дни и нощи, без да може да си обясни любовта на Джалма към нея.