Йожен Сю
Скитникът евреин (93)

IV глава
Пиер Симон

Маршал Пиер Симон, Дук дьо Лини, беше висок на ръст, облечен непретенциозно със син редингот, закопчан догоре, където завършваше с червен ширит. Нямаше по-искрено и по-сърдечно лице, нито по-благороден характер от тези на маршал Симон. Челото му беше широко, носът — орлов, а кожата — обгоряла от индийското слънце. Късата му коса беше посребрена край слепоочията, но веждите и гъстите му увиснали мустаци още бяха черни. По бодрата му, решителна походка и от резките му движения личеше военната му закалка. Той беше любимец на народа, буен военен мъж и не криеше простонародната си смелчашка гордост. И както благородниците се гордееха със знатното си потекло, така и той не се срамуваше, че принадлежи към низшите съсловия, защото произходът му бе облагороден от светлия характер на баща му — разпален републиканец, разумен и трудолюбив занаятчия, който от четиридесет години беше чест, пример и гордост за работниците. Пиер Симон прие с благодарност благородническата титла, с която го награди императорът, но постъпи като онези чувствителни хора, които приемат от своя искрен приятел някакъв съвсем безполезен подарък с признателност и за да не оскърбят ръката, която им го дава. Благоговейната му почит към императора не беше безразсъдна: колкото инстинктивна да бе горещата му обич и преданост към неговия идол, които достигаха до фаталност, толкова задълбочени и тежки бяха размислите му. Той никак не приличаше на онези фехтовачи, които обичат битката заради самата битка. Маршал Симон не просто се изненадваше от своя кумир, като от най-велик военноначалник в света, но най-вече се учудваше, че императорът обявява или приема война, с надеждата да наложи мир, защото мирът, сключен със слава и сила, е величествен и плодотворен, а сключеният от слабост и малодушие мир е ялов, унищожителен и унизителен. Пиер Симон се възхищаваше от императора и затова, че този господар без знатно потекло винаги успява да събуди благородството в народа, винаги си спомня за недрата, от които бе произлязал и братски кани себеподобните да се порадват на всички великолепия на аристокрацията и на царството.

Маршал Симон не приличаше на себе си, когато влезе в стаята. Щом зърна Дагоберт, лицето му се озари от радост. Той се втурна към войника, протегна ръце и извика:

— Приятелю! Стари мой приятелю!

На искрената прегръдка Дагоберт отвърна с няма сърдечност. След това маршалът се освободи от ръцете му, втренчи в него насълзените си очи и каза със заекващ от вълнение глас и с потръпващи устни:

— Какво стана? Успя ли да пристигнеш на 13 февруари?

— Да, генерале, но всичко се отложи с четири месеца.

— А жена ми? А детето ми? Къде са те?

При този въпрос Дагоберт настръхна, сведе глава и занемя.

— Не са ли тук? — попита Пиер Симон повече изненадан, отколкото разтревожен. — У вас ми казаха, че нито жена ми, нито детето ми не са в дома ти, но мога да те намеря в тази къща и аз хукнах насам… Но и тук ги няма, нали?

— Генерале… — каза пребледнял Дагоберт, — генерале… — После избърса едрите капки студена пот, които се стичаха по челото му и не можа да продължи, защото гласът му се спря в пресъхналото гърло.

— Плашиш ме… — извика Пиер Симон, чертите му се изопнаха и той хвана войника за ръката.

В този момент Адриана пристъпи към него. На лицето й бяха изписани скръб и нежност. Като видя жестоката безизходица на Дагоберт, тя реши да му помогне и каза кротко на Пиер Симон:

— Господин маршал, аз съм госпожица Кардовил, роднина на вашите деца.

Пиер Симон енергично се обърна към нея и остана изумен от ослепителната красота на Адриана, както и от думите й. В смущението си той успя само да промърмори:

— Вие сте роднина на… моите деца?!

Маршалът наблегна на последните думи и изгледа Дагоберт с недоумение:

— Да, господин маршал, на вашите деца — каза забързано Адриана. — И любовта на тези прекрасни сестри близначки…

— Сестри близначки! — с радостен възторг я прекъсна Пиер Симон. — Две дъщери, вместо една! Колко ли е щастлива майка им — после се обърна към Адриана и добави: — Извинете, госпожице, че не съм много учтив. Не ви благодарих както трябва за онова, което ми съобщихте. Но вие разбирате, не съм се виждал с жена си от седемнадесет години. Идвам си и вместо да намеря две достойни за обич същества, заварвам три… За Бога, госпожице, искам да зная какво ви дължа. Вие сте наша роднина? Сигурно това е вашият дом? Жена ми и децата ми са тук, нали? Ако се боите, че ще им прилошее от ненадейното ми появяване, аз ще почакам. Но, моля ви, госпожице, сигурен съм, че добротата ви не отстъпва на вашата красота, смилете се над нетърпението ми. Подгответе бързо и трите да ме видят час по-скоро.

Съвсем разтревожен Дагоберт отбягваше погледа на маршала и трепереше като лист.

Адриана наведе очи и нищо не отговори. Сърцето й се късаше при мисълта, че трябва да нанесе тежкия удар на маршал Симон.

Маршалът страшно се изненада от това мълчание. Погледна Адриана и войника първо неспокойно, после уплашено и извика:

— Дагоберт, ти криеш нещо от мен…

— Генерале — отговори той шепнешком, — уверявам ви, че аз…, аз…

— Госпожице — не преставаше маршалът, — за Бога, говорете. От сърце ви моля, много съм притеснен… Първоначалните ми страхове отново ме обземат. Какво се е случило? Да не би да са болни? Да не би да са в опасност? Говорете, говорете!

— Господин маршал — каза Адриана, — дъщерите ви бяха малко неразположени след дългото пътуване, но не са толкова зле, че да се тревожи човек за здравето им.

— Боже мой, значи жена ми… Да, сигурно жена ми се намира в опасност.

— Смелост, господин маршал — каза госпожица Кардовил натъжено. — За беда ще трябва да търсите утеха само в любовта на двете си ангелчета, които ви остават.

— А майка им, майка им! Какво стана с нея? — извика сърцераздирателно Пиер Симон.

— Още на другия ден след смъртта й поех на път с двете сирачета — отговори войникът.

— Тя е мъртва! — изстена Пиер Симон отчаяно. — Мъртва.

В отговор на думите му се възцари гробно мълчание. От ненадейния удар маршалът залитна, подпря се на облегалката на един стол, падна и закри лицето си с ръце.

Известно време се чуваха само хлипове и плач, защото Пиер Симон безумно обичаше жена си не само по причините, които изброихме в началото на тази история. Като страдал дълго и жестоко човек, той, така да се каже, бе сключил странна спогодба със съдбата. Както всички нежни души, маршал Симон бе фаталист. След толкова години на страдания, той смяташе, че най-сетне има право да се надява на щастие и изобщо не се съмняваше, че след несгодите ще намери жена си и детето си — две същества, които ще го утешат и които съдбата му дължеше. Да ги открие за едно беше единственото и неизбежно условие за щастието, което маршалът очакваше. То нямаше да бъде пълно, ако жена му бе останала жива, а дъщерите му бяха мъртви. Според него нито тя можеше да замести децата му, нито те майка си. И това беше така, независимо дали можеше да се изтълкува като слабост или като ненаситност на сърцето. И ако разказваме за тези негови вътрешни противоречия, то е, защото следствията от непрекъснатата му болезнена скръб щяха да имат огромно влияние върху бъдещето на маршал Симон.

Адриана и Дагоберт стояха свели глави пред отчаяната скръб на този нещастен човек. Когато се наплака, той изправи храброто си лице, бяло като мрамор, избърса зачервените си очи, стана и рече на Адриана:

— Извинете, госпожице, не успях да потисна първото си вълнение. Позволете ми да се оттегля. Искам да разбера всички подробности от скъпия си приятел, който се е отделил от жена ми едва след смъртта й. Имайте добрината да ме заведете при децата ми, при моите клети сирачета… — и гласът му отново потрепери.

— Господин маршал — отвърна госпожица Кардовил, — преди малко все още очаквахме децата ви да дойдат тук, но за беда, надеждите ни останаха излъгани.

В първия момент Пиер Симон погледна Адриана, сякаш не я бе чул или разбрал и не отговори.

— Но бъдете спокоен — продължи хубавата девойка, — все още не бива да се отчайвате…

— Да се отчайвам ли? — повтори той машинално като поглеждаше ту към госпожица Кардовил, ту към Дагоберт. — Да се отчайвам ли? Боже мой, за какво да се отчайвам?

— Ще видите децата си, господин маршал — каза Адриана. — Вашето присъствие като техен баща ще спомогне да ги намерим много по-лесно и много по-бързо.

— Да ги намерим ли!? — извика Пиер Симон. — Дъщерите ми не са ли тук?

— Няма ги, господин маршал — съобщи най-после Адриана. — Отмъкнаха ги от ръцете на този чудесен човек, който ги доведе от далечна Русия, за да ги скрият в един манастир…

— Нещастник! — извика Пиер Симон и пристъпи към Дагоберт заплашително. — Ще отговаряш пред мен за всичко…

— Господине, не го обвинявайте! — намеси се госпожица Кардовил.

— Генерале — каза Дагоберт рязко, но с покорство — заслужавам вашия гняв. Грешката е моя. Налагаше ми се да отсъствувам от Париж и оставих децата на жена си. Нейният изповедник й завъртял ума и я убедил, че за дъщерите ви ще бъде по-добре, ако попаднат в манастира, вместо да седят у дома. Тя му повярвала и позволила да отведат момичетата. А сега в манастира казват, че не знаят къде се намират децата. Това е. Можете да правите с мен каквото пожелаете, аз ще мълча и ще търпя.

— Но това е ужасно! — извика Пиер Симон и с негодувание посочи Дагоберт. — Боже мой, на кого ли може да се довери човек щом той ми изневери!?

— Господин маршал, не го обвинявайте! — отново се намеси госпожица Кардовил. — Не му вярвайте, че той е виновен. Войникът изложи на опасност живота и честта си, за да изведе децата от манастира. И той не е единственият, който не успя. Току-що един съдебен чиновник, въпреки положението и властта, с които разполага, не можа да постигне нищо. И строгото му отношение към настоятелката, и щателното претърсване на манастира останаха напразни. До този момент бе невъзможно да се открият горките деца.

— А къде се намира този манастир? — попита маршал Симон с пребледняло от скръб и гняв лице. — Къде? Тези хора не знаят ли какво означава да отнемеш децата на един баща?

В този миг пред отворената врата застана Родин, хванал за ръце Роз и Бланш. Когато йезуитът чу гласа на маршала, потръпна от изненада. Дяволско задоволство се разля по зловещото му лице, защото той не очакваше да срещне толкова навреме Пиер Симон.

Госпожица Кардовил първа забеляза присъствието на Родин, втурна се към него и извика:

— Да, не съм се лъгала! Отново нашето провидение… Отново.

— Мили дечица — тихичко каза Родин на момичетата и им посочи Пиер Симон. — Ето баща ви.

— Господин маршал — възкликна Адриана, — това са децата ви. Ето ги!

Пиер Симон бързо се извърна, а двете му дъщери се хвърлиха в обятията му. Настъпи дълбока тишина, в която се чуваха само хлипания, прекъсвани от целувки и радостни възгласи.

— Вкусете щастието от доброто, което направихте! — каза госпожица Кардовил, бършейки очите си, на Родин, който стоеше прав на прага и се правеше, че наблюдава сцената с умиление.

Като видя, че Родин води децата, Дагоберт най-напред толкова се смая, че не можа да помръдне от мястото си. Но щом чу думите на Адриана, подтикнат от неизразима признателност, падна на колене пред йезуита, сключи ръце като за молитва и с несвойствен глас каза:

— Вие доведохте тези деца и ме спасихте от…

— Ах, господине, Бог да ви благослови — намеси се Гърбавото, увлечено от общия възторг.

— Скъпи приятели, не заслужавам всичко това — каза Родин, сякаш не бе в състояние да понесе всеобщата благодарност. — Наистина не заслужавам всичко това. Извинете ме пред маршала и му кажете, че за награда ми стига само неговото щастие.

— Моля ви, господине — рече Адриана, — останете да се запознаете с маршала, нека поне да ви види.

— Останете, останете, вие спасихте всички ни — опита се Дагоберт също да задържи Родин.

— Скъпа госпожице, провидението не се интересува повече от доброто, което е направило, то се грижи за доброто, което предстои да направи… — хитро и кротко каза Родин. — Сега трябва да се погрижим за принц Джалма. Още не съм свършил работата си, а времето ни е скъпо. Слава Богу — добави той, измъквайки се от ръцете на Дагоберт, — слава Богу, денят се оказа щастлив, както се надявах. Абат д’Егрини е разкрит, вие сте свободна, скъпа госпожице, Гърбавото си намери покровителка, а маршал Симон прегръща дъщерите си. И аз спомогнах с нещо за всеобщата радост. Сърцето ми прелива от благодарност. Сбогом, скъпи мои, сбогом… — и Родин поздрави любезно с жест Адриана, Гърбавото и Дагоберт, погледна възхитено маршал Симон и излезе.

Маршалът седеше на един стол, обсипваше дъщерите си с целувки, обливаше ги със сълзи, стискаше ги здраво в прегръдките си и изобщо не се интересуваше какво става наоколо.

След един час госпожица Кардовил, Гърбавото, маршал Симон, двете му дъщери и Дагоберт напуснаха лечебницата на господин Баление.

Завършвайки този епизод, нека кажем няколко поучителни думи за лудницата и за манастира.

Казвали сме вече и пак повтаряме, че законът за надзираване на лудниците ни се струва непълен. Някои нови случаи, изнесени пред съдилищата, и други не по-маловажни събития, с които имахме възможност да се запознаем, очевидно доказват несъвършенството на този закон. Без съмнение на съдиите е дадена неограничена свобода да надзирават лудниците. Това дори им се препоръчва. Но от сигурен източник знаем, че многобройните и непрестанни ангажименти на съдиите, чиито личен състав от друга страна не съответствува на количеството занимания, с които ги претоварват, не им позволява да изпълняват съвестно това свое задължение.

Струва ни се, че ще бъде по-полезно, ако проверките се извършват поне на петнадесет дни, особено по отношение на лудниците. Те трябва да се провеждат от един лекар и един съдия, а оплакванията да се подлагат на разискване. Разбира се, правосъдието е готово да помогне, когато има достатъчно доказателства, но колко формалности и трудности съществуват за събирането им, особено ако нещастникът, нуждаещ се от подкрепа се намира под надзор, в уединение и е насилствено лишен от контакти с външни лица и с приятели, които да го защитят и да се оплачат от негово име пред властите. Би било много по-добре гражданската власт да изпреварва подобни оплаквания чрез добре уредени и периодични проверки.

Това, което казваме за лудниците, трябва да се приложи, може би дори по-ревностно към женските манастири, семинариите и заведенията на различни религиозни общности.

Много от зачестилите, неоспорими жалби, които потресоха цяла Франция, доказаха за нещастие, че насилието, ограниченията, зверските обноски, незаконното затваряне, придружено с мъчения, са напълно възможни в заведенията на религиозните общности. За да узнае светът за тези престъпни дела, трябваше да се случат странни истории, придружени с дръзка, цинична грубост. Колко ли жертви са погребани в тези огромни, смълчани къщи, където не прониква нито един „нечестив“ мирски поглед и които благодарение на правата на духовенството не подлежат на надзор от гражданската власт! Може да се съжалява, че тези домове не са подложени на периодични проверки от съдебен чиновник и от пълномощник на общинската власт.

Ако в тези заведения, които имат характер на обществени учреждения, а следователно носят и съответната отговорност, се извършваха само полезни, хуманни и милосърдни дела, тогава защо е този протест, това негодувание и ярост от страна на духовната партия, когато се наложи да бъде засегнато онова, което те наричат свои права?

Има нещо, което стои по-високо от приетите и провъзгласени в Рим постановления, и това е френският закон — общ за всички покровителствувани, но и изискващ от всички подчинение и уважение.