Йожен Сю
Скитникът евреин (19)

II глава
Татуирането

Ясносиньото до този момент небе бавно започна да става сивозелено, а слънцето се скри зад червеникава и зловеща мъгла. От странната светлина всички неща придобиха чудновати силуети — гледката наподобяваше пейзаж, наблюдаван през опушено стъкло. По тези географски ширини подобни явления заедно с удвоената тропическа горещина винаги предвещаваха приближаването на буря. От време на време се долавяше и смътната миризма на сяра. Леко разклащаните от наелектризирани течения листа потръпваха по стеблата си, сетне всичко отново потъваше в тишина и мрачна неподвижност. Тежестта на нажежената атмосфера, пропита с парливи миризми, ставаше непоносима. Едри капки пот посребриха тялото на Джалма, който все още тънеше в дълбок сън. Това вече не беше почивка, а мъчително изнемогване.

Удушвачът се свлече като змия по стената на ажупата и пълзешком стигна до самата рогозка на Джалма, където се сви и настани, заемайки колкото се може по-малко място. Тогава се разигра една ужасна сцена сред тайнственост и дълбоко мълчание. Животът на Джалма беше в ръцете на Удушвача, който, подпрян на ръце и колене, с проточен врат, облещени очи и втренчени зеници стоеше неподвижен като заловен див звяр. Не след дълго върху отвратителното му лице се изписа жестока вътрешна борба между жаждата и насладата от убийството, подклаждана от току-що извършеното насилие над роба, и клетвата, която бе дал да не посяга на живота на Джалма, въпреки че причината, която го бе довела до ажупата, може би беше по-страшна за младия индиец дори от самата смърт. На два пъти погледът на Удушвача пламваше от ярост и, облегнат само на лявата си ръка, с дясната той бързо посягаше към края на въжето си… Но на два пъти ръката му се отпускаше… Желанието за убийство отстъпваше пред всемогъщата воля, чиято непреодолима сила изпитва и младенецът. Страшната му ярост явно бе стигнала до лудост, защото с колебанията си губеше скъпоценно време. Всеки миг Джалма, известен с неимоверната си сила, ловкост и смелост, можеше да се събуди. И макар да нямаше оръжие, щеше да се превърне в страховит противник за Удушвача.

Най-сетне убиецът се реши… Потисна една дълбока въздишка на съжаление и се залови със задачата си… Всеки друг би сметнал подобно начинание за невъзможно. Отсъдете сами…

Джалма бе обърнат наляво, с подпряна върху подгънатата си ръка глава — най-напред трябваше да го накара да се обърне, без да се събужда, с лице надясно, т.е. към вратата, та ако случайно се поразсъни, да не види Удушвача, принуден да прекара доста време в колибата, за да изпълни кроежите си.

Небето побеляваше все повече и повече. Горещината бе стигнала върха си: всичко спомагаше Джалма да остане заспал и благоприятствуваше замислите на Удушвача… Тогава той коленичи и с върховете на жилавите си, намазани с мас пръсти започна да масажира челото, слепоочията и клепачите на младия индиец, но от такова разстояние, че допирът им почти не се долавяше… След няколко секунди потта, която оросяваше челото на Джалма, потече изобилно, той изпъшка, задушавайки се, а мускулите на лицето му потръпнаха няколко пъти, защото тези докосвания, макар и леки, за да го събудят, му причиняваха непоносимо неразположение. Удушвачът се втренчи в него с неспокойни и пламнали очи и продължи работата си търпеливо и изкусно. Все още спящият Джалма не можа повече да изтърпи неопределеното, неприятно и необяснимо чувство и вдигна дясната си ръка над лицето, сякаш искаше да се отърве от досадното пъплене на някое насекомо… Но силите му изневериха и ръката му веднага се плъзна неподвижна и натегнала върху гърдите му.

Удушвачът разбра, че е постигнал желаната цел и отново все така изкусно се залови да масажира клепачите, челото и слепоочията му. Тогава напълно отпадналият и потънал в тежък сън Джалма, който явно нямаше никаква сила и воля да сложи ръка на лицето си, в желанието си да се освободи от неприятното чувство, което го преследваше, обърна несъзнателно глава и тя се отпусна на дясното рамо.

След тази първа сполука Удушвачът заработи по-спокойно. Той реши да направи съня, който беше нарушил, колкото се може по-дълбок, и затова се постара да подражава на вампира като размаха бързо, сякаш ветрило, двете си ръце край пламналото лице на младия индиец. Сред задушната горещина Джалма почувствува неочакван и много приятен хлад и лицето му машинално се проясни, гърдите му се отпуснаха, полуотворените му уста вдъхнаха благотворния ветрец и той потъна в още по-дълбок, смущаван преди, а сега обгърнат от лекота сън. Една внезапна светкавица освети с блясъка си мрачния свод, който покриваше ажупата. От страх да не би младият индиец да се събуди още при първата гръмотевица, Удушвачът побърза да осъществи плана си.

Джалма лежеше по гръб, главата му бе сведена върху дясното рамо, а лявата му ръка беше простряна настрани. Свитият отляво Удушвач постепенно спря да му вее, сетне много ловко успя да запретне до лакътя широкия дълъг ръкав от бял муселин, който покриваше лявата ръка на Джалма.

Тогава той измъкна от джоба на гащетата си малка медна кутийка, извади една много остра тънка игла и парченце червеникав корен. Надупчи няколко пъти корена с иглата. При всяко бодване от него излизаше бяла лепкава течност. Когато видя, че иглата се е покрила с достатъчно сок, Удушвачът се наведе и духна лекичко към вътрешната част на ръката на Джалма, за да създаде отново чувство за прохлада. Тогава почти недоловимо написа с иглата по кожата на младия индиец няколко тайнствени и символични знаци. Той стори това толкова бързо, а иглата бе толкова остра, че Джалма не усети дори щипване по кожата си. Изписаните, тънки като косъм знаци, скоро придобиха бледочервен оттенък. Но сокът, в който бе натопена иглата, действуваше бавно и парливо, разпръскваше се полека-лека под кожата и след няколко часа щеше да стане синьо-червен и да открои ясно белезите, които сега почти не личаха.

След като завърши сполучливо замисъла си, Удушвачът хвърли последен яростен поглед към заспалия индиец… После се отдалечи пълзешком от рогозката и стигна до дупката, през която се бе вмъкнал в колибата. Замаскира разреза, за да не буди никакво съмнение, и изчезна тъкмо когато се разнесоха първите далечни глухи гръмотевици^[1].