Йожен Сю
Скитникът евреин (138)

XX глава
Самоубийство

Цефиза и Гърбавото мълчаливо продължиха своите приготовления за последните мигове от живота си.

Колко още злочести девойки, като двете сестри, са потърсили спасение в смъртта! Върху обществото винаги ще тегне тази страшна отговорност, че е допуснало към тази крайна стъпка да прибегнат млади хора, които не са били в състояние да живеят с мизерната заплата, без къшей хляб… Какво друго им остава освен да прибегнат до трите единствени изхода:

— Живот изпълнен с непосилна работа и убийствени лишения, който рано или късно довежда до трагичен край:

— Живот в разврат, който също убива, но бавно и мъчително;

— Самоубийство, което е най-бързото спасение…

Гърбавото и Цефиза са две представителки на работническото съсловие, на трудовия женски свят.

Едната, въпреки физическия си недъг, нито за минута не е преставала да се бори: работила е свръх сили, примирявала се с убийствената мизерия, неподдала се на лоши изкушения… Такива клети създания вървят през живота превити от грижи и умора, кротки и покорни, но запазили своя чист вътрешен мир. Злощастната им съдба обикновено ги отвежда в болница, където бавно и мъчително умират и се превръщат в учебно помагало за анатомическите кабинети… Клети жени, но свети мъченици!

Други, недотам търпеливи и издръжливи на мъките, разгарят малко въглища и уморени до краен предел от несретния си живот, останали без искрица надежда — най-сетне намират покой. Покой в самоубийството, което понякога е просто едно от заболяванията, които спохождат работническите прослойки и имат трагичен край.

Трети жени, като Цефиза например, притежаващи жив и темпераментен характер, емоционални, притиснати от недоимъка, не издържат. Те са мечтали за светски удоволствия, за малки житейски радости, които остават несбъднат сън. Действителността е много по-сурова: всекидневна борба за парче хляб, за оцеляване.

Какво става тогава с тях? Явява се някакъв любовник, който събужда с приказки детските мечти за балове, разходки в общество. Това той говори на една злочеста девойка, която е млада и просто трепти от жизненост, а е прикована към работата си по осемнадесет часа на ден. Пред погледа й оживяват бленуваните хубави и нови дрехи, вкусните и ароматни ястия. И тя скланя пред настоятелните увещания, защото са я напуснали съпротивителните й сили. Много скоро обаче девойката се оказва изоставена от богатия прелъстител. Как клетото момиче да се върне към стария жалък живот? То вече е привикнало с хубавите дрехи, със ситото всекидневие. И ето, че е готова да слезе още едно стъпало надолу, или както казва понякога Цефиза, едни в такъв случай умират от безчестие, а други живеят от него…

Умират ли, обаче, като Цефиза, те заслужават повече съчувствие, отколкото упрек. Всъщност, какво право има обществото да съди подобни хора, щом срещу техния непосилен труд не им е предоставило покрив, топла дреха, парче хляб или поне ден почивка? Именно то, себелюбиво и безмилостно, е отговорно за всички пороци, чиято първа и единствена причина е била материалната невъзможност да живеят, без да пропаднат.

Да, повтарям още веднъж, че твърде голямо число жени са принудени да избират един от тези три пътя: тежка сиромашия, разврат или самоубийство…

Само за няколко минути двете сестри успяха да направят от сламата стиски, с които да запушат процепите в бедната стая.

Гърбавото се обърна към сестра си:

— Цефизо, ти си по-висока, затова се заеми с тавана, а аз ще се погрижа за прозорците и вратата.

Момичетата чевръсто се заеха за работа и само за няколко минути се справиха с проникващия вятър. Свършили, те отново се вгледаха една в друга. Зловещият час се бе приближил още повече. Въпреки това изглеждаха малко възбудени.

— Сега — каза Гърбавото, — да побързаме с подготовката на мангала.

Тя клекна пред малкото, пълно с въглища мангалче, но Цефиза я улови за ръката и я принуди да се изправи.

— Остави на мен тази работа…

— Цефизо…

— Ти сама знаеш, колко лошо ти действа миризмата на въглищата.

От тази наивна забележка, направена от Вакханалната царица, двете сестри неволно се усмихнаха.

— Все едно — продължи Цефиза, — защо да прибавяш още една болка…

След това Цефиза посочи на сестра си поизпразнения сламеник и допълни:

— Ти полегни, сестрице, а щом се разгори мангалът, аз ще дойда при теб.

— Не се бави много…

— Само няколко минутки…

Сградата, която се издигаше над улицата, бе отделена от къщата, в чиято стая се намираха двете сестри посредством един тесен двор. Тази сграда така засенчваше къщата, че щом слънцето залезеше, в стаите се настаняваше усоен мрак. И сега, бледите прозорци пропускаха светлина толкова малко, че сините шарки на полуизтърбушения сламеник не личаха и с тях се сливаше малкото, облечено в дрипава рокля тяло на Гърбавото. Облегнала глава на тънката си ръка девойката наблюдаваше сестра си.

През това време Цефиза се бе навела над мангала с лице към черните въглища, където вече се виждаха проблясванията на малки сини пламъчета, които за момент осветяваха лицето на момичето.

След като се увери, че огънят се е разпалил, Цефиза се изправи и се приближи до сестра си.

— Това е всичко…

— Сестрице — започна Гърбавото, като приседна на колене върху сламеника, — иска ми се да сме много близко една до друга.

— Ето — каза Цефиза, — аз ще седна тук, на възглавката, а ти легни и сложи главата си в скута ми. Подай си ръката, мила… добре ли ти е така?

— Да, но не мога да те виждам.

— И по-добре. Наближава часът, когато човек страда, макар че всичко свършва бързо. Затова е по-добре, че не се виждаме.

— Сестрице, нека стисна още веднъж ръката ти, — прошепна в сумрака Гърбавото, — защото вече се чувствам малко зашеметена…

— Аз все още усещам само миризмата на запалените въглища…

След настъпилата тишина Гърбавото отново се обърна към сестра си с тих глас:

— Къде ли ще ни погребат?

— Защо те интересува това?

— Защото ми харесват гробищата Пер Лашез… Веднъж, по вечерно време ходих там с Агрикол и майка му. Навсякъде имаше кичести дървета, цветя, мраморни гробове и паметници… Знаеш ли, струва ми се, че там умрелите живеят по-добре от нас…

— Какво ти става, сестрице? — разтревожена попита Цефиза Гърбавото, чийто глас постепенно отслабваше и се губеше.

— Вече много ми натежава главата — тихо продължи Гърбавото, — слепоочията ми пулсират… А ти, какво усещаш?

— И аз вече усещам някакво замайване, но интересно защо, димът ми действа по-бавно, отколкото на тебе…

— Това е така — отвърна Гърбавото, като се насили да се усмихне, — защото нали помниш, че още от училището все изпреварвах останалите. И сега е така…

Замълчаха. Времето сякаш бе спряло своя ход в тази бедна стаичка. След малко Цефиза постави ръката си на челото на Гърбавото и заговори:

— Говори ми, сестрице, страдаш ли?

— Не — прошепна легналото момиче с отслабнал глас, — клепките ми натежават като оловни. Дори говорът ми се забавя, но все още не усещам някаква силна болка… А ти?

— Докато те слушах усетих, как запулсираха слепоочията ми.

— Както беше с мен преди малко… Сякаш това туптене е по-страшно от самата смърт…

Гърбавото замълча, но след това рязко се обърна към сестра си:

— Вярваш ли, че Агрикол ще жали за мен?

— Ти какво, все още ли се съмняваш? — отвърна Цефиза на девойката.

— Имаш право — тихо промълви Гърбавото, — не биваше да се усъмнявам, но само ако знаеше… ако…

— Какво, сестрице, ако знаех?

— Нищо, нищо…

След кратко мълчание добави:

— Все пак умирам с мисълта, че от мен никой не ще се нуждае, най-вече Агрикол. Той се ожени за младо и хубаво момиче, обичат се… Искрено вярвам, че тя ще го направи щастлив.

Гласът на Гърбавото бе толкова отслабнал, че едва се чуваше. Въпреки това тя намери сили да се раздвижи и да продължи да говори.

— Моля те, сестрице, прегърни ме силно. Усещам страх да ме обзема цялата, предметите се завъртат пред очите ми и вече са синьо-черни…

Злочестата девойка успя да се повдигне и скри лице в обятията на сестра си, която я обгърна с изнемощелите си ръце.

— Трябва да бъдем по-смели! — изрече уморено Цефиза.

Тя въздъхна и в тази въздишка се прокрадваше завист и тревога.

— Защо сестра ми си отива по-бързо? Аз все още не усещам някакви болки… Ако знаех, че така ще стане, щях да се надвеся над мангала, но… и сега не е късно да сторя това…

Тя понечи да се надигне, но Гърбавото я задържа със сетни сили.

— Моля те, не ме оставяй сега…

Димът постепенно изпълваше цялата стаичка. Вътре бе станало още по-тъмно и само червените отблясъци от горящите въглища огряваха двете прегърбени фигури на сламеника. Изведнъж Гърбавото започна да трепери и едва прошепна:

— Агрикол… госпожице Кардовил, сбогом… сбогом.

След това тя изрече още нещо, но думите вече не се чуваха. Конвулсиите и треперенето престанаха, а ръцете й, с които прегръщаше сестра си, се отпуснаха безпомощно на сламеника.

— Сестрице! — уплашено извика Цефиза и внимателно повдигна главата на Гърбавото. — Нима вече това е краят? А аз?…

Кроткото лице на Гърбавото вече не бе така бледо, полупритворените очи гаснеха бавно. Нежна усмивка огря устните й, дишането й се усещаше едва-едва.

— Ти не бива да умираш преди мен! — разплака се Цефиза и обсипа страните на Гърбавото с целувки. — Почакай ме, сестрице, почакай…

Гърбавото не отговори, само главата й полека клюмна и се опря в сламеника.

— Кълна ти се, не съм виновна, че смъртта не ни взима едновременно! — извика отчаяно Цефиза, коленичила пред постелята, където Гърбавото лежеше неподвижна.

Неочаквано по стълбите се чуха стъпки и гласове. Цефиза, която все още не бе много замаяна, изправи глава и се ослуша. Шумът приближаваше вратата и накрая се чу възклицание:

— Боже мой, каква е тази миризма на изгорели въглища?

В същия момент вратата се затресе, а друг глас извика:

— Отворете, чувате ли, отворете!

— Ще влязат и ще ме спасят, а сестра ми вече е мъртва! Не, не бива…

Това бе последното, което си помисли Цефиза. След това се изправи рязко, дотича до прозореца, отвори го с разтреперани ръце и без да се колебае се хвърли от третия етаж.

В същия момент Агрикол и Адриана Кардовил се появиха на прага на стаята.

Въпреки лютивия дим младата госпожица се втурна вътре, и като видя мангала възкликна:

— Милото момиче, та то се е самоубило!

— Да, тя скочи през прозореца! — извика Агрикол, който при влизането бе видял политането на тялото на Цефиза. — Това е ужасно!

Младият мъж се спря в средата на стаята и закри лицето си с длани, потресен от преживяното.

Но Адриана, която въпреки мрака бе успяла да види Гърбавото на сламеника, не разбра причините за възклицанието на Агрикол.

— Не… ето я.

Тя посочи на ковача крехкото телце на Гърбавото. След това коленичи и повдигна ръката на девойката, за да усети пулса й.

— Но тя е още жива! Сърцето й бие… Веднага трябва да извикаме помощ. Бързо, бързо!

— Да, нужна е помощ не само за нея, но и за другата — извика Агрикол, който вече се бе ориентирал в обстановката и бързо заслиза по стъпалата.

Госпожица Кардовил остана, коленичила до тялото на Гърбавото.